си няма работа със Съмър Уестън.
Минаваше полунощ, а тя беше измръзнала до смърт, изгладняла, мокра, уморена и нещастна. Може би да напусне Чикаго все пак не беше най-добрата идея. Въпреки че всичко друго беше по-добро от това, да живее със скъпото си татенце. Спусна се по улицата надолу трепереща.
Когато стигна до булевард „Вентура“, сълзите й изведнъж потекоха по бузите и се смесиха с дъжда. Помисли си, че би могла да се справи и сама, обаче нямаше никакви пари, не можеше да се довери на никого и нямаше къде да отиде.
Стоеше колебливо на ъгъла на улицата. Някакъв камион свирна с клаксон.
— Искаш ли да се повозиш? — попита я мъжът, надвесил се от прозореца, и на червендалестото му лице се разля похотлива усмивка. — Хайде — окуражи я спътникът му. — Ще ти покажем забележителностите. Ще се скриеш от дъжда.
— Да — изкикоти се първият. — Ще ти бутнем десетачка, ако си добро момиче.
Тя се обърна и побягна в противоположната посока; не спря да тича, докато не стигна до денонощно заведение.
— Има ли телефон, който мога да използвам? — попита тя някакъв мексиканец, който обслужваше паркинга.
— Ето тук — посочи той.
— Нямам пари — призна Съмър. — Бихте ли ми заели монета, за да се обадя? Ще ви я върна утре. Обещавам.
Пиколото вдигна рамене. Стана му жал за младото момиче. Беше нещастно и мокро до кости.
— С тази външност можеш да печелиш много повече от мене — и той й подаде монетата.
Тя я прие с благодарност и се затича към телефонната будка. Изведнъж беше взела решение. Щеше да каже всичко на Ники.
Набра номера на майка си, като се молеше тя да си е вкъщи.
Някой вдигна телефона. За нещастие това беше баща й.
— За Бога, не! — едва си пое въздух тя, тресна слушалката и се обля в сълзи.
Какво щеше да прави сега?
ГЛАВА ШЕЙСЕТ И ПЕТА
Джой реши, че ако Маделин Франсис е в Лос Анджелис трябва да се е регистрирала в хотел. Първо провери в „Бевърли хилс“ — за нея не беше чувал никой. После в „Хилтън“ — същото. След това — в „Бевърли риджънт“.
— Момент моля — каза операторът. — Свързвам ви.
Шибаният Ричард Бари. Копелето искаше да си върне Лара и щеше да използва всички средства, включително и Маделин Франсис.
— Ало? — гласът на Маделин звучеше сънливо.
— Маделин? — той едва можеше да повярва.
— Кой се обажда?
— Джой.
— О! — Дълга пауза. — Какво искаш?
Какво, по дяволите, си мислеше, че иска?
— Ходи ли с Ричард Бари да видите Лара тази сутрин?
Тя помълча малко, преди да отговори.
— Кой ти го каза? — попита най-сетне.
— Ходи ли?
— Да — призна тя, като се мъчеше да не изглежда уплашена. — Бях там.
— Не можа да преживееш, че съм щастлив, а?
— Бъди реалист, Джой — тя изведнъж разбра, че е загубила играта. — Очарована съм, че си щастлив. Не бях такава обаче, когато ми открадна парите. Какво искаш да направя? Да стоя настрани и да се оставя да ме прецакаш повторно? О, не, млади момко, Лара Айвъри заслужава нещо повече от тебе.
— Ти си върна парите — отбеляза той.
— Чаках шест години първото плащане — рязко каза тя. — И не благодарение на тебе си върнах останалото от чека ти за „Мечтателят“.
— Какво наговори на Лара?
— Само й помогнах да разбере кой си. Добричкият ми Джой, ти наистина й беше напълнил главата с глупости. Истинска годеница! Страхуваше се да й кажеш, че си бил принуден да живееш с дърта кошница като мене? Толкова ли беше трудно?
— Къде отиде тя?
— Нямам представа. Но съм щастлива да чуя, че е избягала. Поне има ум в главата.
— Не съм очаквал това от тебе, Маделин, но ти разруши живота ми.
— Не се коси, Джой. Ти пък разруши моя — и тя затвори телефона.
За момент той се загледа в пространството. Ричард Бари го беше изиграл, беше унищожил и последния му шанс за щастие, който някога е имал. И сигурно хитрият му кучи син сега е с Лара, омайва я, говори какво нещастно гадно копеле е Джой Лоренцо.
Добре де, може би наистина е копеле. Но все пак отдавна се беше издължил на Маделин.
Каква възможност обаче бе имал да го направи, докато беше в затвора за престъпление, което не бе извършил?
Каква шибана възможност?
Същия ден, когато Джой задигна спестяванията на Маделин, той се качи на самолета за Сейнт Луис и оттам взе такси до апартамента на Аделайд.
Когато тя отвори вратата, той остана шокиран. Не я беше виждал от три години. Дългата й тъмна коса се ветрееше около раменете й, лицето й беше подпухнало, имаше дълбоки сенки под очите, а оранжевото й червило бе сложено накриво върху подутите й устни. Беше облечена в омазнен розов пеньоар, изпод който се подаваше дрипав бял сутиен. Едното й око беше посиняло и й липсваше преден зъб.
Коя беше тази запусната стара жена? Положително не и красивата му майка, която беше зарязал навремето.
— Знаех, че ще дойдеш, синко — промълви тя. — Знаех, че няма да ме оставиш да пропадна.
Защо го нарича „синко“? Никога преди не го е правила.
— Добре. Какво става тук? — попита той.
— Аз… аз загазих, като залагах на конните. Взех пари назаем. Знаеш как е, когато се хванеш на хорото. Мислиш, че никога няма да свърши… след това всичко отива по дяволите и хората, от които взех парите — те не бяха особено любезни… заплашиха ме, че ще дойдат…
В цялата история имаше нещо много жалко. Тя заекваше толкова често, не смееше да вдигне очи към него.
— Откъде имаш тази синина под окото, мамо?
— Паднах — измънка тя.
— Какви са тези хора, на които дължиш пари?
— А… една организация. Знаеш ги — изпратиха хора да си вземат парите обратно. Няколко момчета, които стояха на вратата. Уплашена съм, Джой.
— Какво казва Дани за това?
— Дани! — тя извика името на приятеля си.
Дани излезе от спалнята, облечен като истински гангстер. Черна риза, бяла вратовръзка и елегантен черен костюм. Като Пийт Лоренцо и Дани беше дребен мошеник — с тази разлика, че Пийт беше с четирийсет години по-стар, а Дани — с десет години по-млад от нея.
— Хей, Джой — извика той. — Как е?
— Не чак толкова добре — отговори му Джой. — Не и когато виждам майка си в такова състояние. Какво е станало с нея?
