— Е, достойна дъщеря си на Джино. Той ще се гордее с теб. Сега слушай какво ще направя. Давам ти двама яки мъжаги, които ще бъдат винаги до теб, на всеки шибан сантиметър, извини ме за езика. Трябва да запомниш добре нещо важно. Бъди винаги пределно ясна, когато заплашваш. Ясно ли е.
— Ясно.
Откъде Лъки беше научила всички житейски мъдрости на улицата? Дали това не беше заложено в гените й?
Започна с най-големия инвеститор — Рудолфо Краун. Посети го в кабинета му. Банкерът се оказа мъж със зализана коса, който навремето беше направил състояние, привличайки капиталите на самотни стари дами, фрашкани с пари. Щастието му се беше усмихнало и той се беше оженил за една от тях, която живя само шест седмици след брака.
— Умря от кеф — казваше доволно Рудолфо на всеки, който проявяваше желание да го слуша. — Не беше лягала с мъж от двайсет и две години!
Той наследи три милиона долара, профука половината по курви и веселби, а с другата половина влезе в бизнеса. Седнал зад масивното си бюро, той огледа нагло и цинично Лъки, докато тя му говореше за парите, които е обещал да вложи, но не го е направил.
— Вие сте дал дума, господин Краун — каза хладно тя. — Вие се член на синдиката. Ако се опитате да се измъкнете, другите ще ви последват и ще се наложи да преустановим започналото строителство на хотела.
— Естествено — той зачовърка зъбите си с една кибритена клечка, — дадох дума на Джино. И като се върне, ще я удържа.
Гласът й стана много мил:
— Няма значение дали Джино е тук, или не. Дал сте вашата честна дума. Той иска да изпълните обещанието си сега.
Рудолфо се ухили.
— Е, мисля, че не е може да си позволи да иска нещо. Носи се слух, че няма да се върне още дълго, дълго време. Ако въобще се върне.
Към милия глас Лъки прибави мила усмивка:
— Рискувате, господин Краун.
— Аз ли? Какво?
— Ами рискувате да се събудите някоя сутрин и да откриете, че ташаците ви са натикани в гърлото, а от хуя ви е приготвен хотдог на барбекю.
В първия момент той гледаше тъпо, сякаш му говори на чужд език, после лицето му стана моравочервено.
— Я си позаплакни устата, шундо. Никой не може да ме заплашва.
Тя се изправи, приглади полата на модерния си костюм и този път мрачно се усмихна.
— Това не е заплаха, господин Краун. Това е обещание. За разлика от вас, аз изпълнявам моите обещания. Също като татко.
Той обаче не й повярва. Изобщо не възнамеряваше да инвестира в хотела, без Джино Сантейнджело да е тук и да контролира нещата. Майната й. Била дъщеря на Джино. Голяма работа. Една устата шунда.
Седмица по-късно, в полунощ, се събуди от зловещо ледено усещане в топките си. Отвори очи и изпадна в паника. Двама яки мъже бяха опрели ножове до свития му пенис. Започна да вика, да плаче, да се моли.
Ужасените му очи мярнаха сянка до вратата и той чу един женски глас да казва:
— Това е генералната репетиция, господин Краун. Ако парите ти не пристигнат незабавно, премиерата ще се състои следващата седмица.
Рудолфо Краун преведе парите. Още на другия ден. Примерът му беше последван от останалите инвеститори, които също преведоха парите. Е, след няколко дни. В строителството на „Маджириано“ се вля свежа кръв.
Коста не можеше да се начуди как Лъки успя да го направи. Подозираше, че Енцо се е намесил, но никога не узна точно какво се е случило. Лъки се положи никакви усилия да го осветли за действията си.
Сега тя изглеждаше по-спокойна, дори кротка и блага. Беше вкусила от удоволствието на властта, а усещането се оказа най-вълнуващото, което бе изпитвала досега. Тя, Лъки Сантейнджело, сега можеше да се справи с всичко. Защо не? Беше доказала пред себе си, че е способна да го направи!
След като проблемът с инвеститорите беше уреден, Лъки отлетя за Лас Вегас, за да се увери сама как върви строителството на „Маджириано“. Естествено, отседна в „Мираж“. Естествено, Марко дойде да я поздрави.
Тя вече знаеше коя е Бий. Коста й беше разказал цялата история — как Бий подслонила Джино при себе си, когато бил ранен с нож, целия в кръв, как се грижила за него, докато оздравее, как запазила тайната за нараняването му, как вярно го чакала през седемте години, когато бил в затвора…
— Изглежда е била добра жена. Защо Джино не се е оженил за нея? — беше попитала Лъки.
— Всичко беше уредено, но се оказа, че след Марко тя не можеше да има повече деца.
Лъки беше изпаднала в ярост.
— Искаш да ми кажеш, че не се е оженил за нея, защото не е могла да има деца? Как е могъл?
А когато той й разказа, че Джино е отгледал Марко като свой син, а той е израснал с Джино, Лъки изпита необяснима ревност.
Сега тя го поздрави хладно. Не бяха се виждали с години.
— Изглеждаш невероятно добре, Лъки. Направо си страхотна.
— А ти изглеждаш малко занемарен, Марко. Много работа ли имаш?
Тя набързо пресметна годините му. Четирийсет и една. Е, човек с годините остаряваше. Но независимо от това все още хващаше окото, а за Лъки си оставаше най-привлекателният мъж на света. Копнееше да си легне с него. За първи път от доста време насам й мина мисълта за секс. Неочаквано го попита:
— Защо не съм настанена в апартамента на Джино?
— Аз съм в неговия апартамент — докато го няма.
— О, наистина ли? — помъчи се да поддържа разговор с весел, закачлив тон.
Той се смути.
— Колко смяташ да останеш?
Точно толкова и нито ден по-малко, за да те вкарам в леглото си!, помисли тя, но отговори неопределено, като придружи думите с нехайно помахване на ръка.
— Няколко дни, може би седмица.
— Добре. Искам да те запозная с жена си. Каня те да вечеряш с нас довечера.
Неговата жена!, изуми се мислено тя и този път едва си пое дъх, за да попита:
— Откога си женен?
— Точно от четирийсет и шест часа. Пропусна сватбата само за два дни. И като стана дума, къде е Крейвън?
Тя вътрешно кипеше от болка и огорчение. Сякаш той отново я беше предал. Ненавиждаше го! Гласът й го сряза, леден и остър:
— Не си ли чул? Аз се разведох.
— Така ли? Джино знае ли?
— Колкото и да не ти се вярва, Марко, но аз съм свободна, бяла гражданка на тая страна и съм на двайсет и една. Мога да правя всички шибани неща, които поискам, без да ми трябва позволението на Големия татко — спря за момент тирадата си и студено го изгледа. — Ти може би си длъжен да играеш по неговата свирка, но аз не.
Той весело и непринудено се разсмя.
— Не си се променила. Същата. Предишната. Обичаната Лъки!
— Да, същата съм. Макар че съвсем не съм изгладена по ръбовете… скоро ще разбереш.
— Ще го имам предвид.
