Пусни кръвните си връзки.
Нямаше как, Алдо неохотно прие и след няколко телефонни разговора двамата взеха влака за Чикаго.
Да пътуваш с влак беше истинска почивка. Алдо заспа, а Джино гледаше през прозореца и премисляше живота си. Засега всичко се нареждаше добре. Беше успял да спечели куп пари. Може би беше настъпило времето да изпрати да доведат Леонора. Продължаваше да й пише с помощта на господин Пуласки — редовно, всяка седмица. Нейните писма пристигаха от дъжд на вятър, но пък съдържанието им беше толкова далеч от това, което Джино искаше да му пише, че той не се ядосваше.
Неговите писма преливаха от любов и планове за съвместния им живот.
Нейните писма бяха детински излияния за живота й в училището и вкъщи, без дори намеци за съвместното им бъдеще.
Той се опитваше да я разбере. Беше млада и невинна, не можеше да гледа напред към едно бъдеще, което можеше да се осъществи след години… Сега Джино си представи радостната й изненада, когато разбере, че бракът им вече чука на вратата.
Беше намерил апартамент, който нае срещу доста солена сума. Вярно, не беше достатъчно голям, но се намираше в добър квартал — в централната част на града, близо до Парк авеню. Леонора щеше да го хареса. Щеше да го обзаведе сама. Преди пристигането й той щеше да направи една единствена покупка — голямо комфортно двойно легло.
Едва не изстена при тази мисъл. Легло… Секс… Жена…
Липсваха му. Но беше дал обещание на Леонора, а думата на Джино Сантейнджело беше закон.
Един ден заведе Вера да види апартамента и тя остана възхитена.
— Джино, твоето момиче ще го хареса — увери го тя някак вяло. — Най-страхотният апартамент, който съм виждала, ама наистина!
Беше пияна както винаги, но това не го притесняваше. Съчувстваше й, щом пиенето й помага да оцелява, защо да не пие? На няколко пъти й бе предложил да напусне старата дупка и да се премести в прилично жилище, но всеки път тя му отказваше.
— Там са редовните ми клиенти… как да ги зарежа ей така…
Джино знаеше, че това е претекст да не се премести. Беше чул, че Паоло отново е в затвора и Вера, по необясними за него причини, искаше да остане на стария си адрес, за да може той да я намери там, когато го пуснат.
— Няма да си мръдна пръста за теб, ако го вземеш при себе си — предупреди я Джино.
— Добре, добре, миличък, обещавам да се грижа за себе си.
Да, все същите думи. Всеки път. Остана му само надеждата, както винаги досега, че ще мине доста време, преди да пуснат Паоло от затвора.
Когато пристигнаха в Чикаго, валеше сняг. Едри снежинки полепваха по дрехите и косите им и после се топяха, като оставяха влажни петънца.
— Да бием целия този път, за да попаднем на такова кучешко време — мърмореше недоволен Алдо. Истината обаче беше, че той роптаеше срещу времето, през което беше разделен с Барбара Рикади. След първата им среща пред банката — преди повече от година — Алдо започна да я преследва неуморно. Първоначално тя му бе отрязала квитанциите с острия си език. Но постепенно неговата настойчивост стопи непристъпността й дотам, че тя развали годежа си с ченгето и започна да се среща с него. Продължаваше да го реже като краставица с острия си език, при всеки удобен случай, но той въобще не й обръщаше внимание. Напротив, това дори му харесваше, някак го стимулираше.
От гарата до хотела, в който беше определена срещата им с Енцо, взеха такси. На рецепцията ги упътиха да вземат асансьора за петия етаж. Още щом излязоха в коридора, двама от хората на Бонати ги чакаха, вкараха ги в апартамента и старателно ги претърсиха.
— Та той ми е шибаният братовчед! — Алдо се почувства безкрайно унижен. — Да не ме мисли за някое сукалче? Ето… вземете пистолета ми — и той подаде двайсет и пет калибровия си малък револвер, но горилите не се задоволиха с това и настояха те да се уверят, че не носи и друго оръжие.
