— Лъки! Какво си намислила? Не е ли по-добре да си дойдеш и да го обсъдим.
— Няма какво да обсъждаме!
— Ако ти не можеш да дойдеш, ще се наложи аз да взема самолета и да дойда при теб.
— Чудесно!
Не беше споделила с никого плановете си. Нейният развод си беше неин проблем. Коста непрекъснато я питаше:
— Няма ли да се връщаш във Вашингтон?
На което тя само клатеше глава и неопределено промърморваше:
— Не бързам за никъде.
Преди да приключат разговора с Питър Ричмънд, тя се споразумя с него да се срещнат на вечеря. И тук възникна малко затруднение — вечеряше всеки ден с Коста, разпитваше го и се учеше. Той остана разочарован, когато разбра, че тази вечер е заета.
— Исках да те заведа на едно специално място.
— Утре, чичо Коста, обещавам.
— Но аз съм направил резервация за тази вечер.
— Къде?
— Е, засега това е тайна.
— Ами да се уговорим за утре, а?
— Добре.
Питър Ричмънд се беше издокарал като за предизборна кампания в някое забутано градче — небрежно спортно сако, риза без яка и всекидневен обикновен панталон, които му седяха като излети. Човекът от народа! Докато прекосяваше ресторанта на „Шери Нидерланд“, махаше с ръка и се усмихваше на всеки, сякаш присъстващите тук бяха едно голямо, щастливо семейство.
Седнала на маса в дъното, Лъки наблюдаваше целия този маскарад. Почувства, че й се повдига от лицемерието му. У дома той беше истински тиранин, децата му се бояха до смърт от него. Единствено Шефката Бети не обръщаше внимание на господарското му поведение. Пред хората обаче той беше Господин-Самото-Очарование. В частния живот — Господин-Лайна-С-Говна.
— Здрасти, Питър — с язвителен тон го поздрави тя. — Закъсняваш.
— Така ли? — по загорялото му лице се четеше сладникава младежка изненада, която той сигурно считаше за неотразима. — Съжалявам. Надявам се, че още не си поръчала аперитива.
Не виждаше ли шибаният задник, че пред нея има голяма чаша с водка!?
Той седна, поздрави свойски сервитьора — сякаш беше стар приятел, когото не бе виждал от години — и поръча лек коктейл от бяло вино и сода.
— Така значи — проточи той, облегна се в стола и внимателно я огледа. — Птичето иска да напусне гнездото.
Отговори му спокойно, с равен, но категоричен глас:
— Не гнездото. Клетката!
— Ти си решила да се пошегуваш, нали, скъпа? Няма такава птичка, която би искала да отлети дори от клетката на фамилията Ричмънд.
— Казвал ли ти е някой, че ти си едно голямо, скапано лайно?
Сякаш му плисна чашата си в лицето. Но той се овладя. През четирите години, откакто му беше снаха, двамата почти не бяха говорили. А ето че се оказа много устата.
— Същата като баща си — беше единствената му студена реакция.
— Да, мисля, че тук си прав. Но и малко грешиш — баща ми никога нямаше да позволи да бъде изигран с един нежелан, досаден брак. Разбирам, че ще трябва да го догонвам, да стана шибана куражлийка и да си защитавам ташаците — като него!
— Господи! Ти си вулгарна.
— А ти си разгонен котарак. Всеизвестен факт във Вашингтон е, че ебеш всичко, което шава и до което можеш да се докопаш!
— Не можеш да се разведеш с Крейвън — сухо каза Питър.
— Не мога ли? Само почакай, и ще видиш!
— Ти ще има да чакаш. Защото е невъзможно. Защото имам споразумение с твоя баща. Само той може да ти разреши да се разведеш. Само тогава ще си дам съгласието.
— Ама ти наистина си един скапан лайнар. Та аз съм почти на двайсет и една, задник гаден! Мога да правя всяко шибано нещо, което си поискам.
— Страхотна дама си, няма що.
— А ти си подъл лицемер!
Сервитьорът на аперитивите пристигна с поръчката на Питър и му поднесе чашата бяло вино и сода с помпозен жест и ритуален поздрав:
— Радвам се да ви видя в нашия град, сенаторе.
Лицето на Питър грейна в отрепетирана усмивка.
— Наистина е приятно да си в Ню Йорк.
— Готов ли сте да поръчате за вечеря, сенаторе?
— Ама разбира се, разбира се.
— Тогава веднага ще изпратя колегата си.
През това време Лъки разсеяно, някак без да съзнава, топна пръста си във водката и завъртя кубчетата лед.
— С какво те изнуди Джино? — внезапно попита тя.
— Нямам представа за какво говориш.
Сервитьорът пристигна с менюто. Поръчаха.
— Предлагам да почакаме — започна Питър, когато останаха сами. — Когато баща ти се върне, ще седнем всички заедно и ще обсъдим хрумването ти да се разведеш по цивилизован начин. В края на краищата, ако това е, което искаш, не виждам как той може да откаже. И нека бъда искрен, самият аз ще се почувствам облекчен.
— Прибави към това и моите пожелания за безброй млади сладки цици! Само че Джино няма да се върне скоро… Може би ще отсъства дълго… Така че трябва да имаш готовност. Развеждам се с Крейвън и не ми пука кой какво казва и какво иска. Дори ти!
— Отиваме в „Рикади“ — обяви тържествено Коста, докато караше своя черен „Линкълн“ по улиците на Ню Йорк.
Лъки се намръщи.
— „Рикади“ ли? За пръв път го чувам. Къде се намира?
Досега Коста я беше водил във всички реномирани нюйоркски ресторанти и тя беше много доволна. Какво удоволствие беше да излиза с мъж, който се държеше с нея по този любезен, изтънчен, джентълменски начин. Чичо Коста беше наистина уникална антика, направо безценен. Тя го обичаше!
— „Рикади“ е много хубав италиански ресторант — обясни той. — С повече от двайсетгодишна история.
— Наистина ли? — само споменаването на думата „история“ я изпълни с предвкусване на нещо приятно. — И къде се намира? В Ню Джърси ли?
Коста тихо се засмя.
— Е, е, не бъди толкова припряна. Съвсем наблизо е.
— Нямам търпение.
Коста й се видя някак необичайно развълнуван. И си остана такъв по време на цялото пътуване до заведението. Беше отказал да й съобщи къде точно отиват. Но Лъки подозираше, че „Рикади“ е нещо повече от един много хубав италиански ресторант.
Подозренията й се оправдаха. Щом влязоха в малкото уютно заведение в един позабутан квартал на града, Коста беше посрещнат с кралски почести. Възрастна жена го поздрави с топла прегръдка.
— Коста! Не си се обаждал много отдавна!
