Погледите им за секунда се сблъскаха. Никога не беше срещала мъж, когото да не може да вкара в леглото си. Е, ако поиска. Искаше ли го още?
Хелена, съпругата на Марко беше шоугърла. Метър и осемдесет висока, добре сложена. С огненочервена коса. И без съмнение с огненочервена катеричка, гневно си мислеше Лъки. Беше много красива. За нещастие.
Тримата се срещнаха за аперитива във фоайето на хотела. В дъното малък инструментален състав изпълняваше латиноамериканска музика, а сервитьорки в оскъдни роклички сервираха фантастични коктейли. Лъки сериозно обяви, че заведението се нуждае от промяна. Беше старомодно и овехтяло. Съжали, че не си беше намерила придружител. Марко се отнасяше към нея като към хлапето на Джино.
Съпругата сврака имаше големи бомби, които намирисваха на многократно поддържане със силикон. Лъки прецени, че трябва да е в края на двайсетте. Намрази я от пръв поглед. Естествено, несправедливо, защото Хелена беше мила, естествена и красива. Тя заговори Лъки като стара приятелка.
— Много неприятно, че не беше тук за сватбата. Беше толкова старомодна.
Старомодна сватба, мили Боже! Та имаше ли такива?
— Защо? — малко лениво попита Лъки. — Да нямахте феи за шаферки и гъби за столчета?
Хелена се разсмя. На Лъки й прозвуча като цвилене на кобила, силиконът се затресе, а червената й грива се метна.
— Кажи ми — прошепна тя и се наведе към нея съзаклятнически, — дали космите ти и долу са с такъв ужасен цвят като косата ти?
— Ами същите са… — започна Хелена, после в гласа й се прокрадна колебание, но продължи: — Боядисвах ги веднъж, но така ме заболя… — замълча, защото изведнъж усети нещо гнило, не беше сигурна дали Лъки е сериозна, или не.
Идиотка! Марко се беше оженил за красива празноглава идиотка! Какво разочарование да констатираш, че мъжът, когото винаги си желала, е проявил отвратителен вкус. Какво ли пък знаеше тя за неговия вкус? Навярно той си мислеше, че тая въздухарка е най-доброто нещо след ония пухкави занимавки, които се продават в специалните магазини…
— И как се запознахте двамата? — попита Лъки. Можеше да изслуша отегчителната история от игла до конец.
До този момент Марко не им обръщаше внимание, гледаше упорито в мрака навън, но изведнъж се обърна към тях, когато чу Хелена да казва:
— На погребението на първия ми съпруг. Беше толкова забавно…
Той я накара да млъкне със святкащ поглед.
— Искаш ли още една чаша, мила?
Въпросът му беше неуместен. Хелена стискаше в ръце пълна чаша бананово дайкири. Но тя се усети. Явно не беше вчерашна. Неловко смени темата.
— Много ми харесва тоалетът ти. Тук ли си го купи?
Лъки реши, че вече не я интересува как са се запознали, защо са се запознали и дори кога са се запознали.
Бяха се запознали. Това й беше предостатъчно.
Вечерята беше пълна досада.
Към дванайсет часа те я изпратиха до нейната стая. Тя обаче нямаше търпение да се върне долу и да се пошляе в казиното. Този път, ако налетеше на Марко, нямаше да й купи сандвич, да изтича до Големия татко и после да я конвоира до леглото.
Веднага си набеляза един висок, мургав красавец.
— Мога ли да ви предложа едно питие? — атакува тя.
Той я изгледа — един дълъг, преценяващ поглед. Това, което видя, му хареса.
— Мисля, че тук сервират питиета за гостите, които играят — нещо като екстра на заведението.
Тя се усмихна.
— Тогава ще го изпиете в моята стая.
— Но вие не сте…
— Не съм. Единствената наличност, която ще ви е необходима, е… талант.
Двамата се качиха в асансьора. Разбира се, че не беше нито проститутка, нито пък откачена нимфоманка. Просто й харесваше понякога да легне с мъж, без излишни дрънканици и отегчението на дългата връзка. Откакто беше започнало да тече времето на Земята, мъжете лягаха със случайни избраници. Защо и жените да не можеха? Освен това, тази вечер тя имаше нужда от някого.
Той остана дълго. Имаше талант. А тя имаше око за таланти. Когато си тръгна неохотно, около обяд на следващия ден, трябваше почти да го избута от стаята си. Никога в живота й не се появи мъж, когото тя да пожелае да задържи. Нито една сродна душа.
Закрачи неспокойно из стаята. Мислеше за Марко и се чудеше какво толкова притежава той, за да я привлича толкова силно. Беше се надявала, че снощният жребец ще погребе болката й от брака на Марко. Но не се получи. Беше много добър в леглото и двамата си паснаха, но просто беше разтуха за един път.
При това отиване във Вегас тя не успя да свали Марко. Но когато едно след друго се случиха няколко неща, когато тя започна да действа от позицията на новопридобитата власт, той най-после започна да я забелязва.
Когато се върна в Ню Йорк, каза на Коста:
— „Мираж“ прилича на долнопробна курва на улица за проститутки от най-висока класа. Гастролите на Тайни Мартино два пъти годишно и изнасяните спектакли на изпаднали телевизионни звезди не му придават блясък, нито пък привличат клиенти — спря за момент и си запали цигара. — Изглежда занемарен с олющената боя, с онова гадно фоайе… Просто плаче за обновяване.
Коста размаха ръка, за да пропъди дима, който тя духна към очите му.
— Марко се грижи добре за заведението. Ако трябва да се правят промени, сигурен съм…
Тя остро го прекъсна.
— Марко сега мисли с оная си работа — не може да различи дупка на задник от дупка в земята. Младоженец е, главата му се е замаяла от шунди.
Коста се сепна. Откъде беше научила такива изрази? За мъжете беше нормално да имат такъв език, но тя беше момиче. Не й отиваше.
— „Мираж“ е под контрола на Марко. Той ръководи всичко — и парите, и поддръжката. Джино му вярва безрезервно. Не можем да се намесваме там.
— Хич не ми пука. Аз съм главният акционер. Имам повече права от всеки друг. Аз планирам промени и аз искам да видя с очите си, че тези промени се извършват. Ако на Марко не му харесва, може винаги да напусне.
Коста сериозно я погледна. Дали беше създал чудовище? Ако Джино научеше какво става, как ли щеше да реагира? За щастие, той не знаеше. Мислеше си, че всичко върви като по вода, че Дарио навлиза в бизнеса, че Коста винаги знае как да реагира, ако нещо не е наред. Нямаше никаква представа, че Лъки участва активно във всичко и дърпа юздите. Коста не възнамеряваше да му разкрива какво става всъщност.
През следващия месец Лъки летя няколко пъти до Вегас. Със себе си водеше дизайнери и декоратори — за намислените от нея промени в „Мираж“. Едновременно с това държеше под око строежа на новия хотел.
Марко се обади по телефона на Коста.
— Какви ги върши тя? — поиска обяснения той. — Обръща всичко нагоре с краката. Махни я от пътя ми.
— Не мога — простичко му отговори Коста. — Тя е главният акционер. Може да прави, каквото си иска.
Макар да кипеше от ярост, Марко видя, че тя има право. Когато очите му се отвориха за Лъки и той
