двама спорещи лидери в СДС (с оглед запазване единството на коалицията и недопущане на абсолютно мнозинство на социалистите в парламента), резултати не бяха постигнати. От скромния принос като независим общественик, опитал се да даде подкрепа за това разбирателство в името на демокрацията и просперитета на народа ни, останах с изключително тягостно впечатление, че не толкова принципи и идейни различия, но преди всичко лични мотиви са в основата на разединението. Непосредствено преди изборите Ст. Савов сключи споразумение с Анастасия Мозер и бе образуван „Народен съюз“, участвал самостоятелно в изборите.
На 18 декември 1994 г. БСП и коалиция получи 43.5%, СДС — 24.2%, Народен съюз — 6.5%, ДПС — 5.4%, Български бизнес блок — 4.7%. Дертлиев, Ал. Томов, Патриотичният съюз на Гиньо Ганев, въпреки всички напъни, останаха извън парламента.
След отчитане незадоволителните резултати от изборите начело на ръководството на СДС бе избран Иван Костов — икономист с подчертана прагматична насоченост, бивш министър от кабинета на Дим. Попов и Филип Димитров.
В първите месеци на своето управление социалистическото правителство на Жан Виденов бързо изразходва по-пулистките си обещания, закъсня почти година със стопираната без друго от правителството Беров „структурна реформа“ и още в началото беше фактически обсебено от финансови групировки и „приятелски кръгове“. Едва когато се убеди, че се намира в „средата на блатото“ и бе притиснато от международните условия и изискванията на Международния валутен фонд, направи опит за начални стъпки в „структурната реформа“ и предизвика най-тежката финансово-икономическа криза и собственото си сгромолясване.
Още в началото на 1996 г. тези тенденции бяха вече очевидни, станаха съвсем реални през пролетта и лятото, за да достигнат драматичния си финал през есенно-зимния период на същата година.
От своя страна СДС се освобождаваше бавно от тясно партийно-политически рамки и търсеше нови формули за общонационална изява на идеите си. Търсеха се нови, неиз-хабени и некомпрометирани среди, свързани с различни слоеве от народа. Положението им на опозиция и поуките от близкото минало ги бяха освободили от доста негативни комплекси на властта. Личностите и техните възможности, събитията и техните последствия добиха истинското си значение. Това беше всъщност логично, но и мъчително съзряване на едно общество, минало през емоции, надежди, изпитания и разочарования.
И все пак, някои още вярваха в митологеми, наложили се през изминалите драматични години, в които случайното се представяше като закономерност и ефимерното си присвояваше историческа гаранция. Една от тези митологеми беше президентът Желев — изкуствено насищан както с плюсове, така и с минуси.
Ще направя кратко отклонение, за да илюстрирам това. В края на 1995 г. група интелектуалци и общественици се яви при мен с предложение да бъда издигнат от тях като кандидат за президент срещу „престъпната политика“ на Желев (изявил вече желание да се кандидатира и за следващия мандат). Отговорих, че нямам никакви основания да наричам политиката на Желев „престъпна“ — нито по същество, нито спрямо нацията. Нещо повече. Ако президентът имаше някакво безспорно качество — то беше материл-ната му честност. Достойнство, за съжаление, съвсем оскъдно в българската политическа действителност. Отделен въпрос е, че през време на своето управление Желев беше предизвикал криза в демократичното развитие на България. Това се дължеше на субективни и обективни фактори, за които той носеше отговорност и които никога нямаше да му позволят да изплува отново на повърхността. Отговорих им също, че демокрацията, спасението от кризата и бъдещето ни налагат една-единствена кандидатура от страна на демократичните среди — и това е на СДС (бяха споменали вече имената на Йордан Соколов, Иван Григоров и др.). Всяка друга кандидатура, която би отвлякла гласове от СДС е против демокрацията, спасението и бъдещето ни. С това случаят беше приключен.
На 7 януари 1996 г. при мен се яви тогавашният зам.-председател на СДС Петър Стоянов и ми предаде покана на Иван Костов за незабавна среща с висши представители от ръководството на Съюза. На състоялата се няколко часа по-късно извън София среща, председателят на СДС в присъствието на зам.- председатели ми съобщи решението им да предложат кандидатурата ми за независим президент, подкрепена изцяло от СДС, без каквито и да било предварителни условия. Бях до известна степен изненадан. Това беше случай без прецедент в съвременната българска история — когато една партийно- политическа формация предоставяше пост номер едно на външен и независим представител. Нещо повече. Това беше доказателство, че СДС минаваше от обикновена партийно-политическа формация в общонационална обединяваща сила.
