— Но ти оцеля.
— Както виждаш — тя стана и поглади полата си, — господин Сантейнджело. Джино. Ще представлява ли за вас интерес да бъдете наш постоянен доставчик?
— Хей… — започна той.
— Е, ако трябва да уточня количествата — прекъсна го тя, — поне двайсет и четири каси на месец. И ако качеството е гарантирано, цените ще са по-високи естествено — тя закрачи около масата, очите му не се откъсваха от краката й. — Да, поръчката не е голяма, но за нас това ще бъде голяма услуга. Сигурна съм, че моят съпруг ще намери начин да се реваншира…
— С какво се занимава господин Дюк?
— Той е сенатор. Не съм ли ти казала?
Джино преглътна на сухо. Сенатор Дюк. Исусе Боже! На какви яйца се беше насадил.
— Виж — бързо започна той, — алкохолът, който доставям, е супер, най-доброто, което може да се намери. За мен ще бъде… удоволствие да поема доставката за теб и…сенатора.
Тя плесна с ръце — изрази задоволството си по детски, което никак не съответстваше на досегашното й надменно държание.
— Оу! Чудесно. Колко се радвам.
Той се изправи, а тя пристъпи към него. Въпреки че беше на високи токчета, двамата почти се изравняваха по височина. Спря на няколко сантиметра от него.
— Мисля, че двамата можем да си помагаме — каза тихо, зелените й очи изпитателно се вгледаха в неговите.
— Така е — отговори той, но не беше сигурен в точното значение на думите й. Дали му се слагаше? Не можеше дори да си мечтае за такава жена. Страхотно парче от висока класа.
Госпожа Дюк рязко се извъртя, отиде до стола си и седна.
— В края на седмицата — съобщи му тя, — у дома ще има парти. Мисля, че ще ни трябват две каси уиски, шампанско, джин и бренди…
— Ясно — прекъсна я той. — Напиши какво искаш. Ще се постарая да го имаш.
— Добре, сега ще ти напиша всичко — тя взе от масичката бележник и делово записа поръчката. После откъсна листа, стана, приближи го и му го подаде.
Той внимателно прочете какво е написала.
— Това е сериозно, нали? — вдигна очи към лицето й той.
Тя разбра какво всъщност я пита и се засмя.
— Как въобще можа да си помислиш подобно нещо?
— Ами имам развинтено въображение. И ти би могла да си го помислиш. Някой си подхвърля стръвта на Джино Сантейнджело, той захапва въдицата и е готов — в капана, с примка на врата. Разбираш, нали?
— О, да, прекрасно.
Отново го зачовърка мисълта, че тя играе някаква игричка.
— Трябва да тръгвам — грубо се отдръпна той.
Тя погледна часовника.
— Аз също.
— Е… — сви рамене Джино. — Мисля, че сме в бизнеса.
— И аз така мисля.
— Какво ще кажеш за плащането?
Тя облиза блестящите си тънки устни.
— Имам предложение. Какво ще кажеш да се присъединиш към нас в събота вечерта. Ще бъде страхотно парти. Сигурна съм, че ще ти хареса.
Ама тая какви ги дрънкаше? Да го кани на нейното парти, с нейния старец сенатор и не знам още какви хора…
— Добре, ще дойда.
— Ще бъдем в Уестчестър. В осем. И ако решиш да не се прибираш толкова късно, имаме достатъчно стаи за гости.
Той кимна. Исусе Боже! Отиваше на парти с куп важни клечки. Той! Джино Сантейнджело.
— Между другото — продължи тя, — облеклото е официално. Имаш смокинг, нали?
Отново кимна. Смокинг ли? Дори не знаеше какво е това.
Тя се усмихна.
— До събота тогава — леко смръщи патрицианския си нос. — Не надушваш ли… нещо неприятно?
— Даа. Кучешко лайно — той се ухили. — Настъпих го на улицата, близо до къщата. Ей, ама ти да не си помисли, че аз…
— Не, разбира се, че не — изглеждаше истински смутена. — Помислих, че Скот е наторил растенията с някакъв пресен… химикал.
Той се ухили още по-широко.
— Не е Скот. Това е кучешко лайно. Но нали знаеш какво се казва в такива случаи — свойски й намигна. — Ако настъпиш лайно, това е за късмет. Май е добър знак за нас двамата, нали, мадам Ди? — нарече я само с първата буква от фамилията й, сякаш с това интимно обръщение скрепи съюза им.
— Наричай ме Клемънтайн — тя от своя страна потвърди тандема.
— Добре. Защо не.
Джино с наперена походка се приближи към Алдо, който го чакаше на уговорената среща.
— Чу ли за пожара? — пресрещна го Алдо.
— Къде.
— У Като. Цялото му семейство изгоряло.
В първия миг Джино не повярва на ушите си.
— Какво? — извика той.
— Наистина. Не могли да се измъкнат. Само Като и старецът му оцелели, защото не са били вътре, били излезли с камиона да събират боклука. Ужасно, нали?
— Видя ли Като?
— Не още.
— Давай, отиваме там — Джино тръгна с бърза крачка надолу по улицата, но пред очите му беше Като. Не беше виждал момчето почти година, но какво значение имаше това, когато му се е случило такова нещастие.
Пожарните коли бяха все още на улицата пред димящата сграда. По покрития с изпотрошени стъкла тротоар течеше вода. По входовете на блоковете наоколо бяха насядали хора, облечени в нощници и пижами. Жените тихо плачеха, мъжете се суетяха в безплодни усилия да ги утешат.
Джино пъхна ръце дълбоко в джобовете на палтото си от камилска вълна. Огледа се да види Като.
— Господин Сантейнджело. Ей, господин Сантейнджело…
Едновременно с възбудения глас някой го подръпна за ръкава. Джино се обърна и видя Джейкъб Коен, хлапака, с когото си бе имал работа заради господин Пуласки.
— Какво има? — отдръпна се от вкопчената в палтото му ръка.
— Трябваше да видиш пламъците! — вдигна към него почернялото си от сажди лице Джейкъб. — Издигаха се до небето, помислих си, че целият град гори.
— Ти как успя да се измъкнеш?
— Скочих от прозореца.
— А вашите?
— Всички изгоряха.
Момчето не изглеждаше съкрушено от загубата. Почеса се по носа.
— Другата седмица ставам на петнайсет. Не искам да ме изпращат в някой скапан приют. Мога сам да се грижа за себе си.
Джино тежко въздъхна. Хлапето му напомни за самия него на същата възраст. Беше остро като бръснач.
— Какво искаш, Джейкъб?
