По отношение на външния си вид Уайтджак беше безупречен. Истински тузар. Непрекъснато сменяше двайсет и трите си костюма, трийсетте ризи и петнайсетте чифта обувки. Къпеше се всеки ден. Във вана. Капваше във водата малко дамски парфюм. После бръснеше главата си и я намазваше с чист зехтин, докато тя лъсваше като билярдна топка. Освежен и издокаран, обръщаше внимание на облеклото на Кери и Люсил. Харесваше му да изглеждат скандални. И те изглеждаха, защото той им купуваше рокли, копринени чорапи и обувки с високи токчета в крещящи цветове и ги насърчаваше ярко да се гримират. Едва тогава тримата излизаха на разходка с белия „Олдсмобил“
Районът на Уайтджак беше Сто трийсет и трета улица. Там всички го познаваха — той беше свой човек във всички ресторанти, заведения, в които нелегално се продаваше алкохол и танцувални салони с джаз от единия до другия край на улицата. Всяка нощ кръгът от негови познати се разширяваше, защото Уайтджак беше симпатяга с голяма душа и широки пръсти.
Кери седеше тихо до него и отпиваше от питието си, потопена в тази съвсем нова обстановка, с непознати досега цветове и звуци. Това беше свят, за който тя не знаеше, че съществува. А когато Уайтджак й подаваше цигарата с марихуана, всичко в този свят изглеждаше съвършено. Наркотиците притъпяваха реалността, тя вече не беше загрозявана от светлините на прожектора, оставаха само веселието, лекотата и безгрижието.
Тримата излизаха всяка вечер и се прибираха в ранни зори. Понякога Кери и Уайтджак се любеха. Но винаги страстно и много вълнуващо. Дори Кери, която хладнокръвно се бе включила в начинанието — все пак рискът в бизнеса си е риск — някак свикна с него, започна да го чувства близък.
Неочаквано този висок плешив мъж с пронизващ поглед и дълбок галещ глас бе станал неин.
Неочаквано тя забрави за бизнеса и се отдаде на своя нов живот.
Неочаквано се влюби.
— Кери… — през мъглата до съзнанието й достигна гласът на Люсил.
— Какво има, мила? — попита тя като в просъница.
— Уайтджак иска да покажем на тия двамата нещо истински разтърсващо.
— А?
Тогава Люсил посочи към двамата музиканти, излегнали се край тях.
— Мисля, че пак сме в бизнеса.
Кери завъртя очи.
— Ти може, миличка, но не и аз… Мисля, че Уайтджак не иска да го правя. О, неее, бизнесът вече не е за мен…
Люсил лекичко се извъртя към нея и тихо й каза:
— Той поиска да ти кажа.
— Не си разбрала, мила — Кери се прозя и поразкърши тялото си. — Той не може да иска това от мен.
Кери се отпусна отново и с наслада се заслуша в песента на Беси Смит, която долиташе от грамофона. Нямаше желание дори да помръдне, да не говорим за него друго.
— Ето — единият от музикантите й подаде да си дръпне от цигарата с марихуана.
Тя я взе с благодарна въздишка, пое силна глътка, която изпълни дробовете й, после се претърколи, за да я подаде на Уайтджак. Но него го нямаше.
— Ти си голяма работа и го знаеш, нали? — доближи се до ухото й по-младият от музикантите. — Забелязах те, но не бях сигурен дали ще ми позволят да бръкна в гърнето с меда. Мислех, че си само на Уайтджак, но… той ме увери, че двамата можем да го правим както душа ни поиска.
Тя се привдигна с усилие. Главата й бучеше.
— Сигурно — изфъфли тя, — нещо грешиш.
— Няма грешка — заяви самоуверено младокът. — Дадох на твоя човек двайсет гущера… Няма начин да греша.
Едва сега в съзнанието й проблеснаха думите на Люсил. Те отново бяха в бизнеса.
