квартално училище и почти 80% от съучениците ми бяха синове на черноработници. Бях свидетел как демагозите от партийните централи печелеха привърженици сред тези нравствено чисти и обрулени от живота пролетарии, обещавайки им „райските селения на комунизма“. Животът ми още отначало ме беше научил да знам „две и двеста“. Виждах фактите с очите си. Затова и по-късно трудно някой можеше да ме убеди в преимуществата, осигурявани от социалистическия строй тъкмо за работническата класа.
При този бегъл преглед на обстоятелствата довели до завземането на властта на 9. IX. 1944 става съвсем ясно, че комунистическата партия, дори и зад маската на Отечествения фронт (и включените в него прокомунистически сателити) никога не можеха да установят своя власт в България без присъствието на съветски войски в страната. Не напразно комунистическите идеолози и лидери, признавайки тази истина като благодарност към Москва, я потвърждаваха непрекъснато до последни дни на диктатурата си през 1989 г.
Правителството на Кимон Георгиев, съставено от представители на БРП (к), БЗНС „Пладне“, политическия кръг „Звено“, на левите социалдемократи и двама „независими“ (Петко Стоянов и Димо Казасов, който след всички възможни „метаморфози“ се бе превърнал най-после и в „независим“), обяви война на Германия (въпреки че такава беше вече обявена от правителството на Муравиев на 8 септември), пусна всички затворници (политически и криминални) и декларира, че идва на власт, за да възстанови конституционните права на българския народ осигурени от Търновската конституция.
Всъщност на самия 9. IX. 1944 г. то извърши последователно два абсолютно противоконституционни акта. След като принуди регентите Кирил княз Преславски и ген. Никола Михов (избрани поне от Обикновено народно събрание) да подпишат указа за назначаване на превратаджийс-кото правителство, същото това правителство, в същия ден, с едно най-обикновено министерско постановление уволни регентите Кирил княз Преславски и ген. Никола Михов (Богдан Филов бе подал оставка на 8 септември) и с второ, също така най- обикновено министерско постановление, назначи за регенти: проф. Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и комуниста Тодор Павлов. Оттук нататък всички последващи нормативни актове бяха подписвани от нелегитимно назначено върховно тяло.
Преговорите за примирие, пропаднали в Кайро, прехвърлили се в Лондон щяха да получат своето приключване в Москва.
Без забавяне обаче, цялата непокътната българска армия, заедно със запасните набори, бе хвърлена във войната срещу немците под командата на Трети украински фронт. Трябваше да бъде „освободена“ Македония (за да я предадат на титова Югославия) и да попълва с кръвта си армията на маршал Толбухин към Белград.
Докато на 17 септември в големия хол на Съдебната палата (единствената запазена от бомбардировките просторна зала) Кимон Георгиев четеше програмната декларация на отечественофронтовското правителство, обещавайки ред и законност, комунистите, които бяха заели Вътрешното министерство, осъществяваха вече дейност „на широк фронт“. Лидерите им от нелегалната дейност, имали „взимане-даване“ с полицията, претърсваха и ликвидираха всички компрометиращи ги документи, а останалите дейци — партизани, политзатворници, ятаци и помагачи, към които „услужливо“ и „предвидливо“ се бяха присъединили и пуснати от затвора криминални престъпници, с червени ленти на ръкавите — от заник слънце до ранни зори — вършеха най-големия геноцид на българската интелигенция (участвала или неучаствала в политическия живот). Не малко хора бяха избити дори само заради това, че бяха помагали на един или друг „борец“ от ОФ и знаеха компрометиращи факти за някои от тях.
В продължение на кървавите септември и октомври 1944 г., та дори и до края на годината, „изчезнаха“, или казано с разбираеми думи — бяха избити — над 26 000 души (само тези преброени по обявленията на наследниците им в „Държавен вестник“). Касае се само за хора, които са имали наследници и се е налагало обявление в „Държавен вестник“. В това число обаче не влизат още хиляди и хиляди, които не са имали наследници и не се е налагало обявление в „Държавен вестник“. Всеки, който желае да провери тези данни, може да стори това от течението на „Държавен вестник“ през годините непосредствено след „деветосептемврийската победа“.
Някои от избиваните без съд и присъда бяха по-късно включвани в списъците на получилите смъртна присъда от т.нар. „народен съд“ (всъщност „партийни трибунали“), които произнасяха присъдите си въз основа решения на партийните и ОФ комитети. Целта на това „включване“ на „мъртви души“ в съдебни процеси беше да се обсеби имота им.
