Преди да успее да помръдне, дебелата му ръка се пъхна под полата й.
Кери подскочи и без да иска ритна кофата със сапунена вода.
— Да не си посмял да ме опипваш!
Тлъстото му лице се зачерви, той отстъпи назад.
В същия миг влезе шефът на кухнята, кльощав мизерник, който ненавиждаше всички цветнокожи. Злобните му очички огледаха оплескания от разлятата вода под.
— Почисти го! — изстреля той към Кери, очите му шареха по стената зад нея, сякаш тя изобщо не съществуваше. — А след това да те няма! Пръждосвай се по дяволите и никога не се връщай тук!
Тлъстакът изчопли нещо от лявото си ухо и съсредоточено го огледа.
— Глупаво момиче си — каза той. — Поне нямаше да ти причиня болка…
Тя бавно избърса разлятата вода, просто не можеше да повярва, че животът й така се е преобърнал. Искаше й се да заплаче, но вече нямаше сълзи. Беше ги изплакала за години напред, когато тази жена, която се наричаше нейна баба, дойде и я отведе със себе си. После пристигнаха в Ню Йорк, спря да ходи на училище, вместо това търкаше мръсни подове с четка в ръце.
— Много са те разглезили — натякваше баба й Елла. — Е, това беше дотук, моето момиче. Чуваш ли? И твоята майчица винаги е работила. Чистеше къщата и се грижеше за братчето си. И така да знаеш — тя обичаше всяка минута от своя живот.
Кери мразеше всяка минута от сегашния си живот. Мразеше своята баба, мразеше Ню Йорк, мразеше работата, която беше принудена да върши. Искаше само да се върне у дома, във Филаделфия, при тези, които считаше за свое истинско семейство.
Сега я бяха изхвърлили от кухнята и баба Елла щеше да побеснее. Освен това я бяха лишили и от случайно намираните центове, докато чистеше. Това не беше справедливо!
След като почисти пода в кухнята, излезе от ресторанта и застана на тротоара пред входа. Беше като замаяна, не знаеше какво да прави. Може би трябва да си потърси някаква работа, преди баба й да е разбрала, че са я изхвърлили.
Зимата вече настъпваше. Времето беше студено, а тя нямаше връхна дреха. Тръгна без посока, зъбите й тракаха от студ. Мина край една закусвалня и стомахът й закъркори от апетитната миризма на хотдог, която се разнасяше от вътре. Всичко, което можеше да си позволи обаче, беше да вдъхне мириса. Е, и без това закусвалнята беше забранена за негри.
В Ню Йорк Кери научи какво значи да си чернокож. Тук тя за първи път чу да се обръщат към нея с думата „негърка“ и се научи да пропуска покрай ушите си злостните подигравки заради цвета на кожата й. Във Филаделфия именно белите се считаха за натрапници. Беше отрасла сред цветнокожи. Беше учила с цветнокожи. Белите. Откъде-накъде си мислят, че са по-добрите!
Докато тя бързаше по улицата, мъжете задържаха погледите си върху нея. Напоследък непрекъснато се заглеждаха в нея. Тя носеше нарочно пуловери, които да пристягат гърдите й. Не можеше да понася тяхното полюляване. Мама Сони беше обещала да й купи сутиен, но когато спомена за това на Елла, баба й я огледа с остър поглед и каза:
— Бъди доволна, че ги имаш, миличка. Събирай им очите с бомбите си! Излагай ги на показ и винаги ще имаш работа!
Това не беше вярно, нали? Ако на оня дебелак не му шареха очите, тя нямаше да остане без работа.
Тя мина покрай един италиански ресторант. Вътре сигурно беше топло и приятно. Но тя стоеше отвън и зъзнеше. Вятърът се бе усилил и кожата й настръхна. Кери се сгуши в пуловера, като се чудеше какво да прави. Един скитник я заобиколи и лъхналата я воня на спарено й напомни за баба й Елла. Кери осъзна, че трябва да предприеме нещо. Ако влезеше през главния вход и попиташе дали могат да й дадат някаква работа, какво толкова страшно можеше да я сполети. Нямаше да я изядат, можеха само да я обидят. Но в Ню Йорк тя бързо свикна с това.
