Дани сви рамене.
— Откъде да знам?
— Ти живееш с нея. Не се ли чувстваш задължен да се грижиш за нея?
— Тая курва е алкохоличка… Какво мога да ти кажа?
— Не наричай майка ми курва.
Дани сви рамене.
— Какво още искаш да научиш, Джой?
— Разкажи ми