французи и иранци. Беше като празненство на свалките — всеки преценяваше с поглед всеки друг.
— Град на евробоклука! — възкликна Тина и бързо зае свободна маса. — Нервясвам и не искам да се запознавам с нито един от тези. Всичките са гнусни.
— И откога така? — попита Съмър.
— Огледай се добре — всичките карат едни и същи скъпи спортни коли, които татенцата са им купили; всичките имат прекалено много мангизи за харчене; и всичките чакат само някой да им го лапне.
— Какво? — нервно се изкиска Съмър.
— Не, благодаря — продължи Тина и сбърчи нос. — Ако аз ще правя минети, по-добре това да е подплатено с голяма пачка.
Съмър се надяваше да е толкова цинична, когато стане на годините на Тина.
— Мислиш ли, че е лошо да ти плащат за секс? — невинно попита тя.
— Лошо ли?! — изпищя Тина и това накара няколко глави да се извърнат. — По дяволите, не! Защо да го правиш безплатно, след като можеш да изкарваш добри пари? Бих се почувствала лошо, ако изчукам някой тип и той не ми плати. Това ще означава, че ме е прецакал.
— Ясно — поколеба се Съмър; питаше се дали баща й вече е открил липсата й и ако да… какво щеше да предприеме. — Кога, в края на краищата, ще видя Норман? — с нетърпение искаше да смени темата.
— Не трябва да се натрапваме — Тина го каза така, сякаш доста бе мислила по въпроса. — Трябва да съставим план. Мислех си, че мога аз да му се обадя и да му определя среща. Свих телефона му от Дарлийн — и се изсмя маниакално-триумфално. — Само ако разбере, ще хвърли топа!
— Сигурно — съгласи се Съмър.
— Бих могла и аз да правя това, което прави тя — размечта се Тина, кимайки сама на себе си.
— Като например?
— Ами да уреждам разни девойки — лековато обясни Тина. — Да ги пращам на срещи и да прибирам за това голяма комисионна.
— И защо не го направиш?
— О, не знам… голяма играчка е. На кого са му притрябвали бумаги? Е, не и на мене.
Съмър отметна назад дългата си руса коса.
— Да кажем, че излизаш само с мъже, които ти плащат — намръщи се тя. — Как ще завържеш една нормална връзка?
— Ха! — възкликна Тина. — Я се огледай хубаво из тоя град. Много жени са започнали така, а я сега ги виж всичките женички на разните там баровци, наперени адвокати, кинаджии и други подобни боклуци.
— Искаш да кажеш, че някои мъже нямат нищо против да си плащат?
— Че какво им пука? Стига да получат това, което искат. И доколкото разбирам, щом се оженят, вече не го искат. Тогава значи правилно си си изиграла козовете.
— Аз пък вярвам в любовта.
— Заеби я любовта! — възкликна Тина и цинично се изсмя. — Любов няма.
Съмър не беше съгласна. Бе убедена, че има любов, и бе решена на всяка цена да накара Норман Бъртън да се влюби в нея.
Някакъв млад иранец със синьо-черна коса и самодоволна усмивка се навърташе около тях като разгонен котарак.
— Момичета, искате ли да ударите по клубовете тази нощ? — предложи той и уж случайно показа част от блестящия си златен „Ролекс“.
— С тебе? — гласът на Тина беше изпълнен с премерено пренебрежение.
— С мене и с моя приятел — и той посочи към по-ниското си копие — другият също кръжеше наоколо.
— Ще си платиш ли, скъпи? — поинтересува се Тина, която едва се сдържаше да не се разсмее. Той бързо-бързо се изниза. Тя изцвили. — Знам аз как да ги разкарам — триумфално каза тя. — Никой мъж не обича да си мисли, че трябва да плаща. Истинските умници са актьорите и големите бизнесмени. Те знаят, че това е единственият начин.
— Наистина ли?
— Да, наистина. И не го забравяй. Ако ще те уча на нещо… по-добре ще е да започнеш да ме слушаш.
— О, и още как — промълви Съмър. — Наистина искам да се науча.
Каквото и да е, беше добре дошло — стига да не трябваше да се връща у дома, при татенцето. И ако Тина беше решила да й бъде учителка, тя щеше да стане най-добрата ученичка на света.
ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ПЕТА
Лара бе избрала пътя си и нямаше да се отклони от него. Всички я мислеха за страшно сладка и добричка, но когато си наумеше нещо, никой не можеше да я разубеди. През повече от половината от живота си беше служила за изтривалка на другите, изпълнена с угризения за смъртта на семейството си; използвана от леля Люси като слугиня; и робиня на Морган Крийдо. Докато накрая събра цялата си сила, откри призванието си и започна да го преследва с неистова страст. И ето, днес всичко сякаш се разби на пух и прах. Първо — разобличаващите снимки, изпълнили онзи долнопробен таблоид. А после — Джой.
Обаче никой не можеше да й отнеме успеха. Беше си нейно постижение — въпреки ужасните несполуки. И никой никога вече нямаше да я използва.
— Съпругът ви е мъртъв — каза сестрата с някаква смесица от неискрено съчувствие и изражение, в което се четеше: Защо все аз трябва да съобщавам на хората лошите вести, след като това е задължение на доктора?
Лара Ан кимна. Лошото не беше ново за нея, а след четирите години, прекарани с Морган, не изпитваше към него нищо друго освен омраза. Той не беше онзи рицар, за когото бе мечтала — с бляскави доспехи, дошъл да я избави от теглилата й при леля Люси. А се оказа дървен, тираничен мъжкар, бездарник, който дори не я беше целунал.
Бяха женени почти четири години, а тя все още беше девствена, защото Морган я караше да го обслужва с уста. Един път, когато беше много пиян, й бе признал защо:
— Мама ми казваше, че ако мъжът си го слага в онова на жената, ще загуби волята си — и се изкиска засрамено. — Ще се превърне в жребеца, дето обслужва кобилата. А съм влязъл в тебе, а си ме впримчила за цял живот.
Тя не бе спорила с него.
След като сестрата я осведоми за Морган, се появи лекарят. Млад, може би все още студент и с ужасно сериозно изражение.
— Имате леко сътресение — беше се вторачил в изследванията й. — Нищо сериозно. Всъщност може да си вървите у дома.
— Аз нямам дом — гласът й беше удебелен. — Моят дом беше онзи фургон. Сега вече го няма.
— Страхувам се, че е така. Имали сте късмет, че сте оцелели. Ако не бяхте заспали на задната седалка…
Главата ми щеше да полети заедно с тази на Морган — помисли си тя. Черен хумор. Е, какво пък — беше й позволено.
— Имате ли някакви роднини? — попита докторът.
— Не — тя отговори едва чуто. — Никакви.
— Никакви — повтори той и се прокашля.
— Точно така.
Той се вгледа в трогателните й зелени очи и преди дори да го осъзнае, вече й бе предложил да използва канапето в малката му квартира за няколко дена, докато реши какво да прави.
— Няма да спя с тебе — заяви тя.
— Никога не съм си го и помислял — излъга той.
И така тя се нанесе у тях с единствените си дрехи — тези, които бяха на гърба й — и с чантичката си, в която се намираха всичките й спестявания — петстотин долара — и телефонният номер на Елиът Голдънсън,
