— Не само една, мисис Халед.
— Не е трудно да се предположи — тя се обърна към Поли. — Мисля, че можем да дадем на мистър Валънтайн възможност да опита, не смяташ ли?
Нико възнамеряваше да оползотвори пребиваването си в Лондон по най-добрия начин. Имаше шестте хиляди долара на Бърни, а освен сметката в хотела други разходи не се налагаха. Когато Хал продадеше пръстена, щеше да има достатъчно да върне дълга си към казиното, да се издължи към Бърни и пак щяха да му останат няколко хиляди. Трябваше да помисли за бъдещето си, но за това имаше време. Освен това трябваше да възстанови щетите на мисис Дийн Костело, ако застрахователната й компания не се беше погрижила вече, а ако не беше, той с радост щеше да го стори. Все още нямаше представа как ще стане, но вярваше в способността си да се справя с всяка ситуация. Пък и такъв пръстен нямаше как да не е застрахован.
Сети се за Фонтен Халед. Рози, разбира се, червени при това. Шейсет-седемдесет стръка с дискретна бележка за извинение и подарък. Не обичайната дрънкулка, нещо красиво и изискано, нещо, което да й хареса. Трябваше да я види още веднъж. Можеше пък да се върне отново, след като всичко се уреди. След Лиз Мария Фонтен беше единствената жена, която бе успяла да го заинтересува. Беше я поопознал, но същевременно знаеше, че едва се е докоснал до повърхността. Тя беше самоуверена, безцеремонна, твърда, но под лустрото се криеше жена, която той искаше да познава — уязвима, нежна, любвеобилна, търсеща подходящия мъж, също както той, без да съзнава, търсеше подходящата жена.
Махна на едно такси и упъти шофьора към „Бушрон“ — най-добрия бижутерски магазин на „Бонд стрийт“.
Докато ролсът пъплеше по натоварените улици, Рики зяпаше Фонтен в огледалото за обратно виждане. Беше затворила очи, а полата й се бе вдигнала нагоре, откривайки ръба на чорапите. Носеше жартиери. Мили боже! Влудяващи жартиери! Единственото място, където беше виждал подобни, бяха списанията с момичета. Споменът го накара да се възбуди.
— Рики.
Той отмести поглед към лицето й. Беше отворила очи.
— Да, мисис Халед?
— Взе ли дрехите ми от химическо чистене?
— Да, мисис Халед.
— А рецептата?
— Да, мисис Халед.
— Добре. Като се приберем, ще ти остане малко свободно време. До десет вечерта няма да ми трябваш.
— Благодаря, мисис Халед — погледна часовника на таблото. Беше почти пет. После пак погледна огледалото — беше си дръпнала полата.
— И, Рики.
— Да, мисис Халед?
— Бъди добро момче и си гледай пътя.
— Да, мисис.
Кучка!
Нико беше доволен от себе си. Умееше да харчи пари и го знаеше. Купи за три хиляди долара сърце, украсено с диаманти, за Фонтен, други хиляда отидоха за часовник „Картие“ за Бърни и около хиляда и двеста за кашмирени пуловери и копринени ризи за самия него. Върна се в хотела в приповдигнато настроение. Хал го чакаше във фоайето. Нещата се развиваха по-бързо, отколкото очакваше.
— Добри ли са новините?
— Да се качим горе.
Стигнаха до апартамента на Нико в пълно мълчание. Когато влязоха, Хал извади пръстена и го хвърли на леглото.
— Стъкло, шибано евтино стъкло! — той се изплю с отвращение. — Каква игра играеш, Нико?
14
Бърни се чувстваше приятно отпуснат от марихуаната. В прилив на храброст реши, че може да застане срещу Карлос Брент и Фоницети и да им се усмихне.
Съобщи на Сузана, че излиза и ще я вземе в шест. Тя лежеше замаяна от марихуаната, но не пропусна за шести път да му предложи да се оженят отново.
— Защо? — попита Бърни. — Толкова ни е добре заедно, когато не сме женени.
— Така е — съгласи се тя, — но трябва да го направим заради Стар.
Да не говорим за Карлос, помисли Бърни, докато се изнизваше. Големият татко ще побеснее, ако разбере какво става.
— Не забравяй да кажеш на Нико за довечера — извика Сузана след него.
— Ако го видя.
— Сигурно вече се е върнал. Коя е новата му приятелка все пак?
— Казах ти, че не знам. Ще се видим по-късно.
Бърни се върна в апартамента си. От Нико, разбира се, нямаше и следа. Зачуди се дали да не поръча разговор с Лондон. Искаше да разбере какво става. Колко още можеше да поддържа заблудата, че Нико е наоколо. Разбира се, нямаше да рискува да звъни от „Форум“. Трябваше да излезе и да използва някоя телефонна кабина. Горещо се надяваше Нико да се е настанил в хотел „Ломонд“, както му беше казал.
Взе душ и се преоблече. Пръсна си освежител за уста и излезе.
Чери се въртеше пред огледалото.
— Харесва ли ти? — попита тя.
— Хубава е — механично отвърна Дино, притеснен за доста по-сериозни неща от новата рокля на Чери.
— Не ти харесва — намуси се тя.
— Не е вярно, скъпа — той я прегърна успокоително. — Приличаш на страхотна голяма красива кукла.
— Аз съм твоя съпруга — изпъчи се тя. — Госпожа Дино Фоницети.
Стомахът му се сви от страх. През всичките трийсет и една години от живота си не беше вземал едно решение, без да се посъветва с баща си. И ето че сега го направи. Измъкна се още същия следобед и се ожени за Чери, преди Джоузеф да е измислил някакъв хитър начин да се отърве от нея.
— Баща ти ще ме хареса — каза Чери, сякаш прочела мислите му. — Ще видиш, наистина ще ме хареса. Обещавам ти.
— Знам, знам. Само си дръж устенцата затворени за сватбата. Аз сам ще му кажа.
— Тази вечер?
— Да, разбира се, тази вечер.
Тя се усмихна.
— Каква изненада ще бъде! Бащата ти и аз се виждаме за пръв път и изведнъж ти — бам — му казваш!
— Да — бам. Точно така — бам — Дино направи неимоверно усилие да се засмее.
Джоузеф Фоницети пристигна в ресторанта в седем без петнайсет. Изучи масата, остана доволен и оберкелнерът въздъхна от облекчение. Когато работиш с Джоузеф Фоницети, се научаваш да бъдеш маниашки взискателен.
— Донесете ми „Перие“ — поръча Джоузеф — и няколко от онези бели картички.
Келнерът мигновено се завъртя на пети, после застана на известно разстояние, докато Джоузеф
