предварително програмирани) фракционерски процеси от П. Дертлиев и БЗНС „Никола Петков“. На 14 май 1991 г. 39 депутати от СДС напускат залата на ВНС с решителен апел за предсрочно прекратяване дейността на ВНС и срещу приемане конституцията със съществуващото мнозинство. В НКС на СДС поставят на гласуване въпроса за несъвместимост на членството с гласуване на конституцията. Петър Дертлиев, Петко Симеонов и Александър Каракачанов са принудени да напуснат НКС. Започва процесът на „отлюспването“.
Въпреки гладната стачка на 39-те народни представители мнозинството и лоялните към него останки от СДС на 12 юли 1991 г. в присъствие на президента и при обградена с железни бариери и кордони от полиция сграда на Народното събрание подписват набързо приготвената конституция По булевардите около парламента полицейски отряди бият и малтретират студенти и граждани от протестни демонстрации. В същото време в пленарната зала гърмят бутилки шампанско в чест на новата конституция. Така, „първата демократична конституция“ след петдесет години про-съветска власт е вече факт. Няма и помен обаче от свободата и демократичното единодушие, с което е приета Tърновската конституция. Не само времената, обществото е вече дълбоко променено.
На 13 октомври 1991 г. в изборите за 36-то НС СДС спечелва с 1% спрямо БСП. Лозунгът „с малко, но завинаги се оказва илюзия. Точно в това време Желев търси всички възможности да бъде предложен за кандидат за президент от СДС Подкрепа“ лансира Стефан Савов, но за повече от ръководителите на СДС Желев все още не е разкрил истинския си лик. Новото правителство е съставено от Филип Димитров. За председател на Народното събрание е избран Стефан В. На 31 декември 1991 г. престава да съществува СССР. Августовският пуч, опитан преди няколко месеца в Москва от твърдолинейните партийци, се оказва решителен за окончателното разпадане на съветската империя.
На 13 и 20 януари 1992 г. Желю Желев е избран за президент, а Блага Димитрова — за вицепрезидент.
Междувременно на 16.1. 1992 г. България първа признава Република Македония и другите републики, обявили независимост при разпадане на бивша Югославия. Безрезервно зад тази позиция застава министър-председателят, докато Стефан Савов, президентът и особено министърът на външните работи Стоян Ганев проявяват подчертана резервираност и дори негативизъм. Още при встъпването си в правителството, министърът на външните работи с „оня списък“ и други прояви започва да конкурира по интригантско изкуство президента, докато накрая се превръща в поредния му „сателит“ в „голямата игра“.
На 23 март започват първите сериозни удари за дестабилизиране на правителството на СДС — миньорската стачка на „Подкрепа“. Димитър Луджев минава на страната на Тренчев. Доган и Мичковски застават срещу правителството. Два месеца по-късно Ф. Димитров освобождава Луджев и Пушкаров от постовете им, но не успява да прокара предложенията си за министър на индустрията да бъде избран Муравей Радев, а за министър на отбраната Хр. Бисеров или П. Стоянов. Министър на индустрията става Румен Биков, а министър на отбраната, по ултимативното настояване на ДПС, става Ал. Сталински.
При пътуването си в Южна Америка Желев присъединява трайно към „сателитите“ си Михаил Неделчев и Стоян Ганев, но авторитетът му сред демократичната общественост в България все по-осезаемо спада.
От 15 до 20 юли 1992 г. „Подкрепа“ организира всеобща транспортна стачка с цел да предизвика оставка на правителството на СДС, така както сполучи в това при правителството Луканов. Софиянци обаче показват пълна подкрепа на правителството и стачката завършва с фиаско. „Подкрепа“ рязко загуби първоначалния си авторитет.
Желев решава да атакува фронтално, използвайки притиснатите (от намиращи се в негово разположение досиета) лидери на ДПС. В сянка е формирано взаимодействие между БСП и ДПС. Първият нарочен за събаряне е Стефан Савов. Началните опити обаче в това отношение не успяват.
На 27 август е уволнен Здравко Попов, съветник на президента, след разкриване на негово посещение в Ливан за преговори с таен доставчик на оръжие за ембаргови държави.
В двубоя предстои Желев да нанесе основния си удар. Той го прави на 30 август 1992 г. Назначава пресконференция на „Боянските ливади“ (всъщност поляната пред резиденция „Бояна“), в която обвинява правителството в забавяне на реформата, водене война с всички и иска кардинални промени в кабинета. Битката срещу СДС е вече напълно открита.