Не тръгна да прави сцени, разбира се. Но щеше да бъде по-добре, ако Уайтджак сам й го беше казал, а не да се изплъзва като крадец на тъмно.
Любов ли? Говняна работа! И животът си е едно голямо лайно!
Музикантът вече я опипваше, плъзгаше ръце по червената й копринена рокля и я събличаше. Новата й червена рокля. Уайтджак й я беше купил тази седмица.
— Фю-ю-т! — подсвирна той от учудване. — Ама ти имаш най-страхотните цици, които съм виждал.
Такива на Кери не й минаваха. В края на краищата вече не помнеше броя на мъжете, които си бяха плащали, за да я имат. Но Уайтджак поне трябваше да сподели намеренията си с нея. Щом се нуждаеха от пари, тя щеше да разбере.
По дяволите, беше длъжен да я остави да реши кога да се върне на работа!
Езикът на музиканта вече облизваше зърната й, но не и сълзите й, когато тя започна тихичко да плаче.
Два след полунощ!
От два часа Кери беше станала на петнайсет.
Джино, 1926–1927
Джино Сантейнджело и Алдо Динунцио навлязоха в нелегалния бизнес и започнаха да се издигат. В началото обединиха парите си и ги инвестираха в няколко камиона висококачествено уиски, доставка от Канада. Не рискуваха да ангажират случайни хора и сами шофираха камионите с няколко отбрани авери охрана — мярка да не бъдат нападнати и ограбени от други гангстери.
Сключването на самата сделка се оказа безпроблемно, но пътят от канадската граница до сърцето на Ню Йорк беше дълго и опасно. Макар че всичко завърши благополучно, неприятните изненади не ги отминаха — камионите се повреждаха, полицията извършваше случайни проверки и, разбира се, многократно ги нападаха.
Джино беше преценил рисковете от начинанието и крайната печалба се оказа значителна, въпреки че част от стоката беше ограбена по пътя.
Алдо и той добре се сработиха. Имаха си доверие и постепенно, доколкото можеха да си го позволят, привлякоха да работят с тях група верни момчета.
Така неусетно измина цяла година. Джино стана на двайсет, но изглеждаше както винаги по-голям от възрастта си. А и въртеше бизнеса като по-опитен и по-възрастен от годините си. Външният му вид и решителната му походка будеха респект. Двамата с Алдо се ползваха с безусловен авторитет и към тях се отнасяха като с важни личности.
Пинки Банана стана главният изпълнител на операциите на групата. На път натискаше газта до дупка и изкарваше ангелите на всеки, който се опитваше да ги спре. Кефеше се от работата, което само по себе си беше опасно, но пък полезно. Продължаваше да живее със Синди — русата фукла с апетитното дупе. Сега я наричаха „Куровдигачката“ — прякор, специално измислен за нея.
Дългите курсове до Канада и обратно обтягаха нервите и създаваха напрежение. Стигна се до сблъсъци. Бандата Сантейнджело, щом си спечели име, започнаха да се карат и бият помежду си. Това беше първият предупредителен сигнал. Джино разбра, че момчетата се разтоварваха от напрежението по време на дългите пътувания по този начин и реши да потърси други възможности. Не беше тайна за никого, че законът за сухия режим си имаше много вратички. Една от най-широко отворените беше разрешението да се употребява спирт в интерес на здравето. А щом лекари имаха позволението да го предписват, трябваше да има и официално производство. Така на определени компании бяха издавани правителствени лицензи, след което те законно произвеждаха алкохол.
Братовчедът на Алдо, Енцо Бонати, беше пуснал пипала в няколко такива компании в Чикаго и околността. А слуховете говореха, че влиянието му е още по-голямо.
— Защо да не се срещнем с него? — предложи Джино на Алдо. Винаги бе имал желание да се запознае с Бонати.
Но Алдо като че ли бягаше от подобна среща.
— Той е опак човек — обясни нежеланието си Алдо.
— Опак ли? — присмя му се Джино. — Та той ти е братовчед, по дяволите! Велик като шибания Капоне.
