— Длъжна съм да предупредя Дино, че Нико не е в града — заяви тя. — Отказвам да лъжа повече.
Бърни се стресна.
— Какви ги говориш? — рязко започна той. — Не помниш ли, че помагаме на Нико?
— Имам известно задължение към Дино — отвърна Чери.
— Задължение ли? Към Дино? — Бърни беше изумен. — Какво те прихваща?
Без да му обръща внимание, Чери започна да събира малкото багаж, който бе донесла.
— Няма да казвам, че е заминал снощи, естествено. Просто ще кажа, че го няма.
Бърни я сграбчи за ръката.
— Нищо подобно няма да правиш.
— Боли ме — очите й се напълниха със сълзи. — Ще кажа на Дино.
Бърни я пусна.
— Не мога да повярвам! Просто не мога да повярвам! „Ще кажа на Дино“… Какво е това? Да не би на преспиването за една нощ вече да му се вика „Голямата любов“?
За първи път, откак я познаваше, Чери повиши тон.
— Нищо ненормално няма в това двама души да се влюбят. Дино е сърдечен, мил и…
— Какви глупости!
— Ние ще се оженим, ако искаш да знаеш.
— Трябва да пийна нещо.
Бърни си наля скоч. Мисълта му скачаше трескаво. Ама че каша. Такова нещо можеше да се случи само на него. Вчера тъпата курва гони Нико из Лас Вегас, защото иска да прекара остатъка от живота си неотлъчно с него, днес, след като е преспала с мафиот, пърха от любов и го обявява за мил човек. Невероятно! Опита се да звучи спокойно:
— Чери, виж, наистина се радвам за вас, повярвай ми, но ако кажеш на Дино, че Нико е офейкал — край! Всички, и ти включително, здравата го загазваме!
— Не и аз — изпъчи се Чери.
— Напротив, точно ти, бебче. Как, мислиш, ще се почувства бъдещият ти съпруг, като му кажа, че първата му любовна нощ е била нагласена?
— Какво имаш предвид?
— Ако не помниш, прекара вечерта с Дино, за да може Нико да офейка.
— А, мисля, че…
— Не мислиш. Това са фактите, а ако Дино научи, няма да е очарован — Бърни си пое дъх. — Затова слушай внимателно. — Дошла си тук да си събереш нещата, казала си довиждане на Нико и толкова.
— Ама аз…
— Слушай ме внимателно! Ако държиш да станеш мисис Фоницети, ще ти се наложи да играеш по моята свирка. Кажеш ли истината на Дино, един господ знае как ще реагира той. Лично аз не бих рискувал.
Чери се замисли. Бърни имаше право.
— Добре де… — започна тя колебливо, — но когато Дино разбере, че Нико е заминал?
— Докато разбере, Нико ще се е върнал, така че няма от какво да се притесняваш, миличка.
Чери кимна.
— Добре, Бърни, щом така казваш.
Дотук добре, но можеше ли да й вярва? Бърни въздъхна. Как успя да се забърка в тази каша? Ето го сега заклещен в Лас Вегас, без да може да мръдне. Ами неговият бизнес? Имаше насрочени срещи, а Нико щеше да се появи най-рано след два дни, и то ако всичко вървеше по план.
Чери си стегна багажа, усмихна се мило и протегна ръка.
— Довиждане, Бърни, благодаря ти за всичко.
Звучеше като да е минала курс по добри обноски.
— Довиждане, миличка, аз още няма да заминавам, предполагам, че ще се виждаме. Не забравяй какво ти казах. Бъди умно момиче и ще стигнеш далече.
След като излезе, Бърни се зае да пресмята наум: Нико трябваше вече да е в Лондон, Хал беше предупреден за ситуацията. Ако всичко вървеше гладко, пръстенът щеше да е продаден до двайсет и четири часа, парите да са в джоба на Нико, а той да лети с обратния самолет. Трябва да е в апартамента си преди някой изобщо да се е усетил, че го няма. Плаща дълга си, връща се в Лос Анджелис и всичко е наред. Без потрошени кокали.
Звучеше лесно. На Бърни му се искаше историята отдавна да е приключила.
11
— Госпожо Халед — Нико се появи на дансинга и деликатно избута граф Паоло настрани. — Какво удоволствие е да ви видя толкова скоро!
— Какво си мислите, че правите? — избухна граф Паоло. — Не можете…
— Всичко е наред, Паоло — Фонтен го отблъсна встрани. — Иди седни, след минутка ще дойда.
Графът постоя с изумен поглед, после се оттегли с нежелание.
Нико я прегърна, въпреки че ритъмът беше бърз.
— Хубаво момче — отбеляза той, — прилича на онова, което те придружаваше на летище „Кенеди“.
— Да, обичам ги, млади, бликащи от енергия.
Нико вдигна вежди. Фонтен се засмя.
— Получи ли цветята?
— Много са хубави. Как намери адреса ми?
— Когато искам нещо, обикновено го получавам.
— Така ли? Значи си приличаме.
— Благодаря ти, че ме изчака на летището.
— Не съм такси.
— Мислех, че имаме среща.
— Среща? Боже, как старомодно звучи!
— Казвал ли ти е някой, че си кучка?
— Често.
Нико я придърпа към себе си, а граф Паоло, който скучаеше в края на дансинга, се облещи.
— Е, мисис Халед — тихо започна Нико, — ще довършим ли това, което започнахме в самолета?
Фонтен отвърна на възбудата му.
— Защо не, мистър Константин? Наистина, защо пък не!
— Копелето му! — възкликна Сами, като видя как Нико и Фонтен излизат. — Направи го! Какво носи този в гащите си? Ташаци от норка?
— О, Сами, ужасен простак си! — изписка приятелката му.
— Човекът има чар — заключи дълбокомислено Хал, — да не говорим за най-добрия шивач, който съм виждал.
— Чар, глупости! Фонтен се интересува само от банковата сметка или от оная работа.
— Сами, престани!
— Всичко е наред, скъпа! Ти си случила и с двете.
— Мисля, че тя си тръгна — прошепна Ванеса на Ленард.
— Май си права.
— Какво поведение! Дори не каза лека нощ.
— Никой не е твърдял, че Фонтен притежава добри обноски. Между другото — кой беше онзи човек?
— Не знам, не приличаше на нейния тип, доста зрял е за вкусовете й.
— И богат, предполагам — вметна Ленард.
— Като че ли да.
