все пак.
Нико започна с приятен глас:
— Хубаво, много комфортно — приближи се до мистър Греъм, предложи му пура и съучастнически сложи ръка на раменете му. — Господин Грийн, за пръв път отсядам в хотела ви. Мястото ми бе препоръчано от приятели в Бевърли Хилс, но апартаментът… как да кажа… Може би трябва да опитам все пак в „Конот“.
След петнайсет минути бе настанен удобно в най-хубавия апартамент на хотела. Господин Греъм добре познаваше кой разполага с пари.
Фонтен едва дочака да се отърве от Поли и веднага звънна на Ванеса Грант, най-добрата й лондонска приятелка.
— Върнах се — съобщи тя театрално. — Уморена и разнебитена. С нетърпение чакам да те видя. Какво ще кажеш да вечеряме заедно?
Ванеса се поколеба. Със съпруга й Ленард имаха други планове за вечерта, но когато Фонтен искаше нещо, нямаше смисъл да се спори.
— Добре — каза тя.
— Добре — имитира интонацията й Фонтен. — Благодаря за милото посрещане!
— Не те очаквахме преди идната седмица…
— Знам, знам. Наложи ми се да променя плановете си заради обира…
— Какъв обир?
— Скъпа, нима не си чула? Всички вестници в Ню Йорк писаха.
Побъбриха още известно време, уточниха къде да се видят, след това Фонтен с привидно безразличие попита:
— Да си чувала нещо за мъж на име Нико Константин? Американски грък, мисля, че живее в Бевърли Хилс.
— Не, името не ми говори нищо. Кой е той? Някой нов млад любовник?
— Трудно ще мине за млад, по-скоро зрял.
Ванеса се засмя.
— Не ми звучи в твоите уста. Богат ли е?
— Всъщност не знам… Може би.
— Ще го доведеш ли довечера?
— Не, разбира се. Имам среща с един божествен италиански граф, който ще долети специално, за да ме види.
Ванеса въздъхна, беше женена от дълги години и имаше няколко деца.
— Понякога ти завиждам.
— Знам — отвърна Фонтен, — ако си добро момиче, ще ти го прехвърля, когато ми омръзне. На двайсет и шест е — истински жребец!
Нико се усети, че няма представа как да се свърже с Фонтен. Беше сигурен, че тя ще го чака на летището, и дори не взе телефона й. Глупаво наистина, но жените обикновено го чакаха, пък и след еротичното им преживяване в самолета той беше сигурен, че Фонтен няма да хукне така внезапно. Въпреки че за хукване не можеше да става въпрос — паспортната проверка и митницата му отнеха час, но поне да беше оставила съобщение.
Обади се в рецепцията, каза на дежурния името й и помоли да му намерят телефонния номер и адреса й. След половин час му дадоха номера в лондонския офис на Бенджамин Ал Халед. Леденостудена секретарка заяви, че не е възможно да му съобщи номера и адреса на бившата мисис Халед, ако господинът иска да й остави съобщение, да пише, те ще й предадат. Нико приложи целия си телефонен чар, не така ефектен като на живо, но достатъчно убедителен, че най-сетне да получи номера.
Веднага позвъни на Фонтен. Икономката съобщи, че мисис Халед почива и по никой начин не бива да бъде обезпокоявана. Той остави името, телефона си и съобщение да му се обади по-късно. После позвъни на цветаря в хотела и изпрати три дузини червени рози с картичка, в която пишеше: „Полетът беше незабравим. Кога ще е кацането? Нико.“
След това се обади на Хал, приятеля на Бърни в Лондон, когото не познаваше, но очевидно той пък познаваше всеки и всичко и можеше да се погрижи за пръстена — веднага щом си го получи обратно, разбира се. Уговориха си среща за по-късно в бара. После повика камериера, време беше да се приведе във вид. Трябваше да изглежда безупречно.
Фонтен спа целия ден. В седем мисис Уолтърс я събуди, тя стана и започна безкрайните си приготовления за вечерта.
— Търси ви някой си мистър Нико Константин — съобщи икономката, — а също и граф Паоло Рисполо. И двамата ще чакат да им се обадите.
Госпожа Уолтърс отиде да напълни ваната. Повече от десет години работеше за Фонтен и знаеше привичките и навиците й, въпреки че понякога бе трудно да се угоди на внезапните й пристъпи и капризи.
— Обади се на графа и му кажи да дойде да ме вземе в девет — Фонтен й подаде визитката му. — Ако мистър Нико звънне пак, кажи му, че съм излязла.
— И двамата изпращат цветя — продължи мисис Уолтърс — три дузини рози от мистър Константин и ваза с орхидеи от граф Рисполо. Казах на новия шофьор да бъде тук точно в осем. Да го пратя ли да вземе графа?
— Няма да е зле — Фонтен съблече копринения си халат и се протегна. — И за миг не съм си и помислила, че графът разполага със собствен шофьор.
Госпожа Уолтърс излезе и Фонтен се потопи във ваната.
Граф Рисполо беше млад и красив — за съжаление нямаше дори и гърне, в което да пикае, — но я обожаваше. Беше я срещнал в Ню Йорк и й се бе заклел във вечна любов. Вероятно беше бисексуален, но много добър в леглото — а това беше от съществено значение. Освен това се отразяваше добре на репутацията й — млад, хубав, при това с благородническа титла.
Сети се за Нико Константин, но бързо го изхвърли от съзнанието си. Подушваше неприятности, а и откога е тръгнала със стари мъже? Отегчително! Единственото, което й трябваше, беше младо мъжко тяло, никакви усложнения, само секс. Какво като понякога й се налагаше да плати някоя и друга сметка, такъв е животът.
Нико се подразни от това, че Фонен не се обади преди срещата с Хал. Беше повече от раздразнен — незабавно трябваше да си върне пръстена. Хал се оказа приятен американец около четирийсетте, рекламен агент в Лондон. Беше специалист в ухажването на възрастни вдовици.
Поздрави сърдечно Нико, попита как е Бърни и тихо каза:
— Къде е стоката? Имам добър купувач. Работя с разделен процент — пет от теб и пет от тях. Устройва ли те?
— Да, но имам един проблем. Срещнах една жена в самолета и си помислих, че ще е по-сигурно тя да го пренесе през митницата. Още не съм го взел обратно.
Хал направи физиономия.
— Доколкото разбрах, времето е от голямо значение.
— Така е, да. Жената… Опитвам се да я открия. Казва се Фонтен Халед.
Хал подсвирна от изненада.
— Снежната кралица! Върна ли се вече?
— Познаваш ли я?
Хал се засмя.
— Разбира се, че я познавам. Тя държи „Хобо“. Един приятел, Тони Блейк, й беше управител навремето, а отговаряше и за по-интимните услуги. Сега живее в Ел Ей и се възстановява от преживяното. Какво, по дяволите, е правила с теб? Ти си малко над възрастовата й граница.
