Той остана неподвижен, със затворени очи и щръкнал пенис.
Тя се наведе над него и го пое в устата си. Започна енергично да го смуче и той моментално изригна. Едва сега отвори очи, разроши косата й и каза:
— Добро утро.
— Мислех, че никога няма да се събудиш — весело откликна тя.
— Бях буден без цялото време.
— Е, поне за една част от теб съм сигурна — сякаш камбанки звъняха в смеха й.
— Тази част хареса ли ти?
— О, да!
Той скочи от леглото и тръгна към вратата.
— Къде отиваш? — забързано попита тя.
— Клозетът… навън, в коридора е. Недей да излизаш.
Като че беше тръгнала да излиза. Стана от леглото и се огледа в парчето огледало, поставено върху една стара ракла.
В клозета Джино анализира създалата се ситуация. Не можеше да не си признае, че се чувства добре. Но при мисълта за Леонора нещо сякаш сграбчваше стомаха му и го стискаше. Повече нямаше да бъде старият верен наивник.
Днес трябваше да сложи началото на новия си живот и да планира бъдещето си. Имаше предостатъчно спестени пари и приличен апартамент. Повече никакви спестявания! За какво?
Когато се върна в стаята, Синди седеше в леглото.
— Гладна съм — малко глезено каза тя. — Ще се намери ли тук нещо за едно мно-о-го гладно момиче…
Джино се обличаше в единия ъгъл на стаята, Синди — в другия. Не бяха разменили нито дума за това какво ще правят по-нататък.
Синди нервно прехапа долната си устна. Беше наясно със себе си. Не искаше да заминава за Калифорния. Искаше да остане тук. Преди малко отново се бяха любили. Сякаш за първи път. Нищо чудно, че му викаха Джино Овена. Но след това не бяха разговаряли сериозно. Подхвърляха си закачки и просто се шегуваха за незначителни неща. Сега тя погледна часовника си и възкликна:
— Мили Боже! Трябва да побързам.
Продължиха да се обличат. Синди обу копринени чорапи и ги закопча върху евтините розови жартиери. Хвърли поглед към Джино. Той намъкваше панталона си.
Видя, че е погледнала към него и й намигна. Как щеше да се покаже на улицата с тия дрехи, по дяволите! Нахлузи тясната си рокля от снощи — от сатинирана розова коприна, с дълбоко деколте.
Едва сега той проговори:
— Ей, Синди, така ли ще пътуваш?
Тя безпомощно сви рамене.
— Нямаше как да взема други дрехи със себе си. Не можех да си позволя Пинки да се усъмни… в намеренията ми… — гласът й започна да трепери. — Ох, Джино, какво да правя? — думите й заседнаха в гърлото й.
И двамата зарязаха обличането. Явно трябваше да обсъдят проблема.
— Мислех, че искаш да се качиш на влака. И то без много-много да се бавиш.
Тя сведе поглед.
— Да, така мислех и аз… снощи…
Той вдигна вежди:
— Снощи ли?
— Да — прошепна тя. — Сега не искам никъде да заминавам. Искам да остана тук, с теб.
— Ей, слушай… — започна той.
— Не аз, ти ме изслушай — събра кураж тя. — Знам всичко… Че скоро ще се жениш, де. Просто искам да остана при теб няколко седмици. Не искам нищо повече. Само да се позабавляваме… После ще си отида. Ще се кача на влака и няма дори да се обърна… Какво ще кажеш, а? Джино?
Не знаеше какво да каже. Не че предложението й го затрудняваше. Две седмици със Синди и сочното й прекрасно тяло щяха да бъдат едно удоволствие. Искаше му се никога да не се беше връзвала с Пинки Банана.
— Исусе Боже! — той се залюля на пети и пръсти. — Не знам…
— Твоето момиче никога няма да разбере — продължи да го навива тя. — Можем да го запазим в тайна от всички. Нали имаш апартамент някъде в центъра на града?
— Ти откъде знаеш?
— Ами… така се говори.
Още една разбита илюзия. Голяма тайна, няма що!
— Ако отидем там — продължи развълнувана Синди, — никой няма да знае, че сме заедно. Никой няма да ни познава. Дори Пинки няма да разбере.
Той кимна. Майната му на всичко. Две седмици… Какво, по дяволите, можеше да загуби?
— Тогава ти ме чуй, малката — реши той. — Ще стоиш тук и ще ме чакаш. Имам да оправя някои неща навън. Щом се върна, вземаме едно такси и отиваме в апартамента. Там ще се настаним.
— Джино! — тя се хвърли на врата му. — Толкова съм щастлива!
Той се освободи от прегръдката й.
— Само за две седмици, нали така?
Тя го погледна с големите си сини очи.
— Да, така. Ще се разкарам оттам, когато пожелаеш.
— Докато се разбираме един друг.
— Но ние се разбираме, нали? — приближи се отново до него и леко захапа ухото ме. — Доста добре се разбираме, нали — ръката й посегна към панталона му.
— Чакай! — отдръпна се той. — Имам работа и трябва да тръгвам — огледа се в парчето огледало, енергично разтърси черната си къдрава коса, после я намаза с брилянтин и я приглади.
Беше готов. Тръгна към вратата и й хвърли през рамо едно весело, самодоволно:
— До скоро, малката!
Тя изтича до прозореца и се загледа след него, докато се отдалечаваше по улицата.
Алдо дъвчеше скилидки чесън — един не особено приятен негов навик.
— Не можем просто ей така да му кажем да се маха — настоя той. — Познаваш Пинки, ще увони света като маймунско лайно.
Джино се беше подпрял на предния капак на стария „Форд“.
— Да го духа! — презрително изрече той. — Не ме е грижа какво ще направи.
Алдо се туткаше с ключалката на гаража. Челото му се бе сбръчкало от безпокойство.
— Той е с нас от самото начало…
— И какво от това? Взехме го, защото кара като откачен и превозваше стоката от Канада без грешка. Двамата с теб бяхме заедно много преди това.
— Да, знам, но той сигурно си мисли, че ни е съдружник.
— Исусе Боже! — изгърмя отвратен Джино. — Да не би да искаш да продължим да работим с него? Това ли искаш да ми кажеш?
— Не, просто…
— …не искам да има неприятности — довърши вместо него Джино.
— Да, ама само кажи на Пинки, че не е с нас, и моментално ще си навлечем неприятности — сви рамене Алдо.
— Набий си в главата, че Пинки не е мой съдружник. Не е и твой. Ние му плащаме. Наемаме го. И сега му късаме квитанцията. Разбираш ли?