Три дни по-късно „Подкрепа“ услужливо съобщава за подготвяне от правителството на „военен преврат“. Веднага след това началникът на Генералния щаб ген. Любен Петров („деполитизиран“ социалист) излиза на екрана, за да „опровергае“, а всъщност да популяризира твърденията на Тренчев. През целия септември ескалира дирижирана кампания в медиите срещу правителството с обвинения в подготовка за „преврат“, тайни подслушвания, създаване на тайни полицейски отряди.
На 23 септември Ахмед Доган, поставил се напълно в услуга на Желев, се среща с Нора Ананиева и Чавдар Кюранов от БСП за координиране на съвместни действия. На политическия тепих свой номер изпълнява и скандалната главна следователка Ани Крулева. На 24. IX. Савов е принуден най-сетне да подаде оставка като председател на НС. Филип Димитров прави опит на 7 октомври в ресторант „Крим“ да подобри отношенията си с Доган, но явно не познава достатъчно добре „източните похвати“ на съперниците си. Същия ден в хотел „Москва“ пристига и остава до края на октомври познатият бивш съветски посланик в София и офицер от КГБ Виктор Шарапов. Явно съзаклятието за сриване на първото правителство на демократичните сили в България трябва да бъде консултирано на по-школувано ниво. Вдигнати са на крак и военнопромишлените заводи, които на 14 октомври идват в София, за да демонстрират пред Министерския съвет. На 24 октомври, след среща с Желев, Доган заявява по Националната телевизия, че е необходим „ляв завой“ и обещава „депесарски шут“ (като реплика срещу повтаряната непрекъснато заплаха от депутата Георги Марков за „седесарски шут“. Впрочем този палав парламентарист по-късно, по споменатия вече „подход“ на Желев, бе превърнат също така в „мълчалив строевак“ от групата на президентските „сателити“).
Филип Димитров не отстъпва пред широкото и ярко негативно обществено мнение към някои от неговите съветници и след добре осъществен тактически ход и защита в пленарната зала, успява да провали (макар и на ръба на косъма) вот на недоверие към правителството. Именно сега, желаейки да покаже стила на парламентарната практика в някои западноевропейски парламенти (забравяйки, че се намира във все още източен парламент) той поставя искане за „вот на доверие“ и довежда до падането на правителството на 28. X. 1992 г.
Следва вече предварително режисираната игра на „възлагане мандат“ от президента, при което пропадат опитите на Филип Димитров и комичната авантюра с предложения от БСП Петър Бояджиев. Третата парламентарна сила ДПС продължава „консултациите по възложения мандат“ по-дълго, поканва дори СДС да представи свои кандидати за премиер (Св. Лучников и Йор. Соколов), отхвърля ги и в края на краищата (с пълно съгласие между БСП и ДСП) предлага съветника на Желев — проф. Любен Беров за премиер. Президентът е „изненадан“. Дори твърди, че изобщо не е знаел за тази кандидатура до официалното й съобщаване. На 20. XII. 1992 г. Беров е избран с 124 гласа и съставя правителство.
Настъпва дълъг период, в който демократичните промени изпадат в застой, икономиката — все по- дълбоко в криза, а обществото — в депресия. Редица поредни опити за гласуване „вот на недоверие“ на правителството на Беров пропадат (при винаги неизменната подкрепа на ДПС и ренегати от СДС). Желев се превръща окончателно в „персона нон грата“ за огромната част от демократичната българска общественост. Освиркван и подлаган на публично унижение, той се уединява в резиденцията си, президентството и ескортираната бронирана кола, в „очакване на подобри дни“. Когато разрухата в страната достига пределна степен и при продължителна обработка на обществеността за провала, причинен от „демократизацията“ (при положение, че СДС правителство беше съществувало по-малко от година) и при умело използвана от социалистите допусната деструкция в селското стопанство от „ликвидационните комисии“, при тайна дезинформация от „социологически проучвания“ за общественото мнение (подвели някои депутати от СДС) и при наложило се общо съгласие за предварителни избори, президентът видя светлина, която очакваше в тунела си. За пръв път през есента на 1994 г. той публично сне доверие от правителството на своя съветник и след вот на Народното събрание назначи служебен кабинет с премиер Ренета Инджова за провеждане предсрочни избори за 37-о Народно събрание.
Обезпокоителни бяха както нереалистичните представи на демократичните сили за подкрепа от страна на електората, така и назряващо разцепление в СДС. Въпреки активните опити за разбирателство между
