подпухнало от алкохол.
— Дребен негодник — беззлобно му се скара тя. — Май паметта ти се оказа много къса, а? Толкова месеци нито дума от тебе. Най-накрая открих къде си и пристигнах.
— Мили Боже! — притесни се той. Не можеше да откъсне очите си от щърбата й усмивка, но бързо се съвзе. — Страшно гот е, че си дошла на крака, за да ме видиш.
— Ей, я се стегни. Може и да съм ти мащеха, ама това не пречи да намина поне един път. Но ти заявявам, че кракът ми повече няма да стъпи в тая долна дупка. Посещенията на Паоло в затвора ми стигат за цял живот. Когато излезеш, ти ще ми дойдеш на гости, нали?
— Къде е старецът?
— Дъртият пергиш ми гепи парите и избяга. В деня, когато излязох от болницата — посочи с пръст устата си. — Сигурно не ме е харесал.
— Чуй, имам малко мангизи… да си направиш зъбите — спонтанно й предложи той.
— Благодаря, дечко, но няма да го направя — вулгарно се изхили и поясни: — Дупка и в устата се оказа истинска златна мина за бизнеса. Мога да правя неща, които направо шашват мъжете! — почти прилепи подпухналото си лице до телената мрежа, която ги разделяше. — Когато излезеш, ще те шашна и теб.
Той се засмя.
— Ама и ти не се предаваш, Вера.
Тя се изкикоти.
— Само се опитвам да те развеселя. Знам, че тук всички мислят само за ебане. И ти си винаги надървен, нали?
— Като чеп!
— Шибана работа, а! Важното е, че се справяш. Както винаги — тя стана. — Трябва да си тръгвам… Е, Джино, благодаря ти. Знаеш за какво говоря. В живота никой никога не ме е защитил. Не знаех, че е толкова хубаво…
— Защо си мислиш, че съм бил аз?
Тя съзаклятнически се ухили.
— Ами такава съм си аз, досетлива!
Престоят в Синг Синг беше направо съсипващ. Включиха Джино в затворническа строителна бригада. Работата беше тежка и изтощителна, но той се сдуши с останалите и научи много от мъжете, с които работеше — по-възрастни, натрупали опит и в живота, и по затворите.
Месеците се изнизаха бързо и след една година — намалиха присъдата му за добро поведение — Джино бе освободен предсрочно срещу задължението в бъдеще да не нарушава закона.
Когато трябваше официално да поеме задължението пред комисията по предсрочно освобождаване, Джино преживя истински шок. Вторият баща на Коста Зенокоти беше изпратил писмо, в което поемаше ангажимента да го вземе при себе си. Явно нямаше друг избор.
И така, направо от затвора Джино се качи на влака за Калифорния, без да успее дори да си легне с момиче. Беше объркан. Всъщност не познаваше Коста Зенокоти, всичките си представи за него бяха получени от писмата му. Шибана работа! Що за наивник е това хлапе, че да иска да прекара ваканцията си с такъв като него?
На гарата на Сан Франциско Коста нетърпеливо чакаше пристигането на влака. Беше заедно с приемния си баща, Франклин Зенокоти. Коста беше пораснал, понапълнял, малко нисък за шестнайсетте си години, но приятен и симпатичен младеж.
— Не съм убеден, че постъпвам правилно — обърна се към него Франклин. От няколко седмици насам това бяха думи, които той често повтаряше.
— Не се тревожи, тате — каза Коста и защити тезата си: — Ти ми даде шанс, нали? Струва ми се, че не те разочаровах.
Франклин се поотпусна и се усмихна. Коста беше прав. Наистина не го беше разочаровал. Нямаше по- способно и по-великодушно момче от него. Беше отличник в училище, в квартала всички го обичаха.
Но да осинови Коста беше едно, а да приеме у дома си един изпечен гамен, току-що освободен от затвора — съвсем друго. Успокояваше се с това, че няма да е за дълго, само за месец. Не му даде сърце да откаже на Коста. Как можеше да не откликне на простичките му думи:
За първи път през всичките години Коста молеше баща си. За Франклин беше трудно, почти невъзможно да не изпълни това единствено желание на сина си.
Седна и написа писмото до комисията в затвора. Сега се надяваше, че не е сгрешил и направеното е за добро.
Джино слезе от влака. Вървеше нахакано, но вътрешно беше притеснен и неуверен. Докосна с пръсти белега на бузата си, като се надяваше, че не личи толкова върху загорялото му от слънцето лице.
Свали сакото си, нави го и го пъхна под мишница. Удари го тежката миризма на пот и спарено. Облече отново сакото.
В същия миг забеляза Коста, но малчото изглежда не го разпозна. Е, беше се променил… Изглеждаше по-възрастен за годините си, някъде към двайсетте.
Имаше време да огледа Коста и мъжа до него. Изглеждаха толкова… чисти — единственото определение, което му дойде на ума.
Свърна към тях. Едва тогава Коста го позна.
— Джино! — извика той, втурна се към него и горещо го прегърна.
Джино съвсем се сконфузи. Леле-мале! Дали пък страданията му от детска възраст го бяха превърнали в хомо?
— Толкова се радвам да те видя! — развълнуваният глас на Коста прекъсна неприятната догадка. — Ела да те запозная с баща си — стисна ръката му и го задърпа към достолепния мъж, който го поздрави мълчаливо, със скована усмивка.
Джино добре познаваше това изражение.
— Здрасти. Радвам се да ви видя.
По пътя от гарата към дома на Коста Джино беше принуден да слуша неща, които изобщо не го интересуваха. Водни фиести, тенис клубове и какви ли не още шибани глупости. Това, което истински го впечатли, беше чисто новия „Кадилак“, в който се возеха. Същинска гърмяща змия! Изгаряше от желание да седне зад волана.
Къщата беше от тия, дето ги беше виждал само по филмите. Огромна, с колони, с огледални стъкла на прозорците и капаци. Зад нея имаше плувен басейн. Майката на Коста се засуети около него, предлагаше му сладкиши и лимонада, подканяше го да се чувства като у дома си.
Какъв разкош, по дяволите!
Той свали сакото си, нахвърли се върху сладкишите, а после Коста го заведе в определената за него стая.
Джино сащисан зяпаше обстановката: просторното помещение, огромното легло. Мили Боже, та тука имаше и кенеф!
— Райска работа, малчо! Направо ти завиждам! — не сдържа възхитата си той.
— Тоя белег от какво е? — отрезви го въпросът на Коста. Явно момчето се чудеше какво да му каже.
Джино се намръщи, ръката му се вдигна и той докосна белега.
— Толкова ли личи? — попита той.
— Е, не толкова… — Коста притеснено подритна килима. Ама че нетактично се получи.
Джино се намръщи още повече, обърна се към тоалетната масичка и се огледа.
— Кофти работа — промърмори под носа си. — Тия скапани доктори съвсем са го карали през просото, а?
— Почти не се забелязва — бързо каза Коста.
— Да бе, почти! Ама го забеляза, шибано копеле!
