— Знаеш ли — продължи тя. — Пинки никога не ме е любил така. Казваше, че всички момичета са мръсни и няма да си слага там устата.
Цялата възбуда на Джино отиде по дяволите.
— По дяволите! — остро реагира той.
— к’во има?
Той скочи от леглото.
— За чий ми ги разправяш тия за Пинки?
— Извинявай.
— Не ми пука нито к’во е правил, нито к’во не е.
— Извинявай.
— Я стига с това извинявай!
— Извинявай.
Джино отиде в банята. Големият ебалник Пинки Банана! И какво правеше той, Джино Сантейнджело, с една от неговите шаврантии…
Погледна се в огледалото на стената, напълни чаша вода и си изплакна устата.
Когато Синди плахо се вмъкна в банята, той вече се бръснеше. Тя притисна силно тялото си до неговото.
— Сега е мой ред, миличък — измърка тя и протегна ръка към слабините му.
Той я отблъсна.
— Зарежи тая работа — каза рязко. — Имам среща.
Тя се отдръпна, беше достатъчно умна да не настоява в този момент.
Той се избръсна и отиде в спалнята да се облече. Беше си купил много нови дрехи. Внимателно избра черен костюм в широко бяло райе, тъмнокафява риза, вратовръзка на ситни точки и кафяви обувки със заоблени бомбета.
— Изглеждаш много шик, мили — тихо го похвали Синди. — С кого ще се срещаш?
Мразеше да му задават такива въпроси. Може би беше време да й напомни за влака за Калифорния.
— Може да закъснея — кратко каза той, без да обърне внимание на въпроса й. — Айде! — и излезе.
Тя изчака, докато той се отдалечи достатъчно, за да не я чуе, и изкрещя:
— Мръсно копеле!
Беше готов да я разкара. Сви ръце в юмруци и кресна още един път:
— Копеле!
Само че малката Синди не беше от тия, дето ги изхвърлят лесно. Малката Синди щеше да измисли някакъв начин, за да стане необходимост за него.
Нямаше да е толкова трудно. Въпреки цялото си перчене, Джино се поддаваше на обработка. Често беше чувала Пинки да го казва.
Джино тръгна с широка, уверена крачка по Пето авеню. По едно време спря за малко и извади от джоба си елегантна визитна картичка.
Още веднъж погледна адреса. Наистина страхотно място. В баровския квартал между Парк авеню и Медисън авеню.
Денят беше приятен. Ясен. Слънчев. Реши да отиде дотам пеша.
Пъхна дълбоко ръце в джобовете на новото си дълго палто от камилска вълна. Замисли се за изминалите няколко седмици. Е, не можеше да се оплаче. Със Синди беше наваксал пропуснатото в секса. И то как! Малката дива котка беше готова да опита всичко. Отначало беше вълнуващо… но тя просто му се поднасяше на тепсия, винаги готова да вдигне краката си. Ако му беше казала поне един път „не“, може би щеше да е по-интересно.
Е, скоро щеше да я качи на влака за Калифорния. Все пак, беше му помогнала да преживее най-тежките моменти в живота си, въпреки че тя не знаеше това.
Бяха се радвали заедно, когато обзавеждаха апартамента. Беше малък, вярно, но беше дом. Преди винаги се бе завирал в отвратителни дупки с плъзнали по пода хлебарки, вехти и разнебитени мебели и обща баня в коридора — ако имаше късмет.
Вера беше идвала няколко пъти в новия му апартамент, но изглежда че тя и Синди не се спогодиха. Нямаше време да обръща внимание на отношенията им, защото сега Вера говореше за Паоло като за герой. Това го вбеси.
— Ще те видя какво ще правиш, когато излезе от пандиза и отново ти потроши кокалите! — предупреди я той.
— Е, хайде, Джино, хората се променят — защити се Вера.
Да, бе, Паоло! Умряла работа!
Бонати удържа на думата си. Той се оказа проницателен бизнесмен. Разширяваше контактите си, а проблемите, с които се сблъскваше в Чикаго, го подтикнаха да създава и укрепва нови и силни връзки на изток. Алдо и Джино бяха ключовете му към тези връзки. Вече им беше казал, че когато пристигне в града в края на месеца, ще имат много работа.
Междувременно Джино държеше здраво юздите на превозите на алкохол от Ню Джърси. И той се сблъскваше с трудности — нападаха и ограбваха камионите по пътищата както никога досега. Но сякаш съдбата закриляше Алдо и Джино. Той нае нов шофьор вместо Пинки, казваше се Ред и беше пристигнал наскоро от Детройт в Ню Йорк. Изглеждаше лоялен. Не беше откачалка като Пинки Банана, който никакъв не се вясваше. След всичките заплахи, които беше отправил към Джино, повече не се чу нищо за него, макар че Алдо разказа, че го срещнал в „Дебелия Лари“ и той отново ги заплашил. Отмъщението нямало да им се размине. Алдо се бе ядосал, но Джино само се засмя.
— Устат въздухар! — успокои приятеля си Джино. — Не му се е случвало да се захване с нещо и да го завърши.
— Устат, ама с пистолет — възрази мрачно Алдо. — А, да не забравя. Дебелия Лари каза, че някаква богата мадама питала за теб. Госпожа Дюк. За някакъв бизнес или нещо подобно. Ще й се обадиш ли?
Да. Щеше да й се обади. Нищо не можеше да го спре сега.
Не забеляза едно кучешко лайно и го настъпи. Изреди цяла серия отбрани псувни, докато почистваше марковите си патъци в ръба на бордюра.
Кери, 1928
— Ще правим филм — каза един ден Уайтджак.
— Филм ли? — очите на Кери се разшириха от учудване.
— Филм, я! — ухили се той. — Вече съм ти го казвал.
Не й беше казал обаче, че филмът ще е за самотни мъже. От тия, дето се снимат в тайни стаи, с преносими камери и ослепителни рефлектори, които изгарят кожата. Не беше споменал също, че Кери щеше да играе главната роля — да забавлява четирима различни мъже по време на двайсетминутната продукция. Не че това имаше някакво значение. Кери не проявяваше никакво безпокойство. Беше толкова дрогирана, когато Уайтджак я въведе в малката жалка стая, че безропотно щеше да направи всичко.
— Тя е страхотна! — възкликна радостно режисьорът. — Бих довел някое куче да я оправи.
Уайтджак се ухили и остана да гледа. В края на снимачния ден обаче здравата се ядоса, защото този негов приятел, режисьорът, това дребно тлъсто копеле, се опита да го мине при плащането.
— Скапан педераст! — изкрещя той. — Плати мангизите, които обеща, или ще смачкам от бой белия ти тлъст гъз.
Режисьорът плати.
— Ти си го начукай в гъза, чернилко — презрително изсъска той. — И разкарай курвите си оттук!
Уайтджак го блъсна в стената и за миг се изкуши да му размаже физиономията. Но реши, че не си струва усилията. Хвана Кери за ръката и излязоха.
