Напусна паркинга и плъзна огромната си като катафалка кола след сааба на Каси точно в мига, в който той тръгваше.
Когато колата на Каси се понесе по „Сънсет“, Алисън не се отделяше от тях и за секунда.
Малко преди това бе успяла да проведе разговор с един от работниците, като съвсем непринудено се представи за фенка. Той се изпусна, че тази вечер е прощалното парти. Но това парти определено не беше на брега, накъдето се бе устремила Каси.
Алисън тихо си тананикаше. Това преследване й даваше страшна сила, защото беше убедена, че единствена знае къде е Лара Айвъри. Наоколо нямаше други фотографи, които да й се пречкат. Нямаше тъпи мъже, с които да се разправя.
Истината беше, че е по-умна от всички тях, взети заедно. Доказателството за това беше, че направи цяло състояние за има-няма седем дни. Сега беше богата и можеше да прави каквото си иска. Сега имаше повече пари, отколкото чичо Сирил някога бе сънувал.
Включи чистачките, за да почистят предното стъкло от внезапния дъжд, толкова нетипичен за слънчева Калифорния. После се пресегна и извади един „Сникерс“ от жабката.
За нещастие вече имаше досие в полицията — благодарение на госпожица Айвъри.
Нямаше значение. Беше богата. И дори имаше намерение да стане още по-богата.
Колко ли щяха да струват снимките на Лара Айвъри — мъртва?
Колко ли щеше да получи за снимките на един красив труп?
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ОСМА
На връщане от ресторанта Тина и Съмър обсъждаха момчетата, които се бяха опитвали да ги свалят.
— Жалки помияри — презрително подхвърли Тина. — Разбра ли сега, че е глупаво да излизаш с някого, ако не ти плаща? Тези свалячи гледат само как да ти бръкнат в гащите. Само този, който плаща, е истински мъж.
— Да не би да сме проститутки, че да ни плащат? — попита Съмър и се опита да прикрие прозявката си.
— Проститутки? — изписка Тина. — Що за старомодна дума? Ние просто правим услуги. Скъпоплатени услуги. Да се проституира е като да се тъпчеш с „Биг Мак“. А това, което ние правим, е като вечеря в най- тежкарския ресторант в града. Нали така?
— Предполагам — Съмър си мислеше само как да се добере до леглото и да заспи.
Тина беше възбудена.
— Знаеш ли какво ще направим? — и тя ускори крачка, тъй като бе започнало леко да ръми.
— Какво? — Съмър беше убедена, че това е най-неподходящото време за каквото и да било.
— Ще се обадим на Норман — каза Тина, когато наближиха апартамента й.
— Сега?
— Да, защо да чакаме до утре?
— Не каза ли, че не бива да се натрапваме на никого?
— Кой се натрапва? Той дори не знае, че си тук. А това е най-подходящото време да му го съобщим.
— Добре… — поколеба се Съмър.
— Ще искам много пари — оживи се Тина и очите й светнаха. — Ще му кажа, че не си за всеки ден. Само за специални случаи.
— Мога ли да подслушвам? — Съмър нямаше търпение да чуе гласа му.
— Да, вдигни другата слушалка — Тина вече набираше номера му. Най-после се свърза. — Здрасти, Норман — произнесе го тихо и престорено секси. — Помниш ли ме? Тина. Преди няколко седмици бяхме при тебе със Съмър — онази великолепна блондинка, по която ти просто полудя. Дарлийн ни беше изпратила, не си ли спомняш?
— Разбира се — студено отговори Норман.
— Ти наистина си падна по Съмър — продължи Тина. — Постоянно си питал Дарлийн кога ще се върне. Но знаеш ли? Лоши новини. Съмър заряза бизнеса и ще го прави само за много специални клиенти. А сега и добрата новина — ти се оказа изключително специален.
— Защо не дойдете тук и двете? — попита Норман.
— Е… — Тина се престори, че се колебае. — Ако дойдем, трябва да ни платиш лично, без да споменаваш и дума за това на Дарлийн, защото, както ти казах, Съмър вече не е в играта. Така че ще се договаряш направо с мене. Става ли?
— Няма проблеми, сладурче.
— О, и при това трябва да платиш в брой. Ще ти струва повече, защото, както вече споменах…
— Знам, знам… — прекъсна я той и се ухили иронично. — Приятелката ти вече не е в играта. Така че престани да плямпаш и докарайте насам хубавите си задничета.
— Идваме — отсече Тина и победоносно се усмихна. — Видя ли? Лесна работа.
— Десет и половина е — прозя се Съмър. — Прекалено съм скапана — полетът насам и всичко останало.
Тина вече беше пред огледалото и тупираше косата си.
— Толкова скапана, че не можеш да се позабавляваш с Норман?
— Просто си помислих, че може би утре.
— Не се притеснявай — успокои я Тина, порови в чантичката си и измъкна отвътре малко бяло хапче. — Вземи го, ще те съживи.
— Какво е?
— Нищо особено — и Тина отново зарови из чантичката си. — Аз също ще взема едно.
Съмър не искаше да изглежда като бебе и бързо глътна безвредното на пръв поглед хапче.
— Добро момиче — похвали я Тина. — Това наистина ще те накара да се почувстваш по-добре.
— А… и още нещо — осмели се да се обади Съмър.
— Какво?
— Не е ли по-добре с Норман да останем сами?
— Не забелязах да казва: „Изпрати само блондинката.“ — подразни се Тина. — Участваш ли или не?
Съмър кимна. Знаеше, че още щом той отново я види, ще осъзнае колко му е липсвала, ще изпрати Тина вкъщи и оттам насетне нещата ще потръгнат.
Първото нещо, което Ники направи, бе да накара Айдън да я закара в къщата в Малибу, за да провери дали Съмър не е там.
— Мислиш ли, че е в Лос Анджелис? — продължаваше да пита тя.
— Едва я познавам — отговори той. — Но по всичко личи, че и сама може да се грижи за себе си.
— Но тя е само на петнайсет години, Айдън — избухна Ники. — Само на петнайсет.
— Какво да ти кажа? Тя е твое дете.
— Ами ако не е тук?
— Може би е останала при приятелки в Чикаго. Бившият си съпруг проверил ли го е?
— Познавам Шелдън. Той е проверил навсякъде. В момента лети насам. Ще имаш възможност да го видиш. Наистина е много разстроен.
— Оставила ли е някаква бележка?
— Не… Икономката обяснила на Шелдън, че тази сутрин тръгнала по-късно за училище и няколко от връхните й дрехи липсвали. Липсват и пари.
— По дяволите! — възкликна Айдън и зави рязко, за да избегне една кола отсреща.