Събрала целия си кураж, Кери влезе в ресторанта и мигновено пожела да не беше влизала. Стори й се, че е вътре от няколко часа, приковала погледите на всички върху себе си. Всъщност постоя няколко секунди, преди един огромен мъж да застане пред нея. Стегна се, готова да я изхвърлят навън.
Но мъжът само я попита:
— Ще вечеряте ли?
Не можеше да повярва на ушите си. Да вечеря? Тя? Едно цветнокожо момиче в ресторант за бели! Дали мъжът не беше луд?
— Аз… търся си работа — смънка тя. — Мога да чистя, да мия чинии…
— Така ли? — възкликна мъжът. — Търсите работа? Хайде да отидем в кухнята. Не знам дали имаме нужда от работници, но ще го обсъдим. Обичате ли макароните горещи?
Кери си нямаше представа какво е това макарони, но всичко горещо беше добре дошло и тя по никакъв начин не можеше да повярва на късмета си — мъжът се беше отнесъл така приятелски с нея. Тя кимна с глава, той сложи ръка на рамото й и я поведе през ресторанта. В кухнята той я представи на съпругата си Луиза, а Кери разбра, че името му е Винченцо. Двамата я отрупаха с такова внимание, сякаш за тях беше без значение какъв цвят има кожата й.
— Тя е съвсем млада — с напевен глас каза Луиза, — още е дете.
— На шестнайсет съм — излъга Кери, но от погледите, които си размениха, тя разбра, че не са й повярвали. Изпитваше желание да им каже истината, но баба Елла й ден след ден наливаше в душата й ужасен страх.
— Ако признаеш пред някого на колко си години — плашеше я тя, — ще те затворят в приют за лоши момичета, които бягат от училище.
Какво лицемерие! Точно баба Елла беше тази, която не я пускаше да ходи на училище и опустоши живота й.
В ресторантчето на Винченцо и Луиза нямаше работа за Кери — кухнята им беше малка, а освен това имаха вече три работнички. Но Винченцо излезе да поразпита тук-там и след малко се върна с добрата новина, че господин Бърнард Даймс, техен редовен клиент, търсел чистачка за къщата си и ако тя е готова да приеме, може да започне веднага.
Дали била готова да приеме!
Винченцо заведе Кери в салона на ресторанта и я представи на господин Даймс, който я погледна с доброжелателните си кафяви очи и я попита:
— Можете ли да започнете в понеделник?
Тя само кимна, беше доста уплашена, за да отговори.
Кери излезе като в мъгла от ресторанта, опиянена от щастливата случайност. Какво да каже на баба Елла? Истината? Че ще работи като домашна прислужничка и ще печели повече пари? Или да излъже — да я остави да си мисли, че все още търка и почиства кухненски подове?
Тя предпочете лъжата, независимо че по природа й беше противна. Но само така можеше да спести малко пари за себе си и да продължи да дава досегашното си възнаграждение вкъщи.
Това продължи един месец. Всеки ден Кери напускаше неуютната стая, в която живееше с баба си, и пътуваше до центъра на града, където на Пето авеню се издигаше внушителната къща на господин Даймс. Нареждания каква работа трябва да свърши получаваше от иконома. Кери зърна господин Даймс само два пъти, но и двата пъти той й се усмихна и намери време да я попита дали се чувства добре.
Имаше усещането, че го познава отдавна. Всеки ден оправяше леглото му, сменяваше копринените чаршафи, почистваше банята му, лъскаше обувките му, переше и гладеше дрехите му, бършеше праха в кабинета му, понякога оставаше там по-дълго, загледана в снимките на известни личности, поставени в сребърни рамки.
Господин Даймс беше театрален режисьор. Нямаше госпожа Даймс, а само низ от изискани блондинки, които му правеха компания в обществото. Нито една не се задържаше дълго — Кери беше сигурна в това. Тя беше убедена, че той е най-благородният, най-забележителният мъж, когото някога е виждала. Тя откри, че е на трийсет и три години и че е много богат.
Един ден икономът й каза от името на господин Даймс, че ако иска, може да живее в къщата на Пето авеню.
