— Е, надявам се, че не те боли много — размазаният силует се надигна от стола и започна да се приближава към него. Дарио потресен различи, че пред него стои жена. Сал беше жена.
Кери се облече и започна нервно да снове из апартамента. Елиът се беше събудил, но все още не беше станал.
— Не трябваше ли днес да полежиш? — скара й се той. — В края на краищата вчера преживя нещо ужасно.
— Чувствам се отлично — успя тя да произнесе с нормален глас. Това, от което най-малко се нуждаеше, беше да прекара деня в леглото.
— По дяволите! — избухна Елиът. Беше се опитал да светне лампата в банята. — Още ли няма ток? Какво му става на този град?
Тя сви рамене. Беше важно това, което ставаше с живота й, а не с града.
Шофьорът добре се оправяше в Ню Йорк. Беше дванайсет и половина на обяд, а те вече навлизаха с бясна скорост по оживените улици на Манхатън, но колата намаляваше на светофарите, въпреки че не светеха, и се съобразяваше с пътните знаци. От време на време гумите хлътваха в дупки по пътя.
— Човек предполага, че поне улиците в града трябва да бъдат поддържани — оплака се шофьорът. — За какво отиват парите, дето ги отпуска правителството!
Това бяха първите му думи от началото на пътуването.
Но за Джино тишината беше по-приятна. На кого изобщо му трябваше да разговаря?
Краката й се подкосиха от напрежение, стъпалата й пареха, натъртени във високите модни ботуши. Двайсет и седем етажа. Беше ги броила! Шибаната мода! Прииска й се да бъде с маратонки, шорти и тениска… И не можа да сдържи усмивката си въпреки изтощението и болката. Представи си физиономията на Коста, ако се явеше на срещата с него в такъв вид. А защо не? Защо, по дяволите, не! Беше голямо момиче, нали така? Можеше да прави всичко, което поиска, нали така? Всичко. Голямото татенце, важната клечка, вече не управляваше. Край! Няма да я удря и да й крещи. Да й държи сметка. Да й изкарва ангелите.
Джино Сантейнджело. Голямата клечка. Нейният родител. Татко!
Джино Сантейнджело. Диктаторът.
Исусе Боже! Той се връщаше. И щеше да бъде в страната всеки момент. Всеки момент.
Спря за малко. Пое си дъх, седна на стъпалата и продължително издиша. Да се противопостави на баща си беше ужасна перспектива. Но едновременно с това беше и предизвикателство.
Захапа палеца си и затвори за миг очи. Всичко, което в момента искаше, беше да легне и да се наспи. Някъде високо над нея се чуваше шум от тракащи по стълбите обувки. Някой се спускаше по аварийната стълба. Стивън, кой друг? Загубен досадник.
Събра сили и отново заслиза. Оставаха само двайсет етажа.
— Ей, почакай — Дарио възвърна способността си да говори, — та ти си била жена.
— Е, и какво от това! — насмешливо отвърна Сал. — Разбрах, че нещо съвсем се е оплескало, след като ме изкараха изпод душа тази сутрин.
Дарио отново легна на леглото. Изохка.
— Въобще не удряш като жена.
Сал широко се усмихна. Беше на трийсет и четири години, тежеше осемдесет килограма и беше яка като впрегатно добиче. Къдравата й коса беше късо подстригана, а в лице напомняше на Шърли Маклейн. Работеше на свободна практика. Изпълняваше неотложни задачи. Търсеха я. Беше прословута с умението си да работи без грешка, тихо и бързо. Струваше скъпо, но всеки цент си заслужаваше. Обличаше се винаги в черни спортни костюми. Гласът й беше нисък, дрезгав — не беше чудно, че Дарио не успя веднага да разбере, че е жена.
— Виж какво, твоят „проблем“ е в кухнята с нож, който стърчи от корема му. Кой е той?
Дарио отново изохка.
— Не знам. Опита се да ме убие и аз… — гласът му се загуби.
Сал сви рамене.
— Не се притеснявай. Мисля, че искаш трупът да се махне оттук. Това ще струва пари, разбира се.
— Няма значение колко, Коста ще се погрижи за това.
— Добре. Сега се опитай да поспиш. Няма да излизаш оттук още два часа. Дотогава и аз, и трупът ще изчезнем от живота ти. Ясно ли е?
Той мълчаливо кимна. Скоро ще се събудя, мислеше той, и все едно че нищо не се е случвало…
— Ето вземи — тя протегна ръка и той видя в дланта й две сини хапчета, — ще ти помогнат да се отпуснеш.
Взе таблетките с благодарност. Само след няколко минути заспа дълбоко.
Сал го огледа. Замисли се. Дарио Сантейнджело, виж ти? Синът на Джино. Май сега беше дошло време да се възползва от случая.
Коста прекара останалата част от нощта в кабинета си. Диванът беше удобен за спане. А и какъв смисъл имаше човек на неговата възраст да се наеме да слиза по безкрайните стъпала? След като уреди Сал да се погрижи за Дарио, той се обади на летището и разбра, че самолетът на Джино е пренасочен и е кацнал във Филаделфия. Знаеше, че това е ядосало Джино. Толкова години деликатна стратегия и преговори, за да се върне в страната… Е, какво толкова да му мисли, все пак една нощ във Филаделфия не означава свършекът на света. Джино едва ли ще извърши глупостта да тръгне оттам през нощта за Ню Йорк. Тук кметът беше обявил извънредно положение — изглежда прекъсването на тока и тъмнината не бяха само дребно неудобство.
Коста поразхлаби вратовръзката, съблече сакото си, настани се на дивана и потъна в дълбок сън.
Събуди го телефонът. В девет сутринта. Обаждаше се Джино.
— Пристигам. Чакай ме в „Пиер“ около обяд.
Никакво губене на време за приветствия и излишни разговори.
Сега Коста изобщо не се замисли дали е подходящо за възрастта му да слиза по стълбите. Хукна веднага, не усещаше как стопява етажите. Петдесет и един етажа твърди бетонни стъпала. Когато Джино искаше — дори след толкова години — Коста беше насреща.
— Мисля, че е по-добре да отменим партито утре вечер — предложи неохотно Елиът. Педант като него мразеше и в червата дори най-дребното нещо, което разбърква старателно подредения му живот.
— Сигурна съм, че дотогава аварията ще бъде отстранена — опита се да го утеши Кери.
— Хм — намръщи се той. — Знаеш ли какво ми се иска да направя?
— Кажи — надяваше се, че му се иска да излезе от апартамента и да прекара деня в офиса си.
— Иска ми се да замина някъде — на Бахамите например, на Хаваите или на Вирджинските острови. Какво ще кажеш?
Какво да каже? За нея идеята беше отвратителна. Да замине толкова далеч и постоянно да мисли, че някой някъде в Ню Йорк всеки момент може да направи публично достояние биографията й. Не искаше дори да си го помисли!
Усмихна се измъчено:
— Не бъди глупав. Не можем да заминем сега.
— Защо?
— Защото не можем. Календарът ни е запълнен с обществени ангажименти до края на септември — обеди и вечери, за които сме потвърдили присъствието си. Тържества. Партита… — говореше припряно и много добре осъзнаваше колко неубедително звучи.
Елиът я прекъсна:
— Някои все могат да бъдат отменени.
— Знаеш, че мразиш да разочароваш хората.