И точно над глезена, пристегнат с ремък, откриха ловджийски нож с петнайсетсантиметрово острие.
Алдо някак сконфузено сви рамене.
— Ама какво си мислите, бе? Че съм дошъл да прережа гърлото на собствения си братовчед?
Тогава при тях влезе Енцо. Едър, мускулест мъж, облечен в тъмен костюм. Джино винаги бе сравнявал Алдо с катерица. Приятелят му беше дребен на ръст и косата му беше започнала да се прошарва, зъбите му бяха неравни и издадени напред и беше лаком като помияр. В представите си Джино виждаше Бонати подобен на братовчед си. Но в действителност двамата изобщо не си приличаха. Енцо Бонати беше двайсет и две годишен мъж, висок, с приятна атлетична външност, с права черна коса и сериозни непреклонни черни очи. И се ползваше с репутацията на непреклонен бос. Спрягаха името му редом с това на Капоне. Двамата заедно управляваха подземния свят на Чикаго.
Той официално се ръкува с братовчед си и Джино, после кимна на един от хората си да донесе пиене. Никакви въпроси. Само кристал и истинско уиски.
— Е? — Бонати седна и с жест ги покани да го последват. — Какво ви води насам, момчета?
Джино започна да излага причините. Алдо безмълвно седеше до него.
Енцо слушаше. Тези зелени момчета от Ню Йорк му предлагаха сътрудничеството си. Невръстни хлапета! Но на практика той наистина имаше нужда от верни хора около себе си, на които да има доверие. Влиянието му растеше, но заедно с него и неприятностите, които се изпречваха на пътя му. Дългата вражда с Капоне беше изтощителна, съсипваше живота му. Не можеше дори да отиде да се изпикае, без двама от неговите хора да проверят първо тоалетната.
С Алдо бяха една кръв. Не се бяха виждали от десет години, когато Алдо напусна Чикаго и отиде да живее в Ню Йорк. Но момчето беше негова кръв. И можеше да разчита на него.
А сделката, която Джино предлагаше, не беше за изпускане. Означаваше много пари, без да си помръдне пръста. Щеше да му коства няколко обаждания по телефона… няколко думи на когото трябва и където трябва, че няма проблеми да работят с тях двамата…
— Виж, Джино, не искам да те обидя, но трябва да поговоря с Алдо насаме.
— Няма проблем — Джино се изправи. Бяха разговаряли с Енцо два часа и той беше наясно, че са вече в играта.
Салваторе, един от гангстерите на Бонати, отведе Джино в наетата за тях хотелска стая.
— Разполагаш с всичко, к’во душата ти поиска, само завърти една шайба — дружелюбно предложи той. — Жена… всичко… безплатно — Салваторе също бе усетил накъде духа вятърът.
Джино се излегна върху едното легло и сложи ръце под главата си. С Бонати зад гърба си щяха да нагазят в големия бизнес. Щяха да се ползват със силата и влиянието му. Самите те щяха да станат по- велики и по-добри. И за кратко време да се наредят до Лучано, Мейър Лански, Сийгъл и Костело. Работа имаше бол, всичко опираше само до това да се покажат достойни да я получат.
Джино добре разбираше защо Лучано постоянно търси нови, свежи попълнения. Защото така се подсигуряваше. А те всички имаха нужда от сигурност вътре в организацията. Ето защо Бонати щеше да им помогне. Алдо беше негов братовчед и вероятността да му забие нож в гърба беше минимална.
В сравнение с някой непознат!
Когато Алдо влезе при него, той ликуваше.
— Вътре сме! — извика той. — Ти беше прав, прозорлив шибан задник! Иска да вечеряме с него — едно малко тържество за отбелязване на случая. Трябваше да доведа Барбара!
Джино се засмя.
— Бях почти сигурен, че нещата ще се уредят. Само загубихме време. Преди година още ти предложих да се срещнем с него.
— Тогава нещата бяха други — започна да си търси оправдание Алдо. — Какво можехме да му предложим? Сега имаме собствена организация и точно това му хареса.
Джино потупа приятеля си по рамото.
