приемеше фактите… и да останат приятели?
Обгърна с ръце големия бял задник на Бий и го стисна.
— Събуди се, чуваш ли!
Тя се претърколи с лице към него, големите й гърди с настръхнали зърна насочиха мислите му в друга посока.
— Хайде, ставай. Вдигни косата си.
Тя покорна стана от леглото. Той харесваше у нея точно това — че никога не му възразява.
Бий отиде гола до тоалетката, седна, вдигна косата си и започна да я закрепва с фиби. Нейната разкошна червена коса.
Той се изтегна по гръб и не откъсваше очи от нея. Отметна завивката и усети как пенисът му започва да се повдига едновременно с вдигането на косата й.
В момента, когато тя беше готова, и той беше готов.
Бий стана, заключи вратата на спалнята и се върна до леглото. Коленичи на пода и го пое в устата си — любяща и раздаваща се. Смучеше го всеотдайно, а той лежеше мълчалив на ръба на леглото и черните му непроницаеми очи бяха втренчени в някаква точка в пространството.
След петнайсет минути беше готов. Когато усети, че кулминацията приближава, пръстите му започнаха трескаво да ровят в косата й. Намираха фибите, вадеха ги и ги хвърляха… Когато започна да се изпразва, гъстата й червена коса падна свободно и наметна пулсиращия му пенис.
Съгласуваше времето до секунда.
— Обади се Вера — каза Алдо.
— Вера ли? — попита Джино. — Кога се е върнала?
Алдо сви рамене.
— Не знам, не каза. Само иска да й се обадиш.
Джино тихо изруга. Две години Вера не се беше обаждала, а това за него означаваше, че всичко при нея е наред. Беше опаковал багажа й и я бе изпратил до Аризона. С двайсет хиляди долара в джоба и Паоло до нея.
— Не искам повече да те виждам — бе й казал тогава с категоричен глас. — Парите са достатъчно, че да не те виждам повече. Разбра ли?
— Добре, Джино.
— Сега го замъкни с теб в Аризона и там започни всичко от началото. Купете си малък магазин… или нещо друго. Установете се там.
— Добре, Джино.
— Ако ти се прииска да ми пишеш, нямам нищо против. Ако нямам вест от теб, ще считам, че всичко е наред.
Тя беше взела парите и беше изчезнала. Не получи нито ред от нея. Нито пощенска картичка. И ето ти сега! Беше се върнала. Какво, по дяволите, можеше да означава това?
— Последните пари от разплащането на Момчето дойдоха. Плюс лихвите. Пристигнали са тази сутрин — каза Алдо.
— Браво! — усмихна се Джино.
Когато беше решил да действа твърдо срещу Момчето и да нанесе удара си, то веднага му се обади по телефона. Бяха го забелязали в един ресторант на булевард „Ла Сиенега“ в Лос Анджелис. Беше разпознат. Проследен. Стреляха по него. Раниха го. Избяга… Тогава му се беше обадило по телефона.
— Повярвай ми — помоли го Момчето. — Знам, че това, което направих, беше голяма глупост. Само ми повярвай и недей да си отмъщаваш. Ще ти върна всеки проклет долар. С лихвите.
Дръзко хлапе. Джино винаги се възхищаваше на такива хлапета. Даде на Момчето шанс да изкупи вината си.
— Ти си луд! — упрекна го тогава Алдо.
— Ще видим — отговори Джино.
Сега се усмихваше. Парите бяха върнати, но Момчето завинаги остана негов длъжник. Беше умна постъпка. Много умна.
— Къде е отседнала Вера? — попита той.
Алдо му даде номера на някакъв долнопробен хотел в покрайнините на Ийст Сайд.
Той стисна слушалката между брадичката и рамото си и започна да набира номера.
Тя го бе излъгала по телефона. И сега лъжеше. Просто притежаваше таланта да надушва, когато го лъжат.
— Вера — с мек тон започна той, — наистина ли очакваш да ти повярвам, че всичките двайсет бона са изтекли в кенефа на пункта за химическо чистене?
Двамата обядваха в грил-залата на ресторант „Уолдорф Астория“ в Манхатън. Вера беше напрегната, изглеждаше състарена в евтиния си син костюм, косата й беше израсла и кой знае откога не беше изрусявана, лицето й беше подпухнало.
— Честно, Джино — очите й оставаха забити в покривката на масата. — Наистина нямахме никакъв късмет. Напротив. Само давахме пари, а нещата вървяха от зле по-зле.
— Какви неща?
— Ох, модерни перални машини с барабани и разни други новости — измърмори тя, без да отмести погледа си от покривката на масата.
Той въздъхна. Защо да я измъчва с въпроси? Бедната кучка. Можеше да заложи всичко, че изобщо не е имало никакъв пункт за химическо чистене. Паоло не бе работил нито ден порядъчно в живота си.
— Твоят старец наистина се измъчи — добави тя неубедително, като най-после вдигна умоляващи очи към него. — Разбираш ли, само още мъничко мангизи и ще успеем да се стабилизираме.
— Заради това ли се върна? За още пари?
Тя виновно се размърда на стола.
— Ами, мислех, че като ти обясня…
— Къде е Паоло?
— Ъ-ъ-ъ — тя започна нервно да върти очи. — той… ъ-ъ-ъ… мислеше, че е най-добре… искам да кажа, че аз мислех, че е най-добре… да разбера как си и…
— В града ли е?
Тя грабна една салфетка от масата и започна да я мачка на топка.
— Той е друг човек. Честно. Няма да те лъжа. И не трябва да забравяш, че той е твой баща…
Защо, по дяволите, трябваше да помни това?
— Тук е, нали?
— Да — Вера най-после изплю камъчето, грабна чашата с уиски пред нея и я изля на една глътка в гърлото си. — Ще се зарадва да те види. Ти си единственото му дете, Джино.
Така беше. Но какво щеше да бъде, ако единственото му дете не беше толкова богато? Щеше ли тогава дъртият пръч да иска да го види?
Щеше, на куково лято. Майната му.
— Казах ти — продължи с досада той, — че двайсетте бона са за това да го държиш далече от мен.
Тя сякаш не го чу, продължи защитата си:
— От две години не е бил в затвора. Поведението му е много добро. С мен се отнася наистина добре.
Да. С двайсет бона, паднали му от небето, защо да не е такъв.
— Какво искаш от мен, Вера?
— Само да дадеш на татко си шанс.
— Не използвай тая дума — сърдито каза той.
— Коя дума?
— Моят татко и всички останали дрънканици. Просто зарежи тази работа.
— Не можеш да избягаш от истината, че той е твоят татко — погледна го втренчено, от очите й започнаха да капят сълзи. — Аз му дадох още един шанс. Защо ти да не можеш?
