— О, да, Джино. О, да!
Беше успял. Вече нямаше проблеми. Без да отмества пръстите си от чувствителното място, той започна да я клати както трябва.
Тя не се отдръпна. Той знаеше как да доставя удоволствие на жените. Беше научен как да намира вълшебната пъпчица още като невръстен дванайсетгодишен хлапак от четвъртата си приемна майка. И щеше да й бъде благодарен за цял живот за този урок. Той му позволи да отиде далеч напред от другите момчета, които си мислеха, че всичко се свежда само до якото клатене. Джино знаеше, че е не по-малко важно да накараш и момичето да изпита наслада… и момичето да го иска, дори да се моли за това. Никога обаче не откри своята тайна на аверите си, които непрекъснато му завиждаха за безотказните свалки.
Сузи започна да се възбужда — тя се извиваше, пъшкаше тежко и дълбоко. Той усили тласъците.
Ей Богу, обичаше вкуса на катеричка.
Ей Богу, искаше му се да намери някоя, която да каже „не“.
— Ох, Джино!
Той се изпразни. Отдръпна се. Намъкна панталона си.
— Не трябваше да го правим — заяви мрачно Сузи, но бузите й бяха порозовели от удоволствието, малките зърна на гърдите й стърчаха наперени.
— И защо не трябваше? Нали беше хубаво?
Тя се изкикоти — беше съгласна с него.
Джино, вече облечен, беше готов да офейка от изоставения гараж, където беше студено и мрачно.
— Имам среща с момчетата — извини се за бързото си тръгване той.
— Ще се видим ли скоро?
— Ъхъ, винаги съм наоколо.
Навън двамата се разделиха. Сузи стремително хукна на една страна, Джино, с дълбоко пъхнати в джобовете на панталона ръце, пое самодоволно в противоположна посока.
Момчетата го чакаха — опърпана групичка нехранимайковци, която се навърташе около едно западнало магазинче. Един от тях беше най-добрият му приятел Като — жилаво момче, което работеше заедно с баща си на контейнерите с боклук и затова от него и около него винаги вонеше.
— Не съм виновен аз — свиваше весело рамене в оправдание Като.
У тях нямаха душ, а в обществената баня на Сто и девета улица обикновено имаше опашка и се чакаше поне по два часа. Амбициите на Като се простираха до това да си намери момиче с баня.
Друг близък приятел на Джино беше едно високо момче на име Касари, но всички му викаха Пинки Банана заради големия му пенис, който наистина приличаше на розов банан.
— Изора ли я? — попита Пинки.
— Не можах да го дигна — отвърна Джино ухилен.
— Шибан лъжец… — измуча Като.
Всички те знаеха, че денят, в който Джино Сантейнджело се провали при свалка, ще бъде наистина един необикновен ден.
— Е, какво ще правим довечера? — попита Джино.
Тайфата се скупчи, последва неясна размяна на реплики, направиха се и някои предложения, но после всички се обърнаха към Джино, техния тартор.
— К’вото ти кажеш.
— Ще се позабавляваме! — реши авторитетно дилемата Джино.
Беше събота вечер, току-що се беше чукал с момиче и беше в прекрасно разположение на духа. Не му пукаше, че едва ли има повече от десет цента, че обувките му са скъсани и че приемните родители, при които живееше сега, ненавиждаха дори сянката му. Искаше му се да се повесели. Имаше право на това, не е ли така?
Тръгнаха към центъра на града — глутница плъхове с Джино начело. Той вървеше наперено, оттласкваше се на пети и пръсти с леко пружинираща и поклащаща се походка, като от време на време извиваше рамене наляво и надясно. Бяха осем гамени, които подсвиркваха и подхвърляха към минаващите момичета:
— Хей, сладурче, само да ми кацнеш!
