— Ако се приеме, че преди малко бяха първите трусове — отвърна Йошидзуми, — то те са започнали преди около шест минути на Аляска.
— Излиза, че остават около четири минути.
— Все още има шанс — каза Йошидзуми. — АСР трябва ли да даде повиквателни сигнали, шест минути след като бъде разрушена радарната база?
— Да — Картър пак блъсна с тялото си вратата на асансьора. Най-сетне тя се отвори и пред очите им зейна бездънна черна дупка.
— Асансьорът е долу — надничайки в дупката, каза Картър. — На най-долния етаж. Изглежда, че някой е слизал…
— Има ли стълба?
— Да, има резервен изход. Ела да го потърсим.
— Не, нямаме време! — извика Йошидзуми. — Ще можеш ли да се спуснеш по асансьорното въже… с тази ръка?
— Ще я превържа с нещо — отвърна Картър. — Ще се плъзгам.
Йошидзуми се хвана за въжето, като едновременно се питаше дали някога си е представял подобна сцена за да спаси Южния полюс от ядрена гибел, той се връща в царството на смъртта и запустението, хваща се за металното въже на асансьора в президентския дворец и слиза на деветия подземен етаж.
Ръцете му изведнъж пламнаха от ужасяваща болка. На места гуменото покритие на въжето бе протрито и стърчаха остри телени връхчета. Ето накрая и покрива на асансьора. Отново се забавиха, докато отворят вратата на осмия етаж. Когато най-сетне излязоха на етажа, отново изгубиха време, търсейки в тъмния коридор стълбата. Сега вече съвсем ясно Йошидзуми усети нов трус. Разтърси се този къс от стомана и бетон, вкопан дълбоко в земята. Отчаян, Йошидзуми трескаво започна да пресмята наум дали това наистина са първичните земетръсни вълни, или… „В местата, близки до епицентъра, максималната амплитуда на колебанията се достига няколко минути след първия лек трус. Което ще рече, че точно тогава ще бъде разрушена и радарната база на Аляска. На първичните вълни са необходими шест минути, за да стигнат до Вашингтон. Щом е така, преди шест минути на Аляска са започнали първичните трусове. След няколко минути базата ще бъде разрушена и ще започнат големите трусове. А след шест минути в АСР ще заработи часовниковият механизъм.“
— Йошидзуми, бързо. — Картър го хвана за рамото, блъсна го в отвора на една врата и я затвори. След това приклекна на пода.
— Сега вратата ще се взриви — сложиха ръчна граната.
В същия миг се чу силен гръм и вратата на стаята се отвори под действието на ударната вълна. Появи се въздушно течение с миризма на барут. По безкрайните коридори прокънтя ехото.
Те се провряха през дупката и хукнаха по дългия коридор.
— Ще успеем ли? — извика Картър.
— Не знам. — Йошидзуми имаше чувството, че вътре в тялото му всичко гори в огън. — Сега е времето да се молим.
В дъното на дългия коридор внезапно светна червена точка.
— Ето я! — извика Картър. — Включи се!
Червената точка угасна, после отново припламна, но вече с оранжева светлина.
Когато напълно объркани, влетяха в стаята, оранжевата светлина превключи на зелено.
— Късно е — прошепна Картър. — Ракетите вече са изстреляни.
Йошидзуми посегна да превърти лостовия превключвател на „изкл.“ и неочаквано докосна една мъртвешка ръка, вкопчена в ръба на вдлъбнатината, където се намираше лампичката. Младежът рязко се отдръпна. Но това бе само ръката, скелетът лежеше на пода. Беше облечен с военна униформа.
— Гърланд — осветявайки го с фенерчето, каза Картър. — Предишният ми началник. Все пак е успял да си свърши работата.
— „Нереида“! Чувате ли ни?! — Йошидзуми включи предавателя. — Тук е Йошидзуми. По спешност. Всички ракети са изстреляни. Ние не успяхме. Бързо излезте от залива. Свържете се с Южния полюс.
— Прието… — чу се слаб глас.
Йошидзуми разбра, че на „Нереида“ се вдига истинска тревога.
— Моля ви — продължи Йошидзуми, съмнявайки се дали още някой го слуша, — предайте на професор Дьо ла Тур, че съжаляваме, дето не успяхме с неговия експеримент. Край.
— И така — обади се в тъмнината Картър. — Това е краят.
— Аха — унило потвърди Йошидзуми. — Краят.
Чу се скърцане. Изглежда, Картър бе седнал на стола. Йошидзуми насочи фенерчето си надолу и пак освети стената. И пак видя нетрепващата зелена светлина.
— За колко минути ще стигнат дотук съветските ракети.
— Ами — каза Картър със слаб глас. — Американските ракети ще бъдат в небето на Съветския съюз след тридесет минути и след това…
— Всичко един час? — прекъсна го Йошидзуми.
— Не, според информацията на ЦРУ съветската система АСР действува много по-бързо от нашата. Големите летящи обекти веднага ще бъдат засечени от мрежата радарни установки и щом електронните мозъци преценят, че това са ракети, веднага…
Гласът на Картър идеше някъде отдолу. Йошидзуми насочи фенерчето и видя, че майорът вече не седи на стола, а лежи по гръб на пода.
— Картър! — Йошидзуми коленичи до него. Лявата ръка на американеца беше ужасно подута, а лицето му — мъртвешки бледо.
„Чудя се как все още е жив след ухапването“ — помисли си Йошидзуми.
По лицето на Картър се плъзна лека усмивка.
— Нашите усилия се оказаха напразни — каза той.
— Не трябваше да бягаме, щом разбрахме, че няма да успеем. — Йошидзуми търсеше в чувала морфин.
Картър докосна ръката му.
— Тежко ли ти е? — попита го Йошидзуми.
— Да, но все едно, и двамата ще умрем след четиридесет и пет минути.
— Съветските ракети насочени ли са към Вашингтон?
— Да, разбира се, а тези тук — към Кремъл. — Картър въздъхна. — И все пак да чакаш четиридесет и пет минути е прекалено дълго.
— Искаш ли вода?
Картър поклати глава.
— Четиридесет и пет минути са прекалено дълги — повтори той. — Дали човек умира, като се мъчи до сетния си миг?
— Картър!
— Обърни ме към стената да не виждам светлината…
Йошидзуми разбра, че Картър се движи, стенейки, но не помръдна.
— Странно нещо — прошепна майорът. — Досега не сме говорили с теб нито веднъж. Нищо не знам за теб. Дори не съм си представял, че именно ти ще бъдеш до мене в предсмъртния ми час.
— Аз също… — отвърна Йошидзуми. — Наистина е странно.
— Махни светлината от мене — рязко каза Картър, а после Йошидзуми долови шепота му: — Бес…
И изведнъж в тъмнината се разнесе гръм и пробягна светлина. После замириса на изгорял барут. Младежът насочи фенерчето си и видя, че Картър се бе прострелял в главата.
— Картър — само простена Йошидзуми. После се наведе и скръсти ръцете на майора върху гърдите му.
„Сега вече всичко е свършено“ — помисли си той. Цялото му тяло като че ли натежа, имаше чувството, че не може да стои прав. Потърси стол и когато се отпусна на него, от очите му рукнаха сълзи. Зелената лампичка не бе изгаснала. Докато се взираше в нейната светлина, наподобяваща око на огромно влечуго, Йошидзуми реши да си припомни всичките тридесет и пет години от своя живот. Но нищо не му идваше наум, в съзнанието му непрекъснато изплуваше една мисъл: „Голямата магнолия край тяхната къща в
