смачкан. Година откак Дженифър беше погребана. Какво още чакаше?
Водеха безгрижен разговор. Джино на централното място на масата, Коста срещу него, Лъки от лявата, а Дарио от дясната му страна.
Гордееше се с децата си. И двете бяха хубави и приятни по свой особен начин. Е, косата на Дарио беше доста дълга, но днешната младеж е превърнала модата в свой стил на живот. Все пак не можа да се сдържи:
— Трябва да си подстрижеш косата, Дарио, приличаш на някое от ония хипита… или на член в някоя рокгрупа.
— А пък на мен ми харесва — побърза да помогне на брат си Лъки. Винаги го беше правила, когато бяха деца.
— Да, на теб — с лек укор в гласа отбеляза Джино. — Но аз не харесвам нещата, които ти харесваш. Винаги е било така.
— Така ли? — Лъки искрено се изненада.
— Така. Нали, Коста?
Коста побърза да кимне утвърдително.
Лъки се засмя.
— Тогава аз съм безсилна, щом винаги харесваме различни неща.
Чувстваше се прекрасно — на една маса с Джино и Дарио. Беше й приятно да бъде със семейството си. Не можеше дори да си спомни последния път, когато са сядали да се хранят заедно. Баща й изглеждаше добре. Значи не здравето му е причината за това събиране.
Замисли се за физиономията на Крейвън, когато му бе казала, че заминава в Ню Йорк и той не може да дойде с нея.
— Защо не? — веднага беше започнал да хленчи той, а помадата около устата правеше лицето му още по-смешно и глупаво.
— Семеен бизнес — небрежно му отговори Лъки. — Сам знаеш колко е важно!
Беше хубав, бърз удар от нейна страна, прицелен и попаднал точно в ташаците му. Неговото семейство управляваше техния живот. Шефката Бети и Палавия Питър. Така ги наричаше мислено. Ако Питър Ричмънд се кандидатираше за президент, щеше да бъде свършен като политик. Според нея нямаше никакъв шанс. Не можеше да се сравнява с Кенеди. Освен това имаше нея за снаха, което всъщност щеше да се превърне в най-големия му недостатък.
Агнешкото задушено беше превъзходно. След него поднесоха традиционния сладкиш с плодове и сметана — любимия на Джино. Той лакомо ядеше, загребваше пълни лъжици и ги пъхаше в устата си. Касатата беше вкусна, но не беше същата както в старите дни. С носталгия си спомни касатата, която приготвяше и поднасяше Дебелия Лари: богата на захар и сметана, с големи сочни парчета плодове.
Когато след десерта сервираха кафето, Джино стана от масата, отвори вратата, за да се увери, че никой не подслушва, затвори я и се върна на мястото си.
— Знам, че и двамата се чудите защо ви извиках да дойдете тук — каза той.
Лъки хвърли бърз поглед към Дарио. Да се чуди! Мили Боже, тя умираше от любопитство.
— Трябва да отида малко на почивка — продължи той. — Извън страната.
Какво толкова чудно имаше в това? Лъки се пресегна, взе си цигара и я запали.
— Може да отсъствам няколко седмици, може да са няколко месеца. Трудно е да определя точно колко.
— Защо? — попита Лъки, която веднага застана нащрек.
Джино вдигна рамене.
— Защо ли? Добър въпрос — допря пръст до избледнелия белег на бузата си, който вече едва личеше. — Хайде, Коста, искаш ли ти да кажеш на децата как стоят нещата?
Коста кимна и се поизкашля, сякаш щеше да произнася реч.
— Вашият баща трябва да напусне Америка за известно време — суховато започна той. — За кратко време, надявам се. Всичко зависи от… определени обстоятелства.
— Да, това ни стана ясно — прекъсна го неспокойно Лъки. — Трябва да замине. Но защо?
Джино се намръщи.
— Млъкни и слушай.
Коста отново се изкашля. Лъки забеляза, че ръцете му треперят и й стана жал за него. Изглеждаше двайсет години по-стар, откакто леля Джен почина.
— Вижте, нещата стоят така — рече той. — От няколко години Държавната данъчна инспекция е по следите на Джино заради това, което те наричат плащане на намалени данъци заради укрити приходи. Всичко това е по-стара история, но вие знаете, че данъчните власти никога не забравят…
— Мръсни копелета! — прекъсна го рязко Джино. — Платил съм толкова шибани данъци, че с тях може да се издържа Белия дом двайсет години!
— Нещата са достигнали критична точка — продължи Коста, без да обръща внимание на прекъсването на Джино. — Няма да ви отегчавам с подробности, но знаем с абсолютна сигурност, че е определен специален съдебен състав за разследване на данъчните му отчисления. Ще го призоват и това със сигурност означава ефективна присъда.
— Но щом е платил данъците си… — каза Лъки озадачено. — Не разбирам…
— Не бъди толкова тъпа! — изстреля Джино. — Мислех, че си умно момиче. Наистина си плащам данъците. Повече от достатъчно. Но има още много, които не съм платил. Много.
— Тогава, ако ги платиш сега…
Двамата мъже се засмяха.
— Не е така просто, Лъки — внимателно каза Коста. — Твърде сложно е за теб, дори да се опитам да ти го обясня. Просто ти съобщавам голите факти. Ако започна да навлизам в подробности, ще ми отнеме цяла седмица.
— Така е — съгласи се Джино. — Но това не е нещо, за което не може да се намери решение. А аз нямам намерение да се скапя в някой шибан затвор, докато нещата се уредят. Заради това заминавам.
— Къде? — попита неспокойно Лъки.
— Може би в Лондон — там имаме голям дял акции в доста казина. Може би във Франция. Още не знам.
Очите й започнаха да искрят. Изведнъж видя своя път за спасение.
— Мога ли да дойда с теб, татко? — не беше се обръщала така към него с години.
— Какви ги приказваш? Да дойдеш с мен! Ама че идея. Ти имаш свой живот тук. При това доста добър.
— Ти го казваш — промърмори тя мрачно.
Без да й обръща внимание, Джино заговори на Дарио, който си играеше с лъжичката от кафето.
— Хей, много си мълчалив, хлапако. Нямаш ли някакви въпроси.
Дарио подскочи. Беше изключил. Не го интересуваше дали Джино ще напусне страната. Той и без това не го виждаше.
— Никакви въпроси — бързо каза той. — Разбрах всичко.
— Добре — Джино стана от масата и отиде до прозореца. После се обърна към тях и каза. — Като предпазна мярка приписвам почти всичко на вас двамата. Няма да имате грижа за нищо, само от време на време ще трябва да слагате подписа си върху някои документи. Коста ще бъде мой пълномощник, ще се грижи за всичко. Дарио — той погледна сина си, — искам да се преместиш в Ню Йорк. Има много неща, които трябва да знаеш. Коста ще започне да те учи.
Едва сега Дарио прояви някакъв интерес.
— Да се преместя в Ню Йорк?! — възкликна той. — Защо?
— Ще ти каза защо — успокои го Джино. — Ти си мой син, ето защо. Ти си Сантейнджело, ето защо. Досега се размотаваш в онова смотано художествено училище и си пилееш времето. Дотук. Трябва да навлезеш в бизнеса.
— Но аз не искам да живея в Ню Йорк — възрази Дарио.
Очите на Джино застинаха. Сурови. Неподвижни.
