Когато седнаха да вечерят с Джордж, тя малко преплиташе език и беше повече от войнствено настроена.
— Защо пиеш? — попита Джордж с неодобрителна нотка в гласа.
Ха! Като че трябваше да обяснява на Джордж. Беше й дошло до гуша от неговото самоизтъкване — беше време да го постави обратно там, където му беше мястото.
— Не е твоя работа — сопна се тя.
— Знам, че си разстроена, скъпа — Джордж се опитваше да я успокои.
— Нямаш представа колко съм разстроена — горчиво отговори Дона, взе чаша с червено вино и я изпи напук на него. — Изобщо нямаш представа.
След вечеря Джордж обяви, че има работа.
— Има някои документи, които трябва да подпишеш, преди да тръгнеш — каза той.
Това не беше ли целият й живот? Мъжете поставяха документи пред нея и тя ги подписваше.
Тя нареди на иконома да й забърка още едно мартини и го отнесе в спалнята си. Отпреди две години тя и Джордж имаха отделни спални и това я устройваше. Когато искаше да прави секс — което беше все по- рядко и по-рядко, — тя го викаше. Всъщност той нямаше избор.
Влезе в банята си, съблече дрехите си и се заразглежда в огледалото.
Цялата липосукция на света не можеше да й върне плътта такава, каквато беше, когато тя беше младо момиче в Сицилия. Младо момиче… преследвано от Фурио… Красавицата на своето село. Обърна се настрани. Не беше зле. Откакто беше свалила всичките онези килограми, тя харесваше тялото си, въпреки че го хабеше с Джордж — той вече не беше любовникът от времето непосредствено след женитбата им. Беше си помислила, че контролирането на холивудско студио може да доведе до по-вълнуващи връзки. Някоя кинозвезда нямаше да бъде зле. Лъки имаше известен актьор, защо и тя да няма?
Стаята се завъртя — Дона не беше свикнала да пие. Не беше свикнала и да губи.
Напълни ваната с гореща вода, седна на ръба й, закрепи чашата с мартинито отстрани и след това се протегна и вдигна телефона.
Телефонът иззвъня. Лъки вдигна. Женски глас — много променен, много пиян.
— Ти ли си, кучко?
— Кой се обажда?
— Ти… си мислиш… , че си дяволски… умна.
Лъки се опита да запази спокойствие.
— Дона?
— Мислиш си, че си… госпожица Шибаната-голяма-умница.
Гласът й беше студен.
— Какво искаш?
— Не си толкова умна, кучко — Дона говореше ту с предишния си акцент, ту нормално. — Прекрасният ти Лени — той сега е мъртъв. Имаше възможност да го спасиш, но не… Беше твърде заета със студиото си, за да си представиш, че може и да е жив. Ха! Сега си имаш „Пантър“. Надявам се, че си щастлива. Но това не е краят… Това е… само началото.
Разговорът прекъсна.
За какво говореше Дона? Възможност да спаси Лени? Нямаше никаква възможност — той беше загинал при автомобилна катастрофа. Никой не би оцелял.
Освен ако не е бил в колата…
Но той е бил в колата. Портиерът го е видял да потегля.
Бяха открили тялото на шофьора. Защо не намериха Лени?
Мислите на Лъки започнаха да летят. Имаше ли нещо, което й беше убягнало?
Майната й на Дона Ландсман. Сега се опитваше да обърка ума й.
Качи се горе, в спалнята си, отключи чекмеджето до леглото си и извади пистолета си.
Обратно долу. Още една марихуана. Няколко дълги вдишвания, след това излезе навън и седна с пистолета в скута си. Много скоро трябваше да вземе решение. Много скоро…
ГЛАВА 69
Дона хъркаше силно. Санто опря ухо на вратата на спалнята й и внимателно се заслуша. Според звука тя нямаше да се събуди преди сутринта, което означаваше, че трябва само да избегне Джордж.
Пропълзя на долния етаж и се изви, за да погледне в библиотеката. Джордж беше зает да преглежда пакет документи. Ако се движеше бързо, можеше да се промъкне долу с куфара и с пушката и да ги скрие на сигурно място в колата си, преди Джордж да забележи.
Забърза обратно нагоре и измъкна куфара изпод леглото си. Беше тежък — препълнен не само с материалите за Винъс, но също и с порносписанията му.
Промъкна се покрай стаята на майка си — все още чуваше хъркането й силно и ясно.
Крадешком започна да слиза надолу по стълбите, влачейки тежкия куфар след себе си. Болеше го, че не може да запази колекцията при себе си, но кравата не му беше оставила никакъв избор.
От друга страна, какво му пукаше вече за Винъс? Тя беше развратницата, която го беше изложила — бе показала писмата му на други хора и го бе унизила. Не разбираше ли тя, че съобщенията бяха лични? И че такива любовни послания, каквито съдържаха писмата, трябваше да си останат само между тях двамата?
Беше взела тяхната любов и я бе превърнала в нещо публично и мръсно. Сега я мразеше.
На половината път се спъна и падна. Куфарът се отвори и от него се заизсипваха видеокасети, постери, снимки и списания.
Джордж се появи от библиотеката и застана в подножието на стълбите, втренчен в него.
— Къде отиваш? — попита той.
— Където искам, по дяволите — озъби се Санто, докато се изправяше.
Дона се появи в горния край на стълбището и включи осветлението.
— Какво става? — извика тя. — Ти какво правиш?
Звучеше като старата Донатела. И изглеждаше като полудяла с настърчалата си коса и размазан грим. Носеше прозрачна нощница без нищо отдолу. Гледката не беше приятна.
— Какво има в куфара? — поиска да знае тя — леко заваляше. — И ти бягаш като сестрите си? Те са курви, puttanas21.
— Сестрите ми не са курви — заяви Санто, докато си мислеше, че те бяха направили добър избор и се бяха измъкнали, докато още можеха. — Те избягаха, за да се махнат от тебе. Ти се опитваш да контролираш всекиго. Е, мене няма да можеш.
— О, напротив, мога — и Дона несигурно тръгна надолу по стълбите. — Ти си само на шестнадесет. И си мой — чуваш ли ме?, — мой си!
Той се опита да извърне очи, защото можеше съвсем ясно да вижда през нощницата й.
Тя спря, вдигна едно от порносписанията и го хвърли в лицето му.
— Ти си болен! — изкрещя тя. — Ето какъв си — болен! Точно като баща си.
— Радвам се, че приличам на него — извика той в отговор. — Искам да съм като него.
— Можеш да се махаш — изрева Дона, докато се държеше за перилата. — Вече не ми пука. МАХАЙ СЕ!
— Тръгвам — той трескаво събираше нещата си и се опитваше да ги натъпче обратно в куфара.
— Напусни — викаше тя. — И не си мисли да вземеш колата си. Тръгваш си само с дрехите на гърба си — нищо друго. Достатъчно дълго те търпях.
— Търпяла си ме? — нейната нечестност го обиждаше. — Аз съм този, който те търпеше.
— Говоря сериозно — крещеше Дона. — Тук не си добре дошъл, Санто. Ти си дебел и грозен. Мързелив си. Измет си като баща си. МРЪСЕН, ДОЛЕН ИЗМЕТ. Тръгвай си веднага.
Санто погледна към Джордж, който стоеше безмълвен в подножието на стълбището. Лицето на
