— Това е вашият съветващ адвокат — мистър Браун.
Мистър Браун беше висок и изглеждаше изискан. Имаше успокояващ, хипнотизиращ глас. Той обсъди накратко въпросите, които щеше да задава на Линда.
Тя почувства, че й прилошава. Всичко изглеждаше толкова ужасно. Стомахът й започна нервно да се присвива. Попита се дали наблизо има тоалетна, където да отиде и да се отпусне в немощ.
Адвокатът й каза:
— Мисля, че ще е добре да отидем, да седнем в залата и да присъстваме на няколко дела преди вашето. Това ще ви даде възможност да видите как са нещата.
Тя кимна безрадостно. Той я въведе през една обикновена врата в една обикновена стая и тя се шокира силно. Вместо някоя огромна, величествена съдебна зала, каквато тя си беше представяла, помещението представляваше съвсем прозаична стая с около шест реда скамейки, където седяха случайните присъстващи. Имаше малко, леко издигнато бюро, от което съдията председателстваше заседанието, и леко издигнат дървен подиум, където заставаше свидетеля. Беше ужасно. Всички бяха толкова близо един до друг. Беше, като че ли се намираха във всекидневна, преоборудвана в съдебна стая за днес.
Тя седна на твърда дървена пейка. Някакъв слаб мъж стоеше на подиума за свидетели и отговаряше на въпроси:
— И разбрахте ли тогава, че вашата съпруга е имала връзки с мистър Джексън?
— Да, сър.
— И това стана през същия ден, когато тя опакова багажа си и напусна?
— Да, сър.
— Остави ви в брачния ви дом с децата от вашия брак, Дженифър и Сюзън?
— Да, сър.
Делото се провлачи монотонно и скучно. Слабичкият мъж продължаваше да отговаря с безизразно лице на задаваните му въпроси.
Съдията седеше с целомъдрено изражение на своя стол, кимаше от време на време и гледаше на всички наоколо като на изкуфял дърт бухал. В края на даването на показания каза с глас, който беше едва различим от мрънкане:
— Дава се развод. Да се осигури издръжка на децата. Сумата ще се уточни в адвокатската кантора. Следващото дело, моля.
Безизразният слаб и присвит мъж внезапно разцъфна от широка усмивка, раменете му се поизправиха и той напусна залата с щастливо изражение.
Следващото касаеше една свенлива, притеснителна блондинка със силен столичен акцент, която щеше да се развежда с Джо, който според казаното в залата очевидно беше непоправим сексманиак.
Толкова е несправедливо, помисли си Линда, ние сме невинните и сме тези, които трябва да висят в тази глупава малка стая и да разкриват най-интимните аспекти от живота си.
— Бяха ли вашите съпружески отношения отначало задоволителни? — попита съветващият адвокат.
— Бих казала, да! — отвърна свитата блондинка, предизвиквайки неприличен, сподавен с ръка на уста смях от някои от присъстващите отзад в залата.
Най-накрая дойде ред на Линда. Тя застана разтреперана на свидетелското място като се ужасяваше от болезненото усещане за близостта на всички край нея. Чувстваше осезаемо безброй присъстващи. Защо трябваше да им се позволява да седят тук, да гледат втренчено и да слушат. След като се закле в Библията, нейният съветващ адвокат започна с въпросите. Тя отговаряше с отпаднал, тих глас и поглед, насочен неподвижно право напред.
Служителят по разследването извади документ и го подаде на съдията, който го прегледа кратко. Съветващият я адвокат продължи с въпросите, чиито отговори бяха съвсем ясни факти, които тя просто трябваше да потвърди. Накрая той даде знак на съдията, че е свършил.
Съдията намести очилата си, впери поглед за няколко секунди в Линда и после каза:
— Дава се развод и издръжка на двете деца. Всички разходи да се платят от съпруга. Сумата и достъпа да се уточни в адвокатската кантора.
Всичко свърши. Тя напусна мястото си замаяна. Адвокатът й се втурна към нея и я хвана под ръка.
