мухльо нямаше сила да се изпикае, камо ли да изнасили някого.
Защитата на Стивън беше блестяща. И го отърва, въпреки доказателствата, които представи обвинението — достатъчни, за да тикнат Бърт в пандиза и да изгние там.
Стивън беше убеден, че Бърт Шугър е невинен. След кръстосания разпит, на който подложи свидетелите, показанията им вече не звучаха така убедително. В заключителната си реч говори вълнуващо за нещастния, изпълнен с лишения живот, който е водил Бърт… И убеди съдебните заседатели да му дадат шанс.
Съдебният процес приключи. Бърт Шугър излезе от залата свободен човек.
Майката на изнасиленото момиче, кипяща от възмущение чернокожа жена, заговори Стивън отвън, пред съдебната зала. Очите й горяха. Тя склещи ръката на Стивън и гласът й се изви над всички:
— Братко! Нека Бог да ти прости греха, който извърши днес.
Той се опита да отскубне ръката си, но тя стискаше здраво, сякаш пръстите й бяха от стомана.
— Ти сгреши — продължи да вие тя. — Пусна белия дявол на свобода. Ще си платиш… Всички ние ще трябва да плащаме…
Успя да се освободи от менгемето на пръстите й. Отдалечи се, без да се оглежда наоколо. Беше съвсем естествено, че роптае и не иска да приеме, че Бърт Шугар не е човекът, нападнал и изнасилил дъщеря й. Просто търсеше изкупителна жертва. А Бърт беше най-подходящ. Живееше близо до тях, не работеше и затова си стоеше у дома по цял ден. Бяха го видели близо до техния апартамент по време, съвпадащо с престъплението. Налице бяха всички косвени улики. Момичето обаче дори не разпозна своя нападател. Насилникът беше успял да проникне в апартамента през прозореца, да се промъкне крадешком и да се нахвърли върху нея, докато спяла в леглото си. Беше завързал очите й, ръцете и краката й също, и я беше изнасилил няколко пъти.
Стивън беше доволен, че е защитил Бърт Шугър. Който и друг адвокат да го беше защитавал, дребния злощастен човечец нямаше да има никакъв шанс.
Само след двайсет и четири часа обаче триумфът му се превърна в ужас — след освобождаването му Бърт Шугър беше отишъл право в съседния бар. Напил се и започнал да се перчи, че е „изчукал както трябва едно малко черно путенце“ и че „тъпият негърски адвокат го спасил от затвора“.
Пиян като свиня, Бърт напуснал бара към единайсет часа. Оттам отишъл в апартамента на своята жертва, ударил майката по главата с парче водопроводна тръба и тя изпаднала в безсъзнание. Безпрепятствено влязъл в жилището и връхлетял върху вцепененото от ужас момиче. Разкъсал нощницата му и се опитал отново да го изнасили. Само че този път не успял — бил толкова пиян, че не му станало.
Полицията пристигнала навреме, за да го пипне на местопрестъплението и да отърве момичето. Но не можа да спаси майката. Жената почина от мозъчен кръвоизлив на път за болницата.
Стивън беше съсипан. Това беше негова грешка, негова погрешна преценка. Той се чувстваше виновен за смъртта на тази жена. Беше съучастник в убийството й!
Никой и нищо не бяха в състояние да го убедят в противното и да го успокоят. Накрая Кери успя да го накара да си вземе отпуск. Приятел на Елиът имаше вила в Монток. Уредиха Стивън да остане там колкото пожелае. Кери искаше да отиде с него.
Стивън настоя тя да не идва.
— Моля те, мамо, просто искам да съм сам, да премисля всичко отново.
Обичаше уединението. Вятърът, дъждът, дългите разходки по пустия зимен плаж му се отразиха добре.
Мислеше много за своя живот, за това, което беше постигнал, което се надяваше, че е постигнал.
