Вътре имаше голяма, лъскавочервена лимузина, с въртящи се черни колела. Лъки пощуря от радост. За разлика от Дарио. Той удостои подаръка с бегъл поглед, после пусна ръката на бавачката и моментално се озова под закрилата на топлата прегръдка на майка си.
— Хей, хей, хей! — извика Джино. — Харесва ли ти? — грабна Дарио, вдигна го и го подхвърли във въздуха както Лъки преди малко.
Момченцето ревна с цяло гърло. Внезапно истеричните му писъци преминаха в гъргорене и то повърна.
Джино го предаде в ръцете на бавачката. Изпита някакво горчиво неудовлетворение. Искаше му се момчето да е по-твърдо, по-мъжко… да прилича на сестра си.
— Току-що е обядвал — укори го Мария. — Какво очакваш, след като го подмяташ като топка.
Джино сви рамене и цялото му внимание се насочи към Лъки. След минута двамата вече лазеха по пода и бутаха лъскавата червена кола…
Мария изтича навън и бързо се върна с фотоапарат в ръце. Приготви се да ги снима.
— Хайде, усмихнете се — подкани ги тя.
Две еднакви лица с еднакви усмивки грейнаха към нея и се запечатиха на лентата.
Седмица по-късно Джино замина по работа.
Лъки страдаше от неговите отсъствия, но не хленчеше и стоически ги понасяше. Защото той винаги й донасяше чудесни подаръци. Но й липсваше. Понякога мама й позволяваше да говори с тате по телефона. Беше истинска мечта!
Когато тате заминаваше, в къщата идваха непознати хора. На мама това никак не й харесваше. Лъки знаеше, че мама не го харесва, защото ги беше чула да се карат с тате по този въпрос.
След заминаването на тате този път никой не дойде. Когато попита мама къде са непознатите хора, тя каза, че ще бъдат сами, защото тате ще отсъства само една нощ. Обяснението на мама я притесни — дали това означава, че този път няма да има подаръци.
В малка постройка в дъното на градината живееше Ред. И още един човек. Лъки ги обичаше. Те я носеха на раменете си или пълзяха на ръце и колене, а тя пищеше от удоволствие върху гърбовете им. После я хвърляха в басейна. Госпожа Камдън не ги харесваше. Наричаше ги „тутави дебелаци“. Лъки не знаеше какво означава „тутави дебелаци“. Дали защото Дарио винаги се разреваваше, когато се опитваха да играят с него. Но той винаги плачеше. Само Лъки можеше да го накара да се смее.
Когато тръгваше, тате й даде една голяма целувка. На нея. А на мама още по-голяма. Мама след това я заведе в нейната спалня и й позволи да пробва дрехите, обувките и бижутата й. Лъки беше на седмото небе — любимата й игра беше да се издокарва в мамините дрехи и да се облича като на маскарад. Но мама й разрешаваше да го прави много рядко, в особени случаи.
Докато се забавляваше, помисли си дали пък удоволствието няма да е пълно. Не, две удоволствия наведнъж — мама да й разреши да спи с нея в голямата спалня…
Остана си с едното. Госпожа Камдън я заведе в банята — всяка вечер точно в шест се къпеше — после я сложи в леглото, а мама дойде в седем да я целуне за лека нощ.
Тя протегна ръчичка и стисна един от копринените кичури на майка си.
— Защо аз нямам жълта коса? — попита тя.
— Защото имаш прекрасна черна коса, същата като на тате — нежно й отговори Мария. — Така си двойно по-щастлива — защото се казваш Лъки и защото имаш най-красивата коса.
Лъки се изкикоти. Понякога мама говореше смешни неща.
— Дарио има жълта коса.
— Да, има. Хайде, заспивай.
— Тате ще се върне ли утре?
— Да, ще се върне. Хайде, заспивай.
— И тогава ще плуваме заедно.
