— Потегляй! — извика той на шофьора, който мигновено запали мотора, изчака тримата да се метнат в колата и потегли със свирещи гуми.
— Добре ли си, шефе?
— Не! И някой ще си плати за това. Как, по дяволите, успяха да минат покрай Биг Макс и Шоти?
— Със стрелба. Откоси. Аз изпълних това, което ми беше казал да правя — метнах се на колата и минах отзад. Нали така, шефе?
— Да, така — гласът на Енцо беше суров. — Тръгвай за гарата. Двамата трябва час по-скоро да изчезнат — после се обърна към Джино: — Държа се добре. Хареса ми. Много добър стрелец си.
Джино кимна. Не се опита да проговори. Страхуваше се, че ако отвори уста, свилият се на топка стомах щеше да изхвърли съдържанието си.
Пристигнаха на гарата за броени минути. Там Енцо почти ги изблъска вън от колата. Беше притеснен и му личеше. Върху главата му се бяха струпали неприятности и само хлапетата му липсваха — отвличаха вниманието му.
— Вкарай Алдо в тоалетната… там изчакайте тръгването на влака — Енцо свали сакото си и го подаде на Джино. — Наметни го с него — после здраво стисна ръката му. — Ще ти се обадя. Ще работим заедно. Ще вършим добра работа. Издържа изпита си тази вечер. Много ми хареса.
Джино успя да кимне. Изгледа отдалечаващата се с рев кола и чак тогава се окопити. Двамата с Алдо бяха сами пред гарата и снегът бавно затрупваше всичко наоколо.
— Не се чувствам добре — промърмори Алдо. — Да се върнем в хотела…
— Енцо е прав. Трябва да изчезнем от града. Колкото по-малко ни виждат тук, толкова по-добре.
— Трябва да ме види лекар — изхленчи Алдо.
— Хайде, хайде — поведе го в чакалнята на гарата. — Ще ти помогна, всичко ще мине…
— Я виж ти какъв шибан доктор стана изведнъж?
— Затваряй си плювалника! Хленчиш заради една драскотина. Ако куршумът е заседнал в ръката ти, нямаше изобщо да я движиш…
— Ама какъв шибан специалист си по огнестрелните рани, голям късметлия съм, че си с мен…
Успяха незабелязано да влязат в тоалетната на гарата. Там Джино съблече сакото и ризата на Алдо и с облекчение видя, че раната наистина не е опасна. Нямаше дупка, само повече кръв от дълбоката следа от преминалия куршум. Издърпа тоалетни кърпички от кутията и уви с тях ранената ръка.
— Това ще свърши работа, докато се приберем — каза той.
Алдо обаче се беше разкиснал:
— Трябва да отида в болница — повтаряше той мрачно. — Ако Барбара беше тук, щеше да се погрижи за това.
— Да, бе! Барбара щеше да те глътне на закуска заедно с шибаните си ташаци. Хайде, обличай си ризата и да се качваме на влака!
Алдо навлече изцапаната с кръв риза, после сакото на Енцо, което му беше голямо. Бръкна несъзнателно в джоба му и извади пачка банкноти.
— Фюуу! — подсвирна той от изненада. — Ега ти, колко мангизи!
Бяха две хиляди долара в употребявани стодоларови банкноти.
— Сигурно Енцо ги е забравил — предположи Джино. — Или ги е оставил за нас.
— Не! — в гласа на Джино звъннаха метални нотки. — Няма да ги пипаме! Ще му ги върнем. Прибери ги!
Той знаеше, че Енцо не е забравил парите. Беше ги оставил нарочно. Беше платил. Един човешки живот все пак струваше две хиляди долара, нали така?
Пристигнаха в Ню Йорк без произшествия. Джино веднага започна да обмисля какво да предприеме. Животът беше кратък. А току-що беше видял с очите си колко е кратък. Вестниците не закъсняха да му го припомнят:
Петнайсет души застреляни. Гангстерско клане в чикагски елитен клуб.