Наредбата-закон за „народния съд“ бе издадена в края на септември 1944 г. далеч преди да бъде сключено примирие (на чиито клаузи се обосноваваха по-късно за създаването на такава институция), преди да приключи войната и съдебните дела започнаха да бъдат разглеждани (по бързата процедура) още от 1 януари 1945 г., за да се предотврати намесата на световната общественост, заета по това време с бурните събития от края на войната. Създадени бяха 68 състава на „народния съд“ — 4 върховни и 64 областни. Тези народни съдилища на малка и фактически невоювала България издадоха и изпълниха 2730 смъртни присъди само в някакви 2–3 месеца — преди приключване на войната. На смърт бяха осъдени и бяха разстреляни регентите, „дворцовите съветници“ (мнозинството от които обикновени чиновници в Двореца, изпълняващи канцеларска или протоколна дейност със заплата не по-висока от средната на банков чиновник), цели правителствени кабинети, 67 народни представители, 47 генерали и полковници, както и редица други по- дребни и от местна величина служебни лица (интелектуалци, търговци, учители, свещеници, дори обикновени занаятчии). Оправданието на инициаторите и изпълнителите на съдебната разправа под формата на „народен съд“ обикновено се позовава на обстоятелството, че е имало клауза в съглашението за примирие, подписано на 28 октомври 1944 г. в Москва (а Наредбата-закон за „народен съд“ е издадена преди това — в края на септември 1944 г.) за „задържане и съдене на лица, обвинени във военни престъпления“. Всъщност клаузата е: за „съдействие за задържане и съдене на лица, извършили военни престъпления“. „Военните престъпления“ са квалифицирани ясно и точно в международното право и съответните международни конвенции. В големия Нюрнбергски процес, проведен тъкмо въз основа на тази клауза и то както се изисква, след приключване на войната, беше поставена на подсъдимата скамейка цялата хитлеристка партийна и военна върхушка и бяха произнесени и изпълнени „всичко на всичко“ 12 смъртни присъди.
Така наречените „народни съдилища“ в България нямаха нищо общо с тази клауза, както искат да оправдаят гузната си съвест някои понастоящем. Те имаха за цел кървава разправа с инакомислещи интелектуалци, обезглавяване на българското общество. Другата основна цел беше страхът, който трябва да смрази всеки опит за свободно мислене и да превърне нацията и обществото в послушно и безропотно народонаселение. Страхът, започнал от есенните месеци на 1944 г. и продължил под една или друга форма през следващите години на тоталитаризъм, създаван с всички допустими и недопустими средства, беше и остана и до края най-мощното оръжие на диктатурата.
При произнасяне на 9155 присъди на „народните съдилища“ обаче имаше и една чисто меркантилна цел за определени управляващи елементи. Почти при всяка присъда фигурираше и конфискуване на голяма част (а в повечето случаи на цялото) движимо и недвижимо имущество, глоба от 5 милиона (да му мислят наследниците откъде ще ги съберат) и други допълнителни постановления. Именно конфискуването на недвижимите имоти на осъдените (някои от тях избити тъкмо заради това) ставаха месеци или години по- късно (срещу смешно ниско „заплащане“ на държавата) собственост на „силните на деня“, някои от които бяха участвали в произнасянето на присъдите и изпълнението им. Това обстоятелство е и едно от основните, поради което през 1989 г. техните наследници и приемници се стремят с всички сили да не допускат анулиране на наредбата-закон за т.нар. „народен съд“.
През тези месеци българската войска, след тежки сражения при Страцин и Бяла паланка, се насочи към Скопие и Ниш, през където се изтеглиха и последните германски части на „Егейската армия“. Давайки хиляди жертви по пътя си, българските полкове се придвижваха към целите си не за друго, а за да предадат властта в Македония на тито-вите партизани. Цялата комунистическа и прокомунистическа пропаганда по това време заблуждаваше народа ни, че това се налага за признаването ни като „съвоюваща страна“ срещу Германия, въпреки че самите съветски военнокомандващи не даваха никакви уверения за това.
Още преди подписването на съглашението за примирие в Москва (28 октомври) бе наредено като предварително условия от присъстващите представители на Съюзниците в София, в 15-дневен срок българските войски да напуснат териториите на довоенна Гърция (оставяйки там огромно българско имущество). Предложението на някои офицери от българския Генерален щаб Съветският съюз да окупира