Твърде рано е да споделям пред една аудитория разговорите и развоя на събитията. Поводът, по който споменавам този случай, е именно устойчивото съхранение на митологемите в нашия политически живот. В навечерието на първичните избори на 1 юни 1996 г., председателят на СДС ме покани да направя лично изявление по националната телевизия в подкрепа на кандидата на СДС. Останах учуден, че тези, които бяха решили това, изобщо допущат някаква възможност за Желев. Отговорих на шега, че считам словото си не „лека кавалерия“, а „тежка артилерия“. По мое мнение необходимост от такова изявление можеше да настъпи в навечерието на втория тур на истинските избори, в края на октомври, когато при определена ситуация социалистите биха прибавили простия сбор на своя електорат към „феновете“ на една комична (но понякога носеща изненади) кандидатура и по този начин да провалят (макар и с няколко процента) кандидата на СДС. В такъв случай изявата ми щеше да бъде по чест, идея и граждански дълг напълно уместна и наложителна. Но в навечерието на предварителните избори, убеден в категоричната победа на кандидата на СДС, никога нямаше да си позволя да участвам в сцена от типа „ритане на умрял кон“ пред четири-милионна телевизионна публика.
През октомври обаче се оказа, че нито социалистите ще имат смелост да апелират към своя електорат да даде гласа си „на ползу роду“, нито партията представляваше вече такъв „железен строй“, който „като един“ да се включи в либретото на комичен „водевил“ в политическия живот на България.
Впрочем „митът Желев“ остана жив за някои политици, дори и през драматичните месеци до изборите на 19 април 1997 г., когато той приключи с унизително ниския брой гласове, които „митът“ едва успя да събере.
Непосредствено преди предварителните избори (но необвързано с тях) цар Симеон II посети за пръв път родината си след полувековно изгнание. През годините на тоталитарния режим бяха пресечени всякакви възможности за каквато и да било информация за царя-изгнаник. Но един тих неделен следобед, само няколко месеца след 10 ноември 1989 г., той прекрачи прага на родината чрез телевизионния екран на „Всяка неделя“ и влезе непринудено и човешки във всеки български дом. Първото, с което завладя народа си Симеон II от екрана на телевизията, беше чистото родолюбие — сдържано и мъдро, съчетано с хуманизъм и търпимост. Две напълно дефицитни черти от мирогледа на партийната върхушка, който господстваше над страната десетилетия наред.
Становището му по международната политика на България, икономическите проблеми и националното единство не бяха сервилни рецепти или пълното отрицание, на които ни учеха демагозите и екстремистите, а изстрадани прозрения от драматичната и изпълнена с много превратности и изпитания наша история след Освобождението. Една формула за съвременния критичен момент, която никой не беше представял така логично, разбираемо и ясно.
Нито по телевизията, нито по радиото или в журналистическите интервюта Симеон II не загуби достойнството на цар, етиката на гражданин и дълбоко стаеното си вълнение на българин, кръвно заинтересован от съдбата на отечеството си.
На този българин и цар, народът ни устрои през двадесетте пролетни дни на 1996 г. посрещане в села, градове, в манастири и църкви, каквото България не познаваше. Неговият такт, непосредственост и откровено изразена позиция накараха стотици хиляди млади българи, които не го познаваха досега, да го приемат като символ на българската хилядолетна вечност, насъщна подкрепа за настоящето и надежда за бъдещето.
Всичко изложено дотук от историята на посттоталитарна България е необходимо, за да се илюстрира специфичния ход на промяната към демокрация и пазарна икономика у нас.
Както никъде в източноевропейските страни след съветската окупация и налагане на комунистическата диктатура, у нас бяха ликвидирани основните слоеве от българската интелигенция. Онези, които успяха да се съхранят, се присъединиха и в много от случаите станаха послушна и продуктивна част от „социалистическата интелигенция“ — осъществила стопанското ни, научно и културно развитие през