— Моите поздравления — прошепна той.
Джайлз закъсня, както обикновено. Винаги закъсняваше. Когато пристигна, беше натоварен с фотоапарати и изглеждаше уморен.
— Направи ми едно силно кафе, мила — каза той. — Имах ужасна сутрин — правих снимки посред „Ню Форест“31. — Тръшна се в един фотьойл, протегна крака напред и се прозя. — Знаеш ли, бърлогата ти е страхотна, почти си струва да търпиш твоя приятел заради нея.
— Почти? — попита любопитно Клаудия. Тя си беше сложила изкусно грим. Блед, кремав фон дьо тен, умело съчетан със съответния тон руж, бледо червило и добре нанесени сенки около очите, които подчертаваха тяхната големина и чувственост. Изглеждаше знаменито.
— Да-а, почти. Искам да кажа, е, да де, голяма мъка е той. Хей, изглеждаш страхотно. Бих искал да те снимам така вечер. До колко късно мога да остана?
— Докато Дейвид се прибере. Знаеш колко е ревнив. Ще му звънна към пет и ще видя кога ще се прибере.
— Искам да снимам нещо бясно на терасата — нещо такова — силуетът ти да се очертае на фона на гледката на Лондон. С много коса, разпиляна край главата и тъй нататък.
— Звучи ми добре. — Беше облечена с розова дочена риза, напъхана в подхождащи на тоалета й панталони с колан с голяма златна тока и бели ботуши.
— Готини дрешки — рече той. — Можем да започнем така — да ги събличаш една по една.
— А как е любовният ти живот? — попита тя. — Още ли си с оня кльощав модел?
— Да-а, скъсваме редовно на около всеки две седмици, но след това отново се събираме.
— Виждам я на корицата на всяко списание, което си купувам. Страхотна е, не толкова, защото е наистина готина, а защото излиза много фотогенично.
— Знаеш, че лицето й е само за снимки. Щом види фотоапарата и лицето и се превключва сякаш в друга форма, оживява се. Иначе е съвсем застинало. Мисля, че връзката ни продължава да върви, само защото тя наистина просто се чука с моя фотоапарат и страшно ми харесват резултатите. Прави ми много пари. И не мога да се разделя с нито една снимка, която съм й правил.
Телефонът иззвъня. Беше агентът на Клаудия с добри новини. Снимачният екип щеше да се върне само след няколко дни и щяха да я потърсят вероятно следващата седмица.
— Режисьорът пристига днес със самолет — каза агентът й — и компанията ще го накара да обещае точно определена дата.
— Жестоко! — Остана видимо зарадвана. Беше чакала шест месеца това да се случи.
— Да започваме — каза Джайлз, когато тя затвори слушалката, — преди да съм заспал.
Започна да работи бързо, използвайки три различни апарата. Отдаде се целия на заниманието си, погълнат изцяло от действията.
Клаудия цъфтеше пред апаратите: усмихваше се, цупеше се, ръмжеше като тигрица; големите й чувствени очи гледаха постоянно с невинен поглед, а устните бяха отворени и лъскави. Разкопча розовата риза и я остави небрежно отворена. Отдолу не бе облечена с нищо.
След известно време Джайлз каза:
— Съблечи си ризата и сгъни ръце около цицките си. А така — страхотно! Изръмжи. Точно така, бейби, прекрасно. Единият крак леко сгънат, погледът изненадан — жестоко! Сега си покрий циците с длани, погледни ме като дете с големи учудени очи, браво! — Продължи да снима, снимка след снимка. — Изглеждаш жестоко. Обърни се с гръб към мен и завърти бързо глава настрани, остави косата ти да падне — страхотно! Хей, слушай, имам една идея, само да не би да не искаш да се мокриш. Облечи си пак ризата и ще те полея с вода с маркуч. Ще изглеждаш като динамит! — Вдигна маркуча, който се използваше за поливане на цветята, насочи го към нея и пусна водата.
Тя изпищя и се засмя:
— Студено е!
