мислеше, че е някаква нимфоманка. Не й трябваше много време, за да реши — ще се заеме сериозно да му докаже, че е бил прав.
Първия си любовник намери още преди да е свършил медения месец — разбира се, управителят на хотела, подобието на Марко. Служител на нейния баща. Беше най-подходящият за целта й. Тя го прелъсти. Отиде в апартамента му на последния етаж под предлог, че има някакво известие от Джино. Щом влезе, съблече дрехите си и с поглед му показа какво иска. Той беше изправен пред сложна дилема — страхуваше се да й откаже, страхуваше се и да се съгласи. И в двата случая можеше да загуби. Та тя беше дъщерята на Джино Сантейнджело! Това усложняваше неимоверно нещата. Но… работата стана.
Властта, беше си помислила тогава Лъки, наистина е прекрасно усещане. А да бъдеш изчукана както трябва, също е върховно усещане.
Повече не се спря. Щом видеше мъж, когото пожелаваше, тя го имаше, стига да беше достъпен. А повечето мъже бяха. Естествено, беше дискретна. Евентуални приказки по неин адрес биха й вързали ръцете. А тя искаше да си го върне на Големия татко за този брак. Вместо да я спре да се чука наляво и надясно, той на практика я беше заставил да го прави.
— От кога си тук? — попита Крейвън.
— Може би час. Защо?
— Само питам — той припряно, но педантично подреди нещата си върху скарата до нея.
Щом Крейвън се излегна на скарата, Лъки стана и се хвърли с грациозен скок в огромния басейн. Беше съвсем наясно, че почти нямаше мъж наоколо, който да не я гледа с поглед, пълен с желание. На шестнайсет беше дива маргаритка. На двайсет — дива роза. Мургава кожа, черни очи. Тялото й беше слабо и стройно, но гърдите й се бяха налели. Беше оставила косата си много дълга и гъстите й къдрици достигаха до кръста.
Почти не се гримираше. Нямаше нужда от грим. Леко подсилваше очите, слагаше тъмно червило на устните и тук-там точици златист руж за блясък.
С енергични загребвания преплува една дължина. Показваше главата си над водата само за да си поеме въздух. И отново се замисли за живота си.
Господин и госпожа Крейвън Ричмънд живееха в много хубав апартамент във Вашингтон. Тя караше червено „Ферари“ — сватбен подарък от Големия татко. Крейвън имаше кремав „Линкълн Континентал“. Освен това притежаваше двеста хиляди долара в лична сметка в швейцарска банка плюс лихвите за четири години. Джино беше платил на Крейвън да се ожени за нея. Беше изнудил Бети и Питър Ричмънд да я приемат за снаха. Бети й го бе казала — без да разкрива фактите, разбира се — злобно, коварно, по време на една семейна свада. Един ден Лъки щеше да разбере с какво ги бе изнудил.
Фактът, че Джино беше платил на някого да се ожени за нея, беше жесток удар за нея, толкова ужасен, че отначало не можа да повярва. И отлетя за Ню Йорк. Там застана пред баща си.
— И какво от това? — попита той. — Омъжена си в една от най-добрите фамилии на всичките шибани петдесет щата. Голяма работа, че съм му дал малко пари да започне в началото.
Какво да започне? Какво начало? Крейвън не се занимаваше с нищо. Навърташе се постоянно около баща си, играеше тенис с майка си. От Лъки се очакваше да се присъедини към всички занимания на Ричмъндови: голф, коне и конни надбягвания, турнири по тенис на маса — всичко това хронологично и без никакъв пропуск отбелязвано в популярната преса. Тя скоро научи, че Питър Ричмънд няма да си мръдне пръста, ако наоколо няма фотограф.
Това изобщо не беше животът, който Лъки си бе представяла, че ще живее. Беше разочарована във всяко отношение.