На косъм му се беше разминало да не увеличи бройката на закараните в чикагската морга с още един. А животът си течеше. Не беше чукал повече от година. Чакаше. Един скапан глупак, който чакаше да се ожени. А светът беше пълен с мръсни номера. Но Джино Сантейнджело нямаше никакво намерение да чака повече.
Отиде право при господин Пуласки. Старецът не беше добре. Бяха го нападнали и обрали на улицата, докато Джино отсъстваше от града. Крадците бяха отмъкнали златния му часовник, единствената ценна вещ, която притежаваше. И три жалки долара. А го бяха оставили с две счупени ребра и синини от ритници по цялото тяло.
— Кой го направи? — попита Джино. — Разпозна ли някого?
Господин Пуласки сгърчи лицето си в болезнена гримаса. Беше толкова стар и съсипан, че нямаше сили дори да създаде неприятности на тези мръсници.
Но Джино не можеше да ги остави ненаказани. Наведе се над стареца и го прониза с дивия си поглед.
— Кажи ми кой беше!
Пребитият стар човек тежко въздъхна.
— Животът ги прави такива… Момчетата не са виновни, не разбират… Иска ми се само да ми върнат часовника…
— Кои бяха!
— Морисън… приятелят му… Джейкъб, така мисля му викат… И двама други… Не ги познавам… — гласът му отпадна и той затвори очи. Беше на осемдесет и три и не харесваше промените, които настъпваха в света около него. Уважението между човеците го нямаше вече… А дали беше само това? Онзи ден някакво девойче го беше спряло на улицата и го беше поканило да тръгне с него… Толкова млада… дали имаше и четиринайсет… или петнайсет?… Изведнъж клепачите му трепнаха и той се отърси от унеса си. — Писмо ли искаш да ти напиша?
Никой не му отговори. Джино беше изхвърчал от стаята и сега крачеше решително по улицата. Към целта си. Дребни мръсни боклуци! Знаеше кои са. Тери Морисън и Джейкъб Коен. Махленски хлапета… я имаха, я нямаха четиринайсет, но кварталът беше пропищял от пакостите им. Щеше да ги бие едно по едно, докато изкара лайнените им душички през гърлото и им даде сериозен урок за живота… Щеше да прибере часовника на господин Пуласки и тогава да го помоли да напише писмото му.
Какъв ден само! Не му ли стигаха писъците и крясъците на Барбара Рикади, която като оса се нахвърли срещу него? И обвиненията й, че е виновен за раната на Алдо… И обидите, които му крещя цяла сутрин за лошото му въздействие върху него… Че ако не бил той, на Алдо и през ум нямало да му мине да се забърква в незаконни начинания. А през цялото време Алдо се криеше зад гърба й, хилеше се насреща му и гримасничеше. Езикът на Барбара шибаше като камшик, но все пак не успя да ги кастрира и двамата.
Джино се отправи към дома на Коен. Кооперация с квартири под наем, без асансьор, съседна на дома на семейство Като. Това го подсети за приятеля му. Не го беше виждал повече от половин година. Като, както и при Пинки Банана, не одобри начина му на живот и пътищата на двамата се разделиха. Не го упрекваше. Щом Като искаше да си пропилява живота в лайната, това си беше лично негово решение. Джино му бе предложил шанс да се измъкне, но шибаният глупак беше отказал. Забавното в тая история беше, че Като мислеше него, Джино, за шибан глупак! Да се спукаш от смях!
На почукването му отвори слаба, разтревожена жена.
— Какво искаш? — враждебно попита тя.
— Търся Джейкъб.
В очите й трепна тревога.
— На училище е.
— Как не! — той я бутна, мина покрай нея и влезе в стая, натъпкана с вещи и хора.
На пода, покрит с разпилян боклук, пълзеше бебе. В едно изкормено канапе спеше Джейкъб. Джино с ритник го събуди.
— Какво, по дяволите… — размърда се Джейкъб и втрещен го погледна.
— Искам да поговорим — каза Джино. — Да минем отзад!