— Глей, глей к’во маце! Направо ме опандизват за това, което си мисля…
Джино първи забеляза колата — дълга, лъскава бяло-кафява красавица, спряна сигурно за малко и — той направо не повярва на късмета им — с ключове на таблото. За секунди се натъпкаха в купето и бърз като светкавица Джино, зад волана, разбира се, запали и с форсиран двигател потегли. Откакто бе напуснал училище миналия месец, работеше при един автомеханик и доста се отрака с колите. Веднага откри, че е роден шофьор. Бърза смяна на скоростите и колата изчезна от мястото, където беше спряла. Изминаха без произшествия целия път до Кони Айлънд.
Крайбрежната дъсчена алея беше пуста. Откъм морето духаше силен, леден вятър. Но това нямаше значение. Затичаха като обезумели досами водата, крещяха и се смееха, правеха топки от мокрия пясък и се замеряха с тях.
Бяха лесна плячка за ченгето, което търпеливо ги чакаше до откраднатата кола с изваден пистолет.
За първи път Джино си имаше неприятности с полицията. Но той беше шофирал — факт, който с готовност си призна — и той отнесе пешкира. Изпратиха го за една година в Нюйоркския приют за сираци и малолетни закононарушители, чиято сграда се намираше в Бронкс.
Преди това Джино никога не беше затварян. Изведнъж се почувства изплашен и самоувереността му се стопи. Надзирателите — членове на религиозното братство, което поддържаше реда в приюта — бяха истинска напаст Божия. Съблюдаваха строгия правилник и следяха за дисциплината, но само през деня. През нощта обаче безнаказано издевателстваха над малките момчета. И горките хлапета нямаха възможност да се защитят.
Изпратиха Джино да работи в шивашкото отделение. Той намрази и работата, и работилницата. Брат Филипе признаваше като средство за възпитание единствено своя железен метър — всеки уличен в немарливост беше пребиван с еднометровата пръчка. Когато и редът на Джино дойде, брат Филипе му предложи с какво може да замени пердаха. Джино му се изплю в лицето. От този ден нататък не минаваха и три дни без побой.
Джино беше в шивашкото отделение вече шест месеца, когато там доведоха едно мършаво момче — сирак, ненавършил още тринайсет. Детето — на име Коста — беше лесна плячка за брат Филипе, който му се нахвърли, без да губи време. Хлапето се опъна, но това не му помогна. Останалите момчета безучастно наблюдаваха как брат Филипе разкрачва Коста като жаба в задната стаичка и прави с него такива неща, че детето крещеше все едно умираше.
Джино също не направи нищо. Измина месец и половина. Коста се топеше пред очите им. Беше си слабичък и недохранен още с идването, но сега остана само кожа и кости. Джино се опитваше да не се намесва. Ако не беше егоист, нямаше да оцелее.
Но един ден, когато брат Филипе за пореден път тръгна с Коста към задната стаичка, Джино не успя да се сдържи. Хлапето хленчеше и се дърпаше, но брат Филипе здраво го държеше, завлече го дотам и тръшна вратата. Откъм затворената врата веднага започнаха да се чуват болезнени викове, които прераснаха в писъци.
Джино грабна една ножица от плота за кроене и се втурна към стаичката.
Отвори вратата и видя Коста наведен върху масата, със смъкнати до глезените гащи, а брат Филипе, вече разгорещен, напиращ да вкара пениса си за пореден път в мършавото дупе на детето. Кучият син дори не обърна глава, изцяло отдаден на собственото си удоволствие. Той тласкаше толкова силно и дълбоко, че сигурно разкъса нещо вътре. И Коста диво изкрещя от непоносимата болка.
Джино се хвърли напред, без да мисли, и нападна брат Филипе. Ножицата разкъса сакото на едрия мъж и се заби в рамото му.
— Махни се от него, мръсно копеле, остави го на мира! — изкрещя той.
Изненадан, и то в мига преди да се изпразни, брат Филипе се опита да го отблъсне. Беше грешка от негова страна. Джино сякаш обезумя. Причерня му пред очите. Пред себе си не виждаше вече брат Филипе, а своя баща. Той беше виновен за всичко. Бягството на майка му. Побоите. Отвратителните сиропиталища.