— Ако се върне достатъчно рано.
— Добре — тя напъха палец в устата си.
След минути беше заспала дълбоко.
Лъки беше ранобудно дете. Скачаше от леглото обикновено между шест и седем часа сутринта. Дарио и госпожа Камдън никога не ставаха преди осем и половина. Тя нямаше нищо против това. Беше се научила сама да си приготвя закуска. Обичаше след това да се шляе в притихналата къща. Разбира се, не й позволяваха да излиза навън, докато не се събудят възрастните. Знаеше защо — на всяка врата и на всеки прозорец има сигнална инсталация. Само веднъж опита да излезе. Наужким. За да види какво ще стане. И тя стана. Тате беше побеснял! Крещеше, викаше и обикаляше с пистолет в ръка. Също като на телевизията. Тя тогава много се смя. Дарио, разбира се, се беше разревал.
Когато тате си беше вкъщи, той също ставаше рано. Понякога.
Лъки знаеше как да завърти ключовете на печката, за да заври чайникът. Знаеше как да направи кафе на тате — точно както го харесваше той. Когато му правеше кафето, получаваше много повече целувки.
Мама обикновено ставаше късно. В девет. Или в девет и половина. Тате я шляпваше по дупето и я наричаше мързелана. Когато се целуваха, Лъки се чувстваше неудобно. Срамуваше се.
Тази сутрин, още щом отвори очи, Лъки чу песента на птичките в градината. Чуруликаха, сякаш си говореха. Скочи от леглото и изтича до прозореца да ги види. Каква изненада! Мама вече беше станала и плуваше в басейна. Лежеше върху шарения надуваем дюшек, който лекичко се поклащаше във водата.
Изненадана и възхитена, Лъки припряно навлече жълтия си бански костюм. Тате казваше, че има топчесто коремче. Наричаше го Густи, а тя си примираше от смях.
Изтича надолу по стълбите и откри, че стъклената врата към градината е отворена. Каква радост!
— Мамо! — закрещя с цяло гърло тя и се затича към басейна. — Мамо, мамо, и аз искам да плувам!
Щастливият й смях зазвъня в градината. Чуруликането на птичките заглъхна.
Докато тичаше към басейна, помисли, че майка й спи. Най-красивата мама на света! Така я наричаше тате и Лъки беше съгласна с него. Сега мама лежеше неподвижна и притихнала, дългата й сребърноруса коса се стелеше около лицето й, а краищата й бяха потопени във водата. Ръцете й краката й бяха неподвижни, разперени.
Две неща едновременно поразиха Лъки.
Мама беше лошо дете. Беше гола-голеничка.
И водата в басейна беше различна. Оцветена в розово.
Спря върху бордюра на басейна и извика:
— Мамо!
След това изкрещя:
— Мамооо! Мамооо!
Разбираше вече, че нещо не е наред. Не знаеше какво обаче. Защо го нямаше тате? Той щеше да знае.
Глупчо! Замина.
Седна върху бордюра. Крачетата й още не стигаха водата. Ще чака, докато мама се събуди. Да, това ще направи. Ще чака.
Стивън, 1955–1964
Когато Стивън беше на шестнайсет години, посещаваше престижно частно училище. Един ден по време на час директорът го извика и му каза, че трябва да се прибере вкъщи, откъдето са се обадили и са помолили да го пуснат. У дома го посрещна Кери със зачервени от плач очи и сломено сърце. Съобщи му, че Бърнард Даймс е починал в съня си. Получил фатален сърдечен удар.
Вестта зашемети Стивън. Обичаше Бърнард като свой баща, въпреки че отдавна знаеше, че не е негов син. Но Даймс беше единственият баща, когото беше познавал. Бяха прекарвали чудесно заедно — в Ню Йорк и в лятната им къща на Файър Айлънд.
Стивън стоя неотклонно до майка си по време на погребалната служба и край гроба. Беше високо момче
