Япония сега е цялата обсипана с цвят.“ После, гледайки прострения в нозете му Картър, започна да си представя учудването на учените, които след хиляда или две хиляди години ще разкопаят това подземие и на деветия подземен етаж в президентския дворец ще открият един скелет, облечен с военна униформа, друг във водолазен костюм, с простреляна глава, и неговия собствен скелет, в който веднага ще разпознаят японеца. Как ли ще разтълкуват те гази загадка! Но веднага си даде сметка, че подобна мисъл е смешна. Изобщо не е сигурно дали след неколкостотин години ще останат хора, а камо ли учени… Седеше в тъмнината, без да помръдва, и чувствуваше, че времето тече прекалено бавно. Погледна часовника си — от изстрелването на ракетите бяха изминали само петнадесет минути. Оставаха тридесет и пет. Изправи се. Прииска му се да зърне още веднъж синьото небе, облаците, слънчевата светлина, зелените дървета, прекрасните сгради. А после си помисли, че докато обикаля града с разтуптяно като на дете сърце, би желал поне веднъж в живота си да види как в синьото небе се появява сребристата точка…
Не знаеше дали ще може да се изкачи по асансьорното въже, но все пак се надигна. Обаче когато тръгна към вратата, се спъна в тялото на Картър и ръцете на американеца, които той бе кръстосал на гърдите му, се свлякоха.
— Стой тук, Картър — тихо каза Йошидзуми. И отново сложи ръцете на мъртвеца върху гърдите му. — Ще бъдеш самотен тук, в тъмнината…
Отново седна, изгаси фенерчето и втренчен в зелената, вещаеща смърт точка, зачака…
ЕПИЛОГ
Възраждането
През пролетта на петата година след бедствието по безлюдния асфалтов път, пресичащ района, който някога се наричаше щата Южна Каролина, един мъж крачеше на юг. Не носеше почти нищо, което да наподобява дрехи, косите и брадата му бяха дълги, разчорлени, краката му бяха омотани в някакви парцали. Клатушкайки се, мъжът вървеше по пътя, обрасъл с гъста трева, а додето поглед стигаше, не се виждаше жива душа. Понякога в очите на мъжа се мярваше проблясък на разум, но обикновено погледът му си оставаше странен, унесен.
— Трябва да вървя на юг… — прошепваше той, като гледаше към слънцето.
По неговия път се появяваха руини на градове, в които не живееше никой, но той, кой знае защо, не се приближаваше до тях. През нощта обикновено спеше на полето, когато огладнееше, късаше плодове от дърветата. Забележеше ли странни непознати гризачи, с ловко движение хващаше някой, убиваше го с голям нож и го изяждаше. Ако на пътя му се изпречеше река, след неколкочасови усилия той успяваше да улови с ръце някоя и друга риба и я изяждаше жива. Когато валеше дъжд, се криеше в крайпътните къщи, понякога намираше и консерви, но, изглежда, не знаеше как да ги отвори, тъжно поклащаше глава и ги хвърляше. В началото на лятото мъжът дълго се лута из затрупаните пътища на Флорида, а в разгара на, лятото, обгорял от слънцето и ужасно отслабнал, най-сетне се добра до Тексас. Тук той се разболя и дълго лежа в някаква къща. В края на лятото оздравя и отново пое на юг.
През зимата, когато приближи Панамския канал, отново се разболя. Няколко дни пак лежа в една къща, като непрестанно стенеше. Щом оздравя, отново се отправи на юг. Премина Панамския канал и през пролетта на следващата година излезе на крайбрежието в страната, която някога се наричаше Колумбия. Тук вече ги нямаше хубавите пътища, с които така бе свикнал. Започнаха стръмни планински пътеки. Мъжът дълго скита из Андите, изкачваше се, после се спускаше. По пътя му се появяваха градове, превърнали се в руини, безброй скелети, но, изглежда, той не се вълнуваше от това. През есента на третата година мъжът наблюдаваше от някакъв хълм тихоокеанските низини на Аржентина и като вдигна глава към ято птици, кръжащи над него, прошепна:
— Отивам на юг.
