България се беше превърнала в нещо кат „помпа“ за долари в полза на СИВ; много от компонентите за тези производства се купуваха от западни страни срещу долари, а изделията се продаваха евтино на страните от СИВ (главно Съветския съюз) срещу рубли. При това, в течение на времето за усвояване на изделията, които се копираха и произвеждаха, те бяха вече „морално“ и „технически“ остарели, тъй като компютърната техника в света напредваше междувременно с гигантски крачки.
Изхождайки от принципа за развитие на външна търговия с източни страни и страни от Третия свят, българското производство осигуряваше почти изцяло нискокачествена и неконкурентноспособна на западния пазар продукция. Обстоятелство, което също се оказа пагубно за икономиката ни при развитие на пазарната система след 1990 г.
Бяха създадени няколко крупни предприятия, които също така дадоха тласък във външната ни търговия — Химическият комбинат в Девня, Заводът за антибиотици в Разград, някои фармацевтични и химически заводи. Изградена беше и атомната електроцентрала в Козлодуй.
Централизираната икономика всъщност се развиваше хаотично, подчинена на субективизъм, объркана и блокирана от непрекъснато появяващи се и в много случаи противоречащи си „докладни записки“ и свързаните с тях „решения“ на ръководните органи. Това засилваше още повече без друго задълбочаващия се хаос в икономиката. Използвайки възможността за внос на суров нефт от СССР на сравнително ниски цени, България започна преработката му в нефтохимическите си заводи и продаваше дериватните продукти на много по-високи и печеливши цени извън социалистическия лагер.
Това беше времето на „лесните печалби“, „розови надежди“ и безумно прахосване на средства, с което фактически започна натрупването на все по-нарастващ външен дълг на България. Свое място в този период имаше и мистериозната личност на още по-мистериозно приключилия живота си Робърт Максуел, който „прошепна“ на държавно-партийната върхушка тайните на финансовите трансфери.
Въпреки „великолепната игра“ с нефта в началото на 80-те години външният ни дълг надвишаваше четири милиарда долара. Мрачна перспектива при една разточително енергоемка промишленост, все по- ограничаван външен пазар, но и при почти най-ниска в Европа цена на работната сила. Тъкмо последното беше за управляващите най-утешителната надежда за спасение, макар че по същество това беше най- жестока експлоатация на народа ни от гледище на международното разпределение на труда.
Колективното селско стопанство затъваше все по-дълбоко в криза. Магазините все повече се опразваха от стоки, месни и млечни произведения. Понякога се чакаше с часове за килограм плодове. „Опашките“ си оставаха еталон на социалистическия икономически живот. От пълен крах положението бе спасено благодарение решаване под ограничена форма на частното селскостопанско производство.
Изправени пред безизходица, партийно-държавното ръководство потърси спасение през 80-те години в създаване на „Нов икономически механизъм“. Той целеше да се повиши качеството на продукцията, да се премине на низово управленческо ниво от назначаване към изборен принцип (подход, изпитан преди това от титова Югославия без ефект) и да се преустанови дотирането на губещите предприятия. Всичко това остана обаче само на книга. Междувременно външният дълг трайно нарастваше, но и „тайните“ на Максуел действаха. Въпреки разширяването на енергопроизводството, енергийната криза беше реален факт и българите прекарваха до 1989 г. няколко почти последователни „тъмни зими“.
Кратковременно пробуждане на националното самочувствие в страната, унищожавано и унижавано в продължение на почти половин век просъветски интернационализъм, настъпи за пръв път по повод честване на 1300 г. от създаването на българската държава на Балканите. Инициатор от ранг на Политбюро бе Людмила Живкова, дъщеря на Живков. Истински инспиратори на идеята обаче бяха група интелектуалци от нейното обкръжение. В периода около честването художници, скулптори, композитори, писатели успяват да преодолеят макар и краткосрочно партийния контрол и да създадат значими творби в национален дух и с национално съдържание. Едно голямо завършено начинание на този период беше Националният дворец на културата в София.
В течение на 80-те години освен задълбочаващата се икономическа криза настъпи и осезаемо забавяне на развитието на икономиката. Хранителните продукти отново започнаха да намаляват или изчезваха напълно от магазините. Енергийната криза се засили още повече. Страната навлизаше в безизходица. Външният дълг вече надвишаваше десет милиарда долара.