Мислеше за отношенията си с хората. Кери. Неговата майка. Коя всъщност беше тя? Обичаше я, но в действителност не я познаваше. Някъде дълбоко от паметта му се рееха смътни спомени. Жени. Много жени, които пееха „Честит рожден ден“. Кога и къде се беше случило това? Беше попитал Кери. Тя само сви рамене. Беше направила същото, когато я бе попитал и за някакъв мъж — неясна висока и мършава фигура — на име Лерой. Името го пронизваше с усещането за опасност. Кери му отговори, че не е чувала такова име в живота си.
После Зизи. Продължителен лош сън. Но с нея беше свършено. Беше й го върнал. Тъпкано.
Стивън се върна от Монток с решение. Много важно решение.
— Тръгвам по коренно различен път — каза той на Джери. — Приключих със защитата. Ставам обвинител. Мисля, че така ще мога да направя повече добро. Толкова неща в този град плачат да бъдат разчистени. Ако мога да допринеса и аз с нещо…
Джери за себе си отбеляза фанатичните искри в очите на Стивън.
— Частен или обществен? — попита той, като че ли вече не му беше известен отговорът на този въпрос.
— Обществен, разбира се — отговори Стивън.
— Ама разбира се! — засмя се Джери. — Хайде сега, какво ново при теб?
Лъки, 1970–1974
Джино замина в чужбина през хиляда деветстотин и седемдесета. С гръм и трясък! В заглавия на първите си страници вестниците ликуваха — Америка се е отървала от един от най-големите си престъпници. Фотографи се блъскаха, пробиваха си път с нокти и зъби на летището, за да направят най-добрите снимки.
Джино беше облечен в обичайния си тъмен костюм, с нахлупена ниско над очите мека шапка и тъмни очила. Не се усмихваше, не обръщаше глава, когато му подвикваха. Изобщо не реагираше на въпросите на глутницата репортери и фотографи. Беше ядосан, че са научили за заминаването му.
Ядът му се превърна в истинска ярост, когато разбра в самолета, че повечето от спътниците му са репортери. Как така не успя да разбере още в самото начало, че нещо става.
Полетът до Рим беше сравнително спокоен. Но това, което се случи, когато кацнаха на летището, беше нещо коренно различно. Всъщност беше началото на един кошмар, който Джино никога нямаше да забрави.
Отказаха да го приемат в Италия с формулировката, че е нежелан чужд поданик.
Беше уморен. Беше унизен до крайност. И през цялото време пресата отразяваше всичките му неблагополучия с лицемерна загриженост и съчувствие.
Естествено, още от Италия се беше обадил на Коста. Неговото мнение беше, че някой е изпял за заминаването му и по всяка вероятност цялата тази гадория е с цел да го принудят да се върне в Америка. Коста не беше стоял със скръстени ръце. Даде указания на Джино да отлети за Лондон, където засега имало шанс да го приемат в страната.
— Ако не, опитай Израел. Разбираш ме, нали?
Да. Джино много добре го разбра. Това, което Коста искаше всъщност да му каже, беше, че в Израел ще го приемат, но му трябва още малко време да се доуточнят условията. Имаха много контакти с Израел. Освен това Джино благоразумно беше инвестирал като личен принос един милион долара в израелски детски благотворителен фонд. Беше обещал и още.
Отиването му до Англия беше още едно тежко унижение за него. Оставиха го да чака в друга малка стая, докато десетки чиновници влизаха и излизаха, без да му обръщат внимание. Замисли се за срещата с Дарио и Лъки. Не беше протекла според очакванията му. Дарио както винаги беше намусен и затворен, а Лъки — както винаги — нагла и своенравна. Хлапето беше истински барут, но не знаеше какво иска. Срамота беше, че се разделиха като неприятели, но той скоро щеше да се върне. Тогава щеше да й отдели време и нещата щяха да се оправят.
В Англия познатата история се повтори. Нежелан чуждестранен гражданин. Исусе Боже! Произнасяха го, сякаш беше извънземен!
Четирийсет и два дълги, изморителни и унизителни часа след качването му на самолета в Ню Йорк Джино получи временна туристическа виза за Израел. Там отседна в луксозен апартамент на последния етаж на хотел „Дан“. Остана три месеца. После се премести в къща близо до брега, където заживя