Все повече захладняваше и най-накрая стана съвсем студено. Но мъжът продължаваше да върви…
През деветата година след бедствието от дългия полуостров, скован в ледове, се оттласна примитивен кораб и се насочи на север. На борда имаше петнадесет човека. Преодолявайки бурните вълни край нос Хорн, те стигнаха до континента и спуснаха лодка. Тя откара на брега седем души. Останалите отново взеха курс към Антарктика. Преди да настъпи зимата, корабът отведе на континента още десет души. И така седемнадесет човека останаха да зимуват тук. Със следващите рейсове дойдоха още сто души. Сред тях имаше жени и деца.
Когато първата група жени стъпи на брега, иззад една скала неочаквано се появи странно човешко същество. Всички го гледаха с широко отворени очи. Косите и брадата на непознатия бяха разчорлени, бе облечен в кожи от лама и приличаше на абориген или на първобитен човек. Със сигурност можеше да се каже, че не бе от хората, превозени тук от Южния полюс. Няколко секунди това странно същество и преселниците от Южния полюс стояха и се наблюдаваха. И изведнъж се чу пронизителен вик:
— Това е Йошидзуми!
И всички разпознаха в измършавялото, мръсно, почти загубило човешкият си облик същество един от четиримата мъже, които ги бяха напуснали преди четири години…
Йошидзуми остана жив. Нещо повече — той се е добрал пеш от Вашингтон до южните брегове на Латинска Америка. Как е станало това? Как е оцелял той по време на атаката с неутронни бомби, как е оцелял, след като се е заразил с щама на нуклеиновите киселини на Рински? Станало е невъзможното. Той е оцелял и сега отново е при нас. За него непрекъснато се полагат грижи.
Но как се е случило това? Защо е останал жив? Може би благодарение на имунитета, получен при ваксинирането с мутиралите вируси WA5PS? Но едва ли е така. Аз не успях да постигна желания ефект от ваксината още тогава, преди седем години. А може би… Като се знае, че повечето от бомбите, паднали над Вашингтон, са били неутронни… Той не е получил смъртоносна доза, защото се е намирал на деветия подземен етаж в Белия дом, но е бил облъчен с определено количество неутрони, на което се дължи сегашното му психическо разстройство. А, от друга страна, неутроните може би са го предпазили да не умре от щама на нуклеиновите киселини на Рински.
В края на краищата нито една съветска ракета не е била насочена към Южния полюс. Ако тогава, по време на нашето съвещание, бяхме мислили трезво, щяхме да преценим, че Съветският съюз едва ли би могъл да стори такова нещо — да насочи своите ракети към Южния полюс. Но ние нямахме никаква информация и затова не изключвахме и такава възможност, макар и вероятността да бе нищожна. И заради тази нищожна вероятност Йошидзуми отиде в САЩ. Какво ли си е помислил той за нас, хората, които го изпратиха на смърт, след като е разбрал всичко? И все пак това наистина е ирония на съдбата. Седемдесет процента от американските и от съветските ракети носеха неутронни бомби, бомби, които не причиняват никакви разрушения, а унищожават само хората, и затова бяха наречени „антихуманно оръжие“. И именно тези антихуманни бомби спасиха човечеството от нуклеиновите киселини на Рински.
Още преди седем години разбрах, че за получаването на мутиралата разновидност на WA5PS са необходими високоскоростни неутрони. Тази мутирала разновидност имаше свойство да потиска размножаването на щамовете. Но в природата, както е известно, не съществуват високоскоростни неутрони, ето защо бе много трудно моята ваксина да се произведе в условията на Южния полюс. За да получа количества само за двадесет души, ми трябваха цели три години. И когато на деветата година след бедствието първите седемнадесет човека, които ваксинирах, стъпиха на континента, сърцето ми тревожно се разтуптя. И колко се учудих, когато ми съобщиха, че на континента отново са се появили млекопитаещи, а във въздуха няма щамове. Но едновременно се и зарадвах, защото разбрах, че вирусите са претърпели същата мутация, която получих и аз. Сега вече е късно, трябваше по-рано да се сетя, че такава ситуация е възможна. Тогава щяхме и по-рано да се завърнем в топлия пояс. Наистина говоря, като се основавам само
