— Шшт! Майка ми и баща ми ще ти покажат вратата, ако те чуят да говориш така.
Джино присви очи. Къде, по дяволите, беше попаднал!
Джино бързо разбра, че мнението му за Коста е изцяло погрешно. Хлапето беше страхотно! Симпатяга и много, много готин. А оная мисъл, че може да е обратен, направо трябваше да я забрави. Беше абсолютно девствен, дори не беше целуван, камо ли пък нещо повече. Джино счете за свое задължение да направи нещо по този въпрос. Чукането едва ли би му навредило, напротив.
— Слушай — каза му скоро след пристигането си той, — наблизо сигурно има къщичка за котенца… — ако в най-скоро време не легнеше с жена, щеше да се пръсне.
— Къщичка за котенца? — и в мига, в който разбра за какво става дума, Коста почервеня като рак.
— Е, хайде, хайде — окуражи го Джино. — Ще отидем заедно. Ако не побързам да обърна някоя фуста, ще се пръсна на парчета, хлапе, чат ли си?
Пред тази перспектива Коста се развълнува и едновременно се ужаси. Беше чувал, че около пристанището има публичен дом. Двама от съучениците му бяха ходили там и се върнаха разгорещени, ентусиазирани, изпаднали във възторг от преживяването.
— Довечера ще кажем, че отиваме на кино — реши проблема Джино.
Коста изпадна в някакво състояние на транс. И това толкова му личеше, че по време на вечерята майка му разтревожено го попита:
— Коста, скъпи, лицето ти е потно и зачервено. Добре ли си?
— Нищо ми няма, мамо, наистина съм добре — в скоропоговорка я успокои Коста, като хвърли съзаклятнически поглед към Джино.
Франклин улови погледа му.
— Не е ли по-добре да отложите киното и да си останете вкъщи.
— Не, не — възпротиви се Коста. — Добре съм, наистина.
Франклин внимателно попи устните си със салфетката.
— Добре, но няма да закъсняваш — сега говореше само на сина си. — Разреших ти този месец да си починеш малко от уроците, но това не означава всяка вечер да се забавляваш.
— Татко, откакто Джино е тук, сме излизали само една вечер — възрази Коста.
Франклин изгледа малко наставнически сина си.
— Джино не е дошъл в Сан Франциско, за да се шляе по улиците — каза строго той. — Поканихме го при нас, за да добие представа за живота в едно порядъчно семейство. Сигурен съм, че вече е видял и проумял доста неща — едва сега хвърли към Джино пронизващ поглед. — Нали така? Досега научи много за уважението и грижата към другите.
— Хей — бързо го контрира Джино, — аз винаги съм уважавал хората.
— Дори и тези, които си ограбвал? — въпросът беше жестоко откровен.
Джино пламна от неудобство.
— О, тях изобщо не съм ги познавал… Паралиите… ама нали винаги се застраховат… значи очакват да бъдат… ограбени…
Франклин хвърли бърз поглед към Коста.
— Ето, синко, виждаш ли? — внимателно поде той. — Така разсъждават повечето от… онеправданите членове на обществото. Надявах се, че ще можем да помогнем на Джино да види живота от друг ъгъл. Да разбере, че никой не очаква, както той се изрази, да бъде ограбен. А паралиите — той леко натърти на думата — са бизнесмени, които усилено и упорито се трудят и са обикновени човешки същества.
— Говна — промърмори под носа си Джино.
— Моля? — студено попита Франклин.
Джино престорено се изкашля.
— Нещо ми дразни гърлото — обясни той.
Всички неловко замълчаха. Коста побърза да заглади положението.
— По-добре е да тръгваме — внимателно отмести стола си и се изправи.
Публичният дом на пристанището се оказа най-долнопробен бардак. Джино го разбра, още преди да прекрачат прага. Разочарованието му нарасна при вида на жената, която им отвори. Лицето й беше пъпчасало, устните напукани, а перуката й проскубана. Вулгарно им намигна и набързо ги вкара вътре.
— Охо! — гъгнеше тя. — Две готини и навити тупарки, еднакво навити да си прекарат чудесно, а?
През това време Джино я огледа и вече не беше толкова навит. Вехтата й рокля, обшита с потъмнели пайети, преди години сигурно се е радвала на успех, помисли той. А гърдите й висяха като спукани вимета над тлъстия корем.
— Десетачка на чукане — обяви бързо жалката проститутка. — Кой ще е пръв.
— Хей, спри за малко — задържа топката Джино. — Къде са момичетата?
— Момичетата ли? Тук се мотаеше още едно… ама преди два месеца. Изчезна. Била се омъжила. Сега аз съм всичките момичета — безпогрешно уцели кой от двамата е по-опитният и постави ръка на рамото на Джино. — Ти ли си пръв?
Той се отърси от ръката й.
— Нее…
Тогава тя се завъртя към Коста.
— Покажи си парите!
Коста припряно зарови в задния джоб на панталона си.
— Закъде си се разбързала — авторитетно се намеси Джино. — Първо трябва да поговоря с приятеля си — после й обърна гръб и заговори шепнешком на Коста: — Давай да се махаме оттук. Тая е пълна отрепка. Да не е луд някой да си го пъха в нея!
Но Коста изгаряше от нетърпение да опита.
— Аз пък искам — простичко заяви той.
— Майната ти тогава — весело се засмя Джино. — Давай, щом си толкова загорял.
Коста вече броеше парите. Жената увисна на ръката му и го повлече към една врата в дъното.
Джино остана сам. Не го свърташе да чака спокойно. Крачеше напред-назад из помещението. След няколко минути двамата се върнаха. Жената бързешком оправяше роклята си.
— Твой ред е — обърна се към Джино и облиза попуканите си устни.
— Не сега, ще дойда друг път — отказа той.
Двамата тичешком излязоха на улицата и избухнаха в невъздържан смях.
— Как се справи, бе? Та тая направо си беше свиня.
Коста обаче беше доволен от постижението си.
— Беше тип-топ! Джино, честно, беше много добре. Знаеш ли, дори си мисля, че едва ли щях да успея… е, нали разбираш… ако беше хубава, млада и… е, знаеш. Тази беше точно това, което ми трябваше. Не бях притеснен какво ще си помисли за мен. Просто го направих — той самодоволно се ухили. — И мисля, че ми хареса!
Джино весело го тупна по гърба.
— Бях сигурен, че ще се справиш. Нали си мой приятел.
В края на първата седмица от престоя на Джино в Сан Франциско двамата с Коста отидоха да поплуват в морето. Когато се върнаха вкъщи, завариха в салона някакво момиче. Беше най-прелестното създание, което Джино беше виждал. С изящна фигура, светлоруса коса и огромни кристалносини очи.
— Това е Леонора, сестра ми — небрежно каза Коста.
За първи път в живота си Джино забрави за малкия палавник между краката си. Главата му се замая, но не от желание, а от мисли, корено различни от щенията му досега. Тя беше така неземна… нежна… мила… Единствената!…
— Много се радвам да ви видя, Джино — ефирното създание му подаде нежната си ръчичка. — Коста постоянно приказва само за вас… и това наистина става ужасно досадно.
— Даа — проточи нечленоразделно той, просто не можеше да върже две свестни думи. Зяпаше я като малоумен пубер… Внезапно усети, че този момент е най-важният в живота му.
