някак не беше редно.
— Добре, да си тръгваме — съгласи се Дженифър. — Започвам да мръзна, а и водата не е толкова приятна.
Излязоха от водата и се изкатериха на кея.
— Забравихме да си вземем кърпи — оплака се Леонора.
Момичетата облякоха джинсите и фланелките си върху мокрите банки, а момчетата тръгнаха по гащета и потници. По обратния път и четиримата тракаха със зъби от студ.
Джино прегърна Леонора през рамо и я придърпа по-близо към тялото си.
— Знам, че не се познаваме добре, но знам кое е истинско. Двамата сме родени един за друг — ти и аз. Разбрах го в мига, в който те видях.
— Мисля, че и с мен стана същото — прошепна тя. — Когато погледнах към теб, почувствах, че сме някак свързани по особен начин, такава близост не съм усещала дори с родителите си.
— Не съм ангел… — довери й той. — Извършил съм толкова глупости, които не е трябвало да правя. Но не съм пропаднал. Повярвай ми. Ти знаеш, че никой не го е било грижа за мен, нито пък е мислил как живея, какво правя.
— Аз мисля за теб — нежно го окуражи тя.
Той силно стисна рамото й.
— Ще се оженим — беше повече от клетва, — считай го за сигурно.
Коста им хвърли малко притеснен поглед.
— Хей, побързайте — гласът му беше рязък.
— Невъзможно е — прошепна Леонора. — Баща ми никога няма да се съгласи.
— Не се тревожи за това. Ще се оженим. Тържествено обещавам.
Тя спря и се обърна към него.
— Наистина го желая. Но те ще кажат, че съм много млада, че ти нямаш пари, че…
Той обхвана лицето й с длани.
— Шшт! — строго я прекъсна Джино. — По-добре не говори. Ще се оженим. Може би не сега. Не веднага. Но щом събера малко пари… Ще изчакаме. Няма да е лесно, но ще го направим. Нали така?
Красивите й очи засияха.
— Аха!
Той сведе глава с жадни устни, за да я целуне. В същия миг Коста се обърна, видя, че се канят да се целуват на улицата и се втурна към тях да ги раздели.
— Исусе Боже! — беше харесал това възклицание от Джино. — Какво става с вас двамата.
Леонора се изкикоти.
— Влюбени сме, братленце, това става!
— О, не-е — изстена Коста. — Не е възможно!
— Защо да не е възможно? — усмихна се развълнувана тя. — Дори мислим да се оженим!
— Ето, това си е то, романтиката — изчурулика Дженифър.
Джино само глуповато се хилеше, сякаш беше загубил дар слово. После от устата му се изля цял водопад.
— Женен мъж. Със семейство! Можете ли да си го представите?
— Аз не! — бързо каза Коста.
— Ей, малчо, поздрави ни — възбудено настоя Джино. — Има защо — твоят най-добър приятел и твоята сестра… Хайде, защо не танцуваш от радост!
— Джино — гласът на Коста бе овладян, — слез на земята! Помисли ли какво ще каже баща ми?
— Нищо, защото засега това е наша тайна — дръзко заяви той. — Когато се върна в Ню Йорк, ще спечеля куп пари и ще изпратя да доведат Леонора. Баща ти няма да възрази, когато стана богат.
Коста поклати глава. Не можеше да повярва, че всичко това става пред очите му. Освен това беше уплашен, защото разбираше, че тази уговорка ще създаде единствено проблеми. Бе достатъчно здравомислещ, за да знае, че ако баща му се усъмни дори за миг, Джино ще си замине с първия влак за Ню Йорк и повече нямаше да припари до дома им.
Леонора, Джино и Дженифър танцуваха по улицата, смееха се, кикотеха се, а от мокрите им коси се пилееха капчици вода.
— Крайно време е да се прибираме — Коста беше категоричен.
— Оу, стига си опявал! — упрекна го Дженифър, разочарована. — Не обичаш ли приключенията?
— Само когато имат щастлив край — отговори мрачно Коста, изведнъж се почувства врял и кипял в живота.
— Ще има щастлив край — увери го Джино. — Знам го. Аз съм Джино Сантейнджело и когато знам нещо, трябва да си сигурен, че съм прав.
— Надявам се, че е така — отговори Коста, но дълбоко в себе си знаеше, че приятелят му греши.
Джино се върна в Ню Йорк, зареден с амбиция. За първи път в живота си имаше нещо… някой… за когото да работи. Леонора щеше да го чака. Държаха бъдещето си в свои ръце.
Пред останалото време до заминаването му от Сан Франциско не се случи нищо особено. Видя се с Леонора само един път, за съвсем кратко време, но тази среща беше много интимна, а очите им си казаха повече, отколкото някои хора споделят през целия си живот.
Дори Коста започна да се убеждава в сериозните им намерения.
През нощта преди отпътуването Джино се промъкна, без никой да го забележи, в стаята на Леонора. Говориха дълго. За плановете си. За бъдещето. За съвместното им бъдеще. И се целуваха, отначало бързи, невинни целувки, които постепенно ставаха все по-страстни.
— Можеш да ме вземеш, ако искаш — едва чуто прошепна Леонора. — Аз не съм… ти знаеш. Но с теб, Джино… нали разбираш, не искам да имаш други жени. Знам, че при мъжете е различно…
Той с усилие се отдалечи от нея.
— Мога да чакам, ако искаш — каза й простичко той.
— Мисля, че не бива да чакаме, Джино — тя пламна от смущение. — Обичаме се, а щом двама души се обичат, тогава в това няма нищо лошо.
Той я погледна. Беше изпълнен с нежност, любов и всеотдайност. Искаше я толкова силно, че се страхуваше възбуденият му пенис да не пробие панталона му и да изскочи навън.
— Разбира се, че няма нищо лошо, но точно затова трябва да почакаме — рече той.
Кой можеше да си помисли, че Джино Овена ще попадне в плен на такава романтика? Дори той самият едва ли.
В Ню Йорк първото нещо, което направи, беше да си намери квартира. Стаята, която нае, се намираше през два блока от предишното му жилище и не се различаваше много от него — беше същата мизерна дупка. Това обаче нямаше значение за него — използваше стаята само за спане, докато задейства плановете си. Най-важното беше да спестява всеки цент и долар, които спечели. Текущата му сметка в банката беше с актив от седемдесет и пет долара, но капиталът му в действителност се намираше в сейфа на банката — над две хиляди долара в съвсем новички банкноти. Беше убеден, че не са достатъчно. За да изпрати да доведат Леонора, трябваше да има много повече. Прилична къща. Кола. Много пари. Франклин Зенокоти никога нямаше да му даде дъщеря си, ако Джино не й осигуреше необходимия стандарт.
След това отиде право в „Дебелия Лари“ да се ориентира как е хавата. Беше вечерният пиков час и заведението беше претъпкано… но не видя познати лица. Само хлапета с жълто около устата, които се лигавеха с млечните си шейкове.
— Къде са апапите? — попита Джино.
Мъжът зад тезгяха крадешком се огледа, преди да му отговори:
— Нещата се промениха, Джино. Иди отзад и почукай два пъти на вратата за склада.
Джино подсвирна от учудване. Това можеше да означава само едно — в „Дебелия Лари“ са започнали да продават незаконно алкохол. Отвориха му вратата, премина през стария склад по задната стълба слезе един етаж по-долу — някога използваха помещението за мазе. Сега пред очите му се разкри оскъдно осветена зала, с кръгли масички, джаз-състав от четирима души и дългокраки сервитьорки в кокетни къси полички. Промяната сигурно струваше много пари.