Пряко и трайно влияние върху пропукването на комунистическата диктатура оказа засилването на опозиционните демократични движения в Чехословакия, Унгария и преди всичко Полша. Създаването на независим полски профсъюз „Солидарност“ и събитията в Полша през средата на 80-те години бяха отключващ момент за започващия срив на диктатурата.
Последователната смърт на Брежнев, Андропов и Черненко даде възможност за генерален секретар на КПСС да бъде издигнат Михаил Горбачов, който чрез политиката на „гласност“ и „перестройка“ подготви последния етап от разпада на комунистическата империя.
Тъкмо в този момент ЦК на БКП започна недопустимата за здравия разум мащабна акция за заменяне на арабските имена на местните мюсюлмани с български. Независимо какви са били истинските мотиви на партийните решения за това, по същество се касаеше за авантюра на Живков и тясното му обкръжение, която доведе до лавиноподобно нарастване на вътрешното напрежение, въоръжен сблъсък в определени райони на страната и накрая разрешаване за масово изселване на българските турци през лятото на 1989 г.
Към всичко това се прибави и общественият протест в защита на влошената екологична обстановка в България и специално в градовете, където бяха създадени неотговарящи на съвременните изисквания индустриални комплекси.
Бе създаден комитет за защита на град Русе, в който участваха не само изтъкнати интелектуалци, но и партийни членове, дори и съпругата на председателя на социалистическото Народно събрание Соня Бакиш. Това породи постепенно създаването на опозиционно настроени групи и независими синдикални движения, Дискусионния клуб за подкрепа на преустройството и гласността, „Екогласност“, които изявиха свои демонстративни прояви.
Независимо от хората и целите (явни или прикрити), с които бяха създавани дисидентските формации — бутилката беше отворена и „духът“ беше излязъл вече от нея. Дори ненаситно жадният за власт Тодор Живков беше разбрал безизходното положение и на 10 ноември 1989 г. „волю-не-волю“ подаде оставка като генерален секретар на БКП.
ПОСТТОТАЛИТАРНА БЪЛГАРИЯ
В основата на „метаморфозата“ от 10 ноември и последвалите я събития без съмнение стояха Петър Младенов и Андрей Луканов — двамата най-интелигентни и съобразителни членове на партийната върхушка. Останалата „гласуваща бройка“ в ръководството на партията просто вървеше по инерция, тъй като разбираше, че друга възможност няма. Именно отправеното на 23. X. 1989 г. писмо на Петър Младенов до ЦК на БКП в разгара на провеждания в София Световен екофорум, даде началото на края. Използвайки Георги Атанасов (министър-председател), Добри Джу-ров, Георги Йорданов, Пенчо Кубадински и др., на 8 и 9 ноември те изкопчват съгласие от Живков да подаде оставка. Съгласието обаче не е толкова лесно и „опитният, но вече изморен хитрец“, подкрепян от Милко Балев и Димитър Стоянов се опитва да се „улови за сламката“ и да изкара поне още една година на власт, дори на самия пленум на ЦК на 10 ноември. Въпреки всичко денят приключва с официалното съобщение за оставката на Живков. За генерален секретар е издигнат Петър Младенов.
Всъщност Младенов с демонстративно подадената си пред Живков оставка, е емоционалната сила на дворцовия преврат; Луканов, както почти винаги, остава мозъкът на действието.
Докато траят последните дни на Живковото управление, Младенов „прави посещение в Китай“, но всъщност в Москва, и получава благословията на Горбачов. Както виждате — и това последно действие не можеше да бъде извършено без разрешението на „суверена“. От своя страна вечерта на 9 ноември, след вземане на решение за подаване на оставка, Живков също „докладва“ лично на съветския посланик в София Виктор Шарапов (виден агент на КГБ, както го определя Живков в „Мемоарите“ си) не за осведомяване, а за получаване на разрешение. Дори в последните минути на съществуването си комунистическият режим у нас оставаше в пълния смисъл на думата „безгласен протекторат на Кремъл“.
В тези часове и дни на събитията предвидливият за всичко Луканов подрежда вече фигурите на
