шоколада в устата си, за да си оправи вкуса. Главата й пулсираше и тя се чувстваше замаяна от алкохола.
По дяволите, Луела и Хърбърт. Тя тръгна натам.
Хърбърт шепнеше остро на Сънди. Те стояха пред затворената врата в коридора.
— Сега запомни, курво — каза той. — Нито дума или момчето ще си го получи. Просто прави това, което ти се казва. Ще те наблюдавам през цялото време.
Тя потрепера, почувствала студ в почти прозрачната черна роба.
Той отвори вратата и те влязоха.
Стаята беше осветена от дълги черни свещи и наоколо стояха голи мъже, изцяло голи, като се изключат маските, които покриваха лицата им.
Жената, която й отвори, се приближи към тях с протегнати ръце. Тя също беше гола, с малки увиснали гърди.
— Добре дошла сред „кръга от приятели“, скъпа.
Сънди се отдръпна, когато жената се опита да я прегърне, но Хърбърт я сръга остро по гърба.
Луела я хвана за ръка и я заведе до нещо, което изглеждаше като дъска, покрита с черно кадифе и подпряна на стената. Тя беше обградена от черни свещи и заприлича на Сънди на ковчег.
Атмосферата беше странно зловеща — всички тези мълчаливи голи мъже на трепкащата мъждукаща светлина и шаващия Хърбърт, все още напълно облечен.
— Отърси се от робата си, скъпа — каза Луела успокоително. — Свали си дрехите и ще свалиш греха си.
Почти зашеметена, тя се остави да й издърпат робата и тогава Луела и един мъж я придружиха до дъската, на която тя легна.
Луела мърмореше някакво заклинание. Мъжете го повтаряха след нея.
Тя бръкна в някаква кутия с черен крем и започна да маже с него зърната на Сънди, докато станаха черни и мазни.
Като трепереше от отвращение и ужас, Сънди стегна тялото си, като се опитваше да не усеща късите жилави пръсти на Луела. Тя се опита да освободи съзнанието си от всякакви мисли и да се превърне прост ви едно тяло. Всичко, което искаха, беше едно тяло. Само ако можеше да откъсне съзнанието си, тогава това нямаше да има значение. Нищо нямаше да има значение. Можеха да правят каквото си искат, без дори да я докоснат.
Тя лежеше съвсем неподвижно. Каквото и да станеше, трябваше да е сигурна, че те няма да строят зло на Жан-Пиер.
Луела отново мърмореше заклинания. Те всички се държаха за ръце се приближаваха към нея.
Маскираните лица и голите тела се приближаваха все повече и повече… все повече и повече…
60.
Дебелата жена заинтригува Чарли. Беше се появила от съседната къща, приближила входната врата на къщата, в която Сънди беше влязла, променила мнението си, надникнала през страничния прозорец, върнала се беше на входната врата, отново променила мнението си и сега стоеше на тревата отпред и очевидно не можеше да реши какво да прави.
Чарли излезе от колата. Възнамеряваше да се разходи небрежно около къщата и след това да си тръгне. Всичко ставаше смешно. Сънди вероятно имаше много основателна причина да бъде тук и това в никакъв случай не беше негова работа. Той я познаваше съвсем слабо и нямаше никакво право да я шпионира по този начин.
Мардж се олюля. Имаше болки в корема. Чувстваше се толкова зле, че едва можеше да диша. Тя искаше да влезе в къщата на Луела и да ги изненада, но трябваше да изчака една минута, да поеме въздух, болката да отмине. Не можеше да види нищо през прозорците. Бяха пуснали плътно пердетата.
Тя коленичи на тревата и внезапно, за нейна изненада падна. Тя лежеше там глупаво, като се надяваше, че скоро ще се почувства по-добре.
Чарли видя дебелата жена да пада и разбра, че това е шансът му да влезе в къщата, ако иска. Той бързо се приближи.
— Добре ли сте? — попита той. — Почакайте, нека да ви помогна да се изправите.
Тя погледна нагоре към него с болни жълтеникави очи и реши, че той е лен на „кръга от приятели“.
— Вземи ме с теб — измърмори тя — ще се възползвам от правата си.
— Разбира се — отговори той успокояващо.
Жената наистина изглеждаше много болна. Той я изправи. Господи, беше като слоница.
— Хайде, скъпа — каза той — направи едно усилие.
Тя се надигна.
— Това малко копеленце няма да се измъкне така — обяви тя, като се клатушкаше.
Те заедно стигнаха до входната врата.
— Аз имам ключ — каза тя.
Преди известно време Луела й го беше дала и беше забравила да си го вземе.
Чарли отвори входната врата. Тогава изведнъж му мина мисълта, че Сънди може да не иска да го види. Тя щеше да разбере, че я е проследил и той щеше да изглежда като глупак.
Мардж го стисна силно за ръката.
— Хайде — измърмори тя — шъ ги изнинадъми.
Тя го замъкна до една врата и широко я разтвори.
Той не можеше да види почти нищо. Стаята беше осветена само от свещи. След това очите му свикнаха с трепкащия здрач и той видя всичко.
Мардж започна да пищи:
— Дойдох за правата си. Не си мислете, че можете да се отървете от мен. Вие, копелета…
Там беше Сънди, така бледа и красива, легнала върху черна дъска, заобиколена от един кръг голи маскирани мъже.
Хърбърт, шофьорът, започна да удря злобно дебелата жена по лицето.
О, Господи! — помисли си Чарли. Това е някаква сцена с черна магия. Тя е замесена в някакъв шантав шибан култ. О, мамка му!
Мардж падна тежко на пода, като стенеше. Голите мъже побягнаха към дрехите си, които бяха скупчени в един ъгъл.
Ниска гола жена им се молеше:
— Чакайте, всичко ще бъде наред. Чакайте. Ще се отървем от нея. — Тя посочи към планината, която представляваше Мардж. — Това е моята сестра, тя е пияна, чакайте.
Никой не й обръщаше внимание. Сцената беше объркваща.
Чарли стоеше до вратата. Като че ли никой не го беше забелязал. Той поклати невярващо глава. Знаеше, че Холивуд е пълен с откачалки, хора, готови да направят всичко за емоции, но просто не можеше да причисли Сънди към тях.
Тя не помръдна. Лежеше като хипнотизирана, съвършено красива, напълно отсъстваща.
Той сви рамене. Нямаше защо да виси тук и въпреки това имаше странното чувство, че трябва да отиде при нея, да я убеди да тръгне с него, да я измъкне от тази щура сцена.
Хърбърт гледаше паникьосан. Какво стана с неговите планове? Защо Мардж беше тук? Той й бе дал шоколадите, нали? Ако ги беше изяла, трябваше вече да е мъртва. Мъртва и изчезнала от живота му! Всеки шоколад беше внимателно обработен. Беше употреби достатъчно арсеник, за да убие слон.
Може би тя беше мъртва. Лежеше ужасно неподвижно. Беше време да се измъква.
Сънди остана неподвижна. Беше си наложила едно полупредизвикано състояние на забвение, което лекар би нарекъл силен шок. Абсолютно неподвижна, тя очакваше неизбежното. Единственото важно нещо беше Жан-Пиер да остане невредим. Тя наблюдаваше хаоса около себе си като че ли от много далеч.
