— Хвани някой ранен самолет. Можем да вечеряме заедно. И Дарио ще дойде от Западния бряг.
Сега вече тя наистина се обърка. Дарио, тя, Джино? Цялото семейство Сантейнджело. Какво му беше на Джино? Дали не страдаше от някоя страшна болест? Дали дните му не бяха преброени?
— Добре… ли си? — нежно, с много обич го попита тя.
— Разбира се. По-добре не мога да бъда. До скоро, хлапето ми. Обади се на Коста да му кажеш с кой полет пристигаш. Той ще организира някой да те посрещне на летището.
Глух шум в слушалката. Джино беше затворил.
По-рано същия ден Дарио беше получил същото известие по телефона. Беше също толкова изненадан, колкото и Лъки.
В общи линии баща му го беше оставил да се оправя сам в живота.
— Изучи се добре и ще хванеш Господа за рогата! — обичаше да му казва Джино.
И Дарио послуша съвета му. Остана в училището, докато взе диплома. Беше на седемнайсет години. После убеди Джино да му позволи да учи в Сан Франциско — в Академията за приложни изкуства.
Отначало баща му се отнесе скептично:
— Изкуство? Какво образование е това? — но в същото време беше горд, че неговият син очевидно има артистични наклонности.
— Ще оставя хлапето да се позабавлява — сподели той пред Коста. — Да прави каквото си иска. Може да чука наляво и надясно в тази академия, да чука всички момичета, които поиска. И после, когато стане на двайсет и една, ще го науча на всичко, което знам — това ще бъде добър край на образованието му. Един ден ще поеме в ръце империята Сантейнджело. Не искам да го вкарвам вътре, преди да е готов.
И Дарио получи разрешението на Джино… и свободата си.
С неограничени средства, щедро осигурявани от Джино, той си нае апартамент в Сан Франциско и се настани там с Ерик, който заряза работата си в училището и Сан Диего, за да бъдат заедно.
Дарио беше щастлив със своя приятел. Ерик го любеше ежедневно. Чувстваше се много добре просто да си седи и да бъде обожаван. Никакви съмнения, че е ненормален или че пътят, който е поел, е погрешен и ще свърши зле. Единствената вина, която понякога му разваляше настроението, беше свързана с баща му. И по-точно, ако баща му открие истината. Но това беше невъзможно.
Двамата с Ерик живееха изолирано. Не се смесваха с шумното и скандално хипарско общество, нито пък посещаваха клубовете на хомосексуалистите. Въобще не влизаха в контакт с никакви други хора. Това беше мечтата на Ерик. Той не искаше друг да докосва Дарио.
В университета момичетата го преследваха. Не го оставяха на мира. Но Дарио просто не им обръщаше внимание. Ерик задоволяваше всичките му нужди.
Времето летеше бързо. Дарио виждаше рядко баща си. На Коледа, няколко седмици през лятото — посещение на синовна преданост в Лас Вегас — няколко пътувания до Ню Йорк. И това беше всичко.
Един път, във Вегас, Джино направо му беше бутнал в ръцете някакво странно момиче.
— Това е Джени. Нова е тук. Искам да изведеш и Криси — тя наскоро скъса със своя приятел и е добре да се поразвлече.
Дарио послушно излезе с тях, накрая дори ги целуна за лека нощ — в случай, че баща му случайно се поинтересува. Ерик щеше да го убие, ако разбереше!
Да целува момичета не беше нищо особено. Дори не му се гадеше. Но мразеше мазното усещане от червилата им и натрапчивата гадна миризма на пудра и грим. Мисълта за гола жена го отвращаваше. Цялата тази мека плът. Огромни гърди. Срамни места. Спомняше си голата Мирабел Блу и потръпваше от погнуса.
— Защо трябва да заминеш за Ню Йорк? — попита го Ерик.
Дарио старателно решеше косата си и се питаше дали не трябва да я подкъси малко, преди да се срещне с Джино.
— Някаква семейна среща — разсеяно отговори той.
— Какво означава това? — заяде се Ерик.
Дарио сви рамене.
