Пираня разтърка очи, които не бяха почистени от снощния тежък грим.
— к’во?
Той се разбесня.
— Шибаните ти кучета са осрали целия шибан килим!
Тя седна в леглото. Беше гола. Имаше най-бомбастичните бомби в цяла Филаделфия. Понякога Пинки си мислеше, че не се е оженил за жена, а за чифт цици.
— И к’во от това? — изхленчи тя. — Миризмата не може да навреди на никого.
— Виж к’во — презрително процеди Пинки, — ти кога за последен път си се къпала?
Пираня подскочи като ужилена, от сънливостта й не остана и помен.
— Не ми казвай, че съм мръсна, крастав въшльо шибан! — замахна да го перне през лицето, но той хвана ръката й и я изви. — Пусни ме! — изкрещя тя. — Остави ме и се разкарай!
Трите пекинеза реагираха на крясъка на господарката си. Изпълзяха от различните ъгли на стаята, където досега дремеха мързеливо. Две от тях скочиха на леглото, а третото приклекна на задните си крака и започна неистово да лае.
— Накарай тия шибани животни да млъкнат! — Пинки също закрещя.
Пираня обаче ги насърчи:
— Хайде, милички, помогнете на мама…
Сега вече и трите кучета завиха. Двете на леглото се нахвърлиха върху Пинки. Той ги отблъсна с рев, пусна ръката на Пираня и отскочи по-далече от нея, защото тя се възползва от отдалата й се възможност и одра лицето му с дългите си лакирани в кървавочервено нокти.
— Путка смотана! — изрева Пинки.
— Кур смачкан! — изпищя тя.
Кучета по достойнство участваха във врявата. Пинки сграбчи едно от тях за козината на врата и го запрати в другия край на стаята. То се приземи със сподавено хъркащо скимтене.
Пираня преустанови щурма си и се втурна към скимтящото куче.
— Ти, подло копеле! — нададе пронизителен писък тя. — Наранил си Пъф-Пъф.
— Майната му на Пъф-Пъф.
— Майната ти на тебе!
Пинки скочи от леглото, но босото му стъпало размаза точно едно от кучешките лайна.
— Исусе Христеее! — зави той и заподскача на куц крак към банята.
Пираня наметна на голо едно палто, взе на ръце скимтящото куче, грабна ключовете от кадилака на Пинки от близката масичка и изтича навън.
— Не плачи, мъничето ми — шепнеше тя на кутрето, — мама ще те заведе ей сега при чичо доктор…
Пинки усърдно миеше крака си, когато чу експлозията. Отначало си помисли, че е нападение и моментално се хвърли на пода. После разбра, че предположението му не е вярно и стана. Предпазливо излезе от банята и видя през прозореца на спалнята пушещите отломки на своя „Кадилак“.
— Хиляди дяволи! — изломоти той замаян. — Можеше да съм аз.
Синът на Джино се роди на първи септември петдесет и първа година.
Неговият син!
Най-радостният момент в живота му.
Кръстиха момчето Дарио.
Джино празнува цяла седмица.
Мария усмихната му каза:
— Нали ти обещах, че ще ти родя син!
Той я обсипа с целувки и едва не я задуши. И с безброй благословии.
Дарио беше крехко, слабичко бебе. Нямаше и три килограма, когато се роди. Изобщо не приличаше на Лъки. Беше голичък като охлюв, без никакви косми, кожа и кости, с ръчички и крачета като клечки, с бледа кожа и сини очи.
Лъки, която направо атакуваше времето, навлизаше в третия месец на втората си година. Беше копие на баща си. Същата маслинена кожа, същите черни очи и същата къдрава смолисточерна коса. Той беше прехласнат по дъщеря си, но раждането на син беше нещо различно.
Преди да се приберат от болницата с новороденото, Мария много сериозно се обърна към Джино:
— Трябва да сме много внимателни. Не искам Лъки да започне да ревнува братчето си.
— Да ревнува? — изуми се Джино. — Ти шегуваш ли се? Обичам ги и двамата.
— Тогава сам себе си убеди, че обичаш и двамата еднакво.
— Разбира се, та то е така — излъга той. Не можеше нищо да направи. Един син е негово продължение. Докато една дъщеря никога не можеше да бъде това.
— Тоя шибаняк сякаш има девет живота, като котките — избухна Енцо. — Никога не ми се е случвал подобен сакатлък.
— Все пак постигнахме целта си — спокойно каза Джино. — Във Вегас вече няма проблеми. Бизнесът процъфтява. Пинки няма да смее да се навре между шамарите.
— Ако наистина мислиш така, да знаеш, че жестоко се лъжеш — каза троснато Енцо.
— Ако се лъжа, тогава трябва да се отървем от него веднъж завинаги.
— Майната му! — изстреля Енцо. — Нали точно това казвам и аз. Взимаме го на мушка и дръпваме спусъка!
Джино въздъхна.
— Уби жена му. Това го е сплашило. Ще се държи настрана.
— Засега. Може би.
Джино се засмя, беше уверен в преценката си.
— Познавам Пинки, откакто се помня. Винаги е бил шубелия и няма да посмее да направи нещо. Можеш да се обзаложиш.
— Аз никога не се обзалагам.
— Тогава недей. Казвам ти, Енцо. Послушай ме. Ще си остане във Филаделфия и никога няма да си помисли да души около нас отново.
Четвъртък, 14 юли 1977
Ню Йорк
Стивън остана загледан в отдалечаващата се фигура на Лъки, докато тя се изгуби от погледа му. После тръгна надолу по железните стъпала. Беше скапан, мръсен и ядосан. Затворен цяла нощ в един асансьор с това момиче! Лъки. Груба, арогантна, с език на шофьор на камион. Но беше красавица. Дори след кошмарната нощ при такива условия блясъкът й не беше потъмнял.
Наложи си да не мисли за нея. По дяволите, какви идеи му минаваха през главата. Не се беше сещал за друга жена, откакто взе решението, че Ейлийн е единствената за него.
Дарио бавно дойде в съзнание. Отначало не знаеше къде се намира, после си спомни и се надигна. В главата му беше хаос, а в стомаха си усещаше оловна тежест.
По дяволите, намираше се в собственото си легло. Главата го болеше. Коремът го болеше. Топките го боляха.
— Как се чувстваш? — равнодушният въпрос едва достигна до съзнанието му.
Той потръпна и премигна. Една свещ гореше в стаята. Смътно видя някаква фигура, което седеше на стол до вратата. Дарио събра сили и се опита да стане от леглото. Но щом краката му докоснаха пода, отново му причерня пред очите, а стомахът му се преобърна.
— Спокойно — дойде гласът откъм вратата. — Аз съм Сал. Коста Зенокоти ме изпрати да ти помогна. Извинявай, че ти стоварих един, но нямаше как да ти се размине. Трябваше да се уверя кой си.
Дарио стисна с юмруци главата си и изохка.
— Благодаря.
