— Ще се махна още утре — каза той.
— Ще ми липсваш — рече Вера и очите й се напълниха със сълзи. Хвана ръката му и я стисна. — Ако някога мога да ти помогна…
Той отново кимна мълчаливо. За тези месеци Вера му беше дала повече обич и съчувствие, отколкото беше получил от родния си баща през целия си живот.
Още на сутринта събра багажа си и напусна апартамента, преди Вера да се е събудила. Занесе куфарчето си в работилницата и попита дали някой не знае за свободна квартира наоколо.
Зеко, механик, който отскоро работеше тук, каза, че в съседство с тях има стая, която скоро ще се освободи. Беше деветнайсетгодишен младеж, с мургаво лице и винаги изглеждаше мръсен. Никой не го харесваше, Джино също, но трябваше да си намери квартира. След работа двамата тръгнаха заедно. Спряха пред една порутена къща на Сто и девета улица.
— Това е къщата, истински кенеф — представи я Зеко. — Няма отопление, няма топла вода, за баня да не говорим, коридорите са осрани.
— Какво тогава има?
— Смятам скоро да се махна — продължи Зеко. — Чакам една страхотна работа, от която ще паднат мангизи и тогава метлата оттук — намигна съучастнически към Джино. — Шофьор на голяма клечка. Голяма хава! Чат ли си?
— Бил ли си някога в пандиза? — попита Джино.
— Кой, аз ли? — отвърна с насмешка Зеко. — Много съм се изшлайфал, за да ме пипнат — изтри носа си с ръкава на якето си и продължи: — Слушай, дай да оставим куфара ти и да излезем. Да му дръпнем по една бира и по една курва.
— Имам среща — отказа предложението Джино.
— А тя има ли си дружка? — погледна го похотливо Зеко.
— Не съм я питал.
— Ами к’во чакаш, бе!
— Е, може и да стане…
Стаята се оказа по-лоша дори за очакванията му. Но все пак я нае. Досега не беше живял в палат, нали така. Нямаше и среща. Не искаше обаче да прекара вечерта в компанията на Зеко. В автосервиза му викаха Плужека, Зеко Плужека.
Пет минути му бяха достатъчни, за да се настани в новия си дом. Цялото обзавеждане включваше легло, изтъркан килим и нацвъкана от мухи тоалетка в ъгъла. Толкова. Но колкото и малко, беше негово.
Магазинчето на Дебелия Лари на Сто и десета улица беше сборен пункт за тайфата. Там се срещаха и прекарваха времето в груби шеги и закачки.
— Как се отърва от Зеко Плужека? — попита го Пинки Банана, щом Джино влезе в „Дебелия Лари“.
Джино сви рамене.
— Наех стаята. И толкова. Не искам да се мъкне с нас.
— Видя ли се с твоя старец? — попита Като.
— Не. След някой и друг ден може.
— След някой и друг ден ще го видиш пак опандизен — захили се Пинки Банана на дебелашкия си хумор и в добавка шумно се изпърдя.
— Исусе! — Джино запуши носа си. — Не ми стига вонята откъм Като, ами и ти сега!
Пинки Банана самодоволно се изкиска и се загледа в привлекателното русокосо момиче, което седеше близо до тях на бара пред висока чаша с шейк от сладолед и сода. Тъкмо да започне да я сваля, предусетил, че бройката му е сигурна, но Джино сякаш прочете мислите му.
— Тая недей. Един път ми го беше надървила до пръсване.
Пинки Банана и Като се спогледаха. При Джино нямаше празно. Как го правеше?
Момичето допи шейка си, смъкна се от високото столче и тръгна към вратата. Беше красива и го знаеше. Мина покрай Джино и аверите му с вирната брадичка.
— Момиче като теб може да изпадне в затруднение, ако се разхожда само навън — подхвърли Джино.
Тя се престори, че не е чула думите му.
— Хей — рязко каза той, — не ме подминавай, сякаш съм фъшкия на тротоара.
Бузите на момичето се изчервиха, тя забързано продължи към вратата. Пинки Банана се ухили.
Джино плесна с ръце.
— Нямам настроение да тичам след някаква надута гъска.
Минута-две по-късно, те чуха писъка й, който долетя откъм улицата — пронизителен, ужасяващ.
Джино се втурна към вратата. Затича се. Като и Пинки Банана го догониха.
Зеко Плужека беше затиснал госпожица Превземка до стената. Тя пискаше като подплашен заек, докато ръцете му я опипваха. Бялата й блуза беше раздрана отпред и се виждаха голите й гърди.
— Какво правиш, Зеко? — попита Джино.
— Не ти влиза в работата, педераст — наежи се Зеко.
— Така ли мислиш? Ами ако ми влиза?
Зеко приклещи по-здраво уплашеното момиче.
— Няма да се стискам, щом свърша, ще ти я преотстъпя — великодушно предложи той.
— Махни си ръцете от нея, гадно влечуго…
— Да ти го начукам, Джино.
Двамата се сбиха, преди останалите да усетят какво става. Вкопчиха се един в друг, после се затъркаляха по улицата. Разменяха си юмруци и ритници, деряха се с нокти.
Джино беше по-малък и по-нисък от Зеко, но беше по-як и жилав. Улучи с едно кроше устата му и я разцепи. От раната шурна кръв.
— Ти ли бе, дребно и вонящо плъхче! — вбесен от вкуса на кръвта си, Зеко плъзна ръка към ботуша си. Извади нож.
Стояха изправени един срещу друг. В първия миг бяха като замръзнали, после предпазливо започнаха да се движат в кръг. Към Пинки Банана и Като вече се бяха присъединили и останалите от тайфата. Крещяха настървени за кръв. Някои окуражаваха и насъскваха Джино, други — Зеко.
Джино не чуваше нищо. Цялото му внимание беше насочено към Зеко — не откъсваше поглед от ножа в ръката му, като едновременно беше нащрек за всяко движение на тялото му.
Зеко го изненада. Замахна внезапно и ножът разряза бузата на Джино. Болката беше ужасна, но по- ужасна от нея беше кръвта.
— Гнусно копеле! — освирепя Джино. Обзе го дива ярост, пред очите му падна черна пелена, същата мъгла, която го погълна, когато се нахвърли върху брат Филипе. Зеко вече не беше Зеко. Пред себе си Джино виждаше оня мръсник Паоло. Внезапно почувства прилив на великанска сила. Склещи китката на Зеко, без да обръща внимание на ножа, и започна да я извива. Не спираше, не чуваше зловещото изпращяване на костите и дивите крясъци на Зеко…
Наложи се Пинки Банана и Като да се хвърлят отгоре му и да го откъснат от почти загубилия съзнание Зеко.
— Мисля, че му счупи ръката — обяви Като, но явно никак не му пукаше от това.
Черната пелена пред очите на Джино бавно се вдигна. Той разтърси глава. Няколко секунди не осъзнаваше къде се намира и какво е направил. После погледът му се съсредоточи върху стенещия Зеко.
— Следващия път ще ти счупя главата — хладнокръвно го предупреди той, а очите му потърсиха наоколо русокосата фукла, заради която се бе случило всичко това. Нямаше я, естествено. Типично за такава госпойца.
Пинки Банана се приближи до Джино и предложи:
— Най-добре е да отидем до болницата… да ти зашият лицето.
Едва сега Джино вдигна ръка и попипа бузата си. Пръстите му се намокриха от стичащата се кръв. Само това му липсваше — един гаден белег.
— Да вървим — бързо се съгласи той.
