— В сутерена имаме една стаичка, която е свободна, и сигурно ще ти бъде по-удобно да живееш тук вместо всеки ден да пътуваш.
Кери беше във възторг от предложението.
— С удоволствие ще дойда — съгласи се тя.
— Значи всичко е наред — каза икономът. — Още в понеделник си донеси нещата и се настанявай.
Кери напрегнато обмисли последиците от решението си. Да, щеше да го направи! Нямаше начин баба Елла да я открие. Та тя дори не знаеше къде работи. Беше толкова мързелива, никога нямаше да й хрумне да я проследи дотук.
Да живее в къщата на Парк авеню! Една мечта, станала действителност. Да има собствена стая! И пет долара всяка седмица! И да събере достатъчно пари, за да се върне във Филаделфия, в своя дом, при близките си.
Беше петък, трябваше да преживее някак двата почивни дни до понеделник. Тя вървеше с бързи крачки към къщи и обмисляше бягството си. Баба Елла я чакаше — всъщност очакваше парите, които Кери донасяше всяка петъчна вечер. Тя ги грабна и излезе.
Кери си легна. Беше толкова уморена, че дори не се отби в ресторантчето на ъгъла да си купи сандвич с пиле или да хапне овесена каша. Някъде отвън оглушително свиреха джаз и звуците проникваха в стаята. Единственото желание на Кери бе да затвори очи и да потъне в сън. Така съботата щеше да настъпи неусетно, след нея неделята, а после…
Два часа по-късно я събудиха. Една ръка грубо стискаше рамото й и я разтърсваше.
Полуразсънена, тя потърка очи и попита:
— Ти ли си, бабо? К’во има?
Само че не беше баба й. А едно много високо, чернокожо момче с лукави очи и рошава глава.
— Кой си ти? — изписка Кери.
— Само не се плаши — широко се ухили момчето. — Казвам се Лерой. Дошъл съм при майка си.
— Как влезе… — започна тя, но не довърши въпроса си. Сама видя, че си е проправил пътя с ритник. Тънката, прогнила врата не можеше да попречи на никого да влезе.
— Както те гледам, ти май си детето на Лорийн. Някой ми беше казал, че мама е проявила добрината да те прибере.
Кери седна в леглото. Беше чувала за Лерой. Баба Елла често го споменаваше.
— Този шибан нехранимайко… Този гаден дребен плъх, който заряза собствената си майка. Само да ми се мерне пред очите това лайно, шъ му размажа кратуната!
— Няма я. Излезе. Ако искаш да я видиш, по-добре ела утре.
Лерой се разположи невъзмутимо в единия край на леглото й.
— Момиче! Нямам намерение да мръдна оттук. Аз съм един мно-о-го уморен човек. Ще се намери ли за мен нещо за ядене?
— Няма нищо.
— Е, майната му. Същата си като скъпата ми родителка — огледа я ядосан той. — Сигурно те е карала да си скъсваш гъза от работа за нея, точно както правеше и с мен, а? — очите му се залепиха за гърдите й, които прозираха през тънкия комбинезон, който носеше. — Ама ти си едно готино малко парче! Басирам се, че мама те е набутала да си продаваш задника.
Кери придърпа одеялото и го уви около гърдите си.
— Работя като домашна прислужничка — защити морала си тя, искаше й се Лерой да се махне по- бързо.
— Домашна прислужница ли? И кого обслужваш? Някой дебел и голям бял пич, а?
— Чистя в един ресторант.
— Ресторант? Ама ти ми събра очите! — той откъсна със зъби кожичка около нокътя си и я изгледа с присвити очи. — Стига да решиш да продаваш задника си, пред себе си виждаш татенцето, което ще уреди нещата.
Изведнъж тя стана много напрегната. Сякаш алармен звънец сигнализира в главата й. Опасност!… Опасност!… Опасност!…
Трябваше да избяга оттук. Понечи да скочи, но той се раздвижи едновременно с нея. Беше по-едър и по-силен и за секунда склещи ръцете й.
— Само не ми продавай целомъдрени фасони — подигра й се той, стисна здраво в едната си ръка нейните в китките, а другата плъзна похотливо по тялото й.
— Махай се! — тя се задъхваше от ярост.
— И защо да се махам? — изхили се той. — Аз не си плащам! Вземам си без пари. Аз съм твоят вуйчо, момиче!
С едно рязко движение той раздра комбинезона й и го захвърли на пода. Тя отчаяно извиваше тялото си, бореше се с всичка сила да се освободи от него. Но той я натисна върху леглото, разтвори краката й и проникна в нея.
— Мале-мале! — при всеки тласък той се смееше. — Не си падаш по лайна като мене, а?… Ама ти си била девствена… Ебало си е мамицата! Двамата ни чака страхотно бъдеще. Малкото ти тясно путенце е златна мина… О! — той се изпразни и я заряза.
Тя остана да лежи като умряла, изплашена до смърт, за да посмее да помръдне или да направи нещо. Усети, че по бедрата й се стича нещо горещо и лепкаво. Значи за това ставаше дума. Това беше нещото, което мъжете искаха. Това беше сексът.
Предоволен от себе си, Лерой се повъртя из стаята, вдигна ципа на панталона си, като през цялото време си мърмореше, все едно прави проверка на съдържанието на джобовете си.
— Има ли някой и друг долар тука? — обърна се най-сетне към Кери той.
Мисълта й бързо отскочи към няколкото долара, които имаше намерение да спести за себе си. Беше ги пъхнала в един чорап, който скри под дюшека.
— Няма — измънка Кери, искаше й се баба Елла да пристигне и да научи за неописуемото нещо, което Лерой й направи.
— Шибана работа! — изуми се той. — Няма пари, няма пиячка. Майната му! Явно тук човек може само да си бие чекии.
После неочаквано се нахвърли върху нея, разтвори бедрата й с кокалестите си колене и отново напъха онова нещо в нея.
Пред очите й причерня, сякаш я заляха с мътилка. Имаше усещането, че пропада някъде надолу… все по-далече и по-далече от болката…
— Ох, хайде, кукло, позабавлявай се с него… — някъде отдалеч дочу тя гласа му. — И на мен не ми е гот, ако ти не се кефиш.
Когато започна да идва на себе си, чу гласове — думи, които нямаха съдържание. Почувства се смазана и опустошена. И най-вече — което беше най-страшното — абсолютно беззащитна.
Гласът беше на баба й Елла. Тя се беше върнала! Благодаря ти, Господи!
Опита се да седне, но всичките й силици я бяха напуснали.
И до замъгленото й съзнание достигнаха думите на баба й:
— Извършил си едно добро дело за всички ни… — дърдореше тя. — Сега, след като вече си пуснал в оборот стегнатата й малка путаранка, можем да направим добри пари. Виж, момчето ми, чаках я поне да навърши четиринайсет, но сега… е, добре, Лерой, миличък, надявам се, че се сдобихме с най-добрата малка проститутка за нашия бизнес.
Джино, 1921–1923
Брат Филипе прекара три седмици в реанимацията на болницата, но Джино не знаеше за това. Беше сигурен, че го е убил и повече не прояви никакъв интерес. След инцидента с ножиците той стана герой.
Докато Джино очакваше в затвора в Бронкс съдебния процес, вестниците коментираха случилото се на първите си страници — Скандал с непълнолетни. Деца защитават деца. Сега вече жертвите на брат Филипе говореха и говореха, без да се страхуват.
Вестниците поместиха и снимка на Коста — с широко отворени очи, в които се четеше молба, отправена сякаш към целия свят. Неговата история трогна сърцата на нацията и скоро момчето беше осиновено от