— Искам да имам работа — каза тя на Крейвън. — Не мога да се мотая като теб. Мозъкът ми започва да се превръща в топка за тенис.
— Това не е добра идея — каза Крейвън.
— Това не е добра идея — каза Бети.
— Това не е добра идея — каза Питър.
Едно нещо не можеше да се отрече на Ричмъндови — те бяха дружно семейство!
Един ден Бети я попита:
— А не си ли мислила да забременееш, скъпа?
— Виж какво — избухна Лъки, — говоря четири езика, притежавам пъргав ум. Още не искам деца, Бети. Трябва да започна някаква работа или ще полудея!
Неохотно отстъпиха. Намериха й някаква работа на половин ден в офиса на Питър. След седмица се отказа. Да работи за Питър, който непрекъснато я потупваше покровителствено по гърба беше по-лошо, отколкото нищо да не прави.
Запълваше дните си с пазаруване, четене, обеди с приятелки, които по-скоро бяха близки познати, а не истински приятелки. Караше ферарито си с часове по безплатните автостради само и само да прави нещо. Шофираше бързо — с надут до дупка стереокасетофон, от който гърмеше приятен негърски соул. Позволи си много пикантни, мимолетни любовни приключения. Нито едно от тях не продължи повече от няколко дни. Много рядко и случайно се виждаше с баща си. Той взимаше самолета до Вашингтон. Тя и Крейвън летяха до Ню Йорк. Винаги по някакъв повод — вечери или семейни празници. Винаги бяха сред хора. Дарио също се появяваше. Рядко. Братчето, с което някога бяха толкова близки, сега беше някакъв тайнствен непознат и двамата нямаха какво да си кажат един на друг.
Тя се чувстваше окована във веригите на живот, какъвто не искаше да живее. Живот, който Джино й беше натрапил.
Защо прие? Все още не си беше отговорила на този въпрос. Презираше баща си. И въпреки това отчаяно се стремеше да му угоди, да му достави удоволствие.
Да остане омъжена му доставяше удоволствие.
Да се чука наляво и надясно пък й доставяше удоволствие.
Излезе от басейна и веднага забеляза, че Крейвън й маха с ръка като обезумял. Спокойно и нехайно тя се върна до скарата.
— Какво толкова има? — попита тя и разтърси косата си нарочно, за да го опръска със студената вода.
— Баща ти — тросна се той, ядосан че го е намокрила. — Търси те. Чака на телефона.
— Джино? — сърцето й подскочи. Не го беше виждала и чувала от месеци. Дали внезапно не е почувствал, че му липсва?
Без да помисли да наметне хавлията си, тя се втурна към телефонните, покрити със стъклени навеси.
— Да? — постара се гласът й да прозвучи спокойно.
— Лъки? Здрасти, детко. Как я караш?
— Страхотно. А ти?
— Имам проблеми… е, не са неразрешими, но…
Той говореше за своите проблеми! С нея? Това се случваше за първи път.
Настана неловка тишина, после Джино каза:
— Виж, детко, искам да вземеш самолета и да пристигнеш в Ню Йорк.
В главата й започна престрелка от въпроси.
— Кога? — бързо го попита.
— Днес, утре… Не се налага да си счупиш краката от бързане, но ако имаш възможност, ела по- скоро.
— Тук съм на почивка — обясни спокойно тя.
— Целият ти шибан живот е една почивка! — избухна най-неочаквано той.
— За какво се отнася все пак? — попита тя, без да обърне внимание на избухването му.
— Не искам да го обсъждам по телефона — тросна се той. — Размърдай си задника до Ню Йорк. Важно е, иначе нямаше да те викам.
— Ще вземем самолета още довечера — реши тя.
— Не, Крейвън не. Ела сама. Въпросът е частен, семеен.
Мисълта, че ще лети сама до Ню Йорк я изпълни с ентусиазъм.
— Добре — каза бавно, докато продължаваше да се чуди какво се е случило. — До скоро.