— Не знам. Там ще разбера.
Джино, 1970
Джино чакаше децата си да пристигнат. Беше неспокоен. Лъки идваше първа — полетът й траеше само два часа. После Дарио — трябваше да кацне на „Кенеди“ около седем и четвърт. Колко неприятно, мислеше си Джино, че момчето не е по-голямото от двете деца. Някак по-подходящо е мъжкото дете да е първо. Е, какво да се прави. Но поне характерите им да бяха разменени. Защо Лъки не приличаше на Мария, а Дарио да бъде мургав и мъжествен? Не че Дарио не беше мъжествен. Джино беше виждал сина си в действие — да преследва момичетата във Вегас и очевидно си прекарваше дяволски добре в оная Академия по приложни изкуства във Фриско.
Колко се гордееше! Синът му следваше в академия!
Усмихна се широко и му се прииска — както всеки ден — Мария да беше жива, да види децата им пораснали. Какво ли щеше да направи тя с Лъки?
Чувстваше, че е направил мъдър избор да я омъжи за избран от него съпруг дори на такава млада възраст. Сродяването с Ричмъндови беше истинско предимство за нея. Един ден Питър Ричмънд щеше да се кандидатира за президент.
Всичко беше станало толкова лесно. Не никак трудно да манипулираш хората. Стига да знаеш как. Да убеди семейство Ричмънд да приемат Лъки за снаха, му струваше само един кратък разговор с мек тон, пари и споменаването на компрометиращите снимки и магнетофонни ленти на Питър с Мирабел.
Бети Ричмънд беше побесняла. Дори му се беше предложила с надеждата, че кокалестото й тяло може да го убеди да се откаже от идеята си. Исусе Боже! Каква наивност.
Беше я разкарал, както тя беше постъпила с него. Равен резултат.
Седмица по-късно Лъки и Крейвън бяха женени. Само времето щеше да покаже дали е постъпил правилно. Не я виждаше често, но когато я видеше, тя изглеждаше много добре. Може би само малко напрегната. Защо ли още нямаха дете? След като дойдеше детето, тогава той можеше със сигурност да каже дали е постъпил правилно, или не. Взе решение да разговаря с нея, да й каже, че ще бъде безкрайно щастлив, ако има внуче. В края на краищата времето си минаваше. Той не ставаше по-млад.
При него в стаята влезе Коста. Много състарен след смъртта на любимата му Дженифър миналата година. Рак. Болестта я отнесе безмилостно бързо.
На Джино му беше жал за Коста. Без деца. Без семейство. Единствата останала жива беше Леонора — една безнадеждна алкохоличка, както всички казваха. Не искаше дори да си спомня името й. Не искаше да си спомня деня, когато го отврати до дъното на душата. Как се отнасяше с Мария — с единственото си дете. Кучката дори не си бе направила труда да дойде на погребението на Дженифър… А през всичките тези години дори не беше направила опит да види Лъки и Дарио. Не че той щеше да го позволи. Никога.
— Ред тръгна за летището — каза Коста. — Ще има достатъчно време да доведе Лъки тук и после да се върне за Дарио.
— Добре — Джино прокара ръка през гъстата си разрошена коса. На шейсет и четири години косата му оставаше гъста както на младини. Можеше да чука, когато поиска. Само стомахът му изневери. Проклетата язва! Направо го влудяваше. Понякога болката беше толкова нетърпима, че виеше и се въргаляше по пода.
— Нещо мирише на хубаво — Коста подуши миризмата.
— Ами наеми си добра готвачка, че да напълнееш малко. Няма нищо по-лошо от дърт мършав козел.
— А какво ще кажеш за дърта мършава кучка?
Джино се разсмя.
— Прав си! Но аз трудно се хващам с по-стари от двайсет и девет. Подхващат смрадливи разговори, но пък вратлетата им са крехки!
Винаги му се искаше да успее да накара Коста да ходи с жени. Когато на мъжа му увисне оная работа и спре да му става, все нещо му се случва. Коста беше живият пример пред него. Някак сив, прегърбен,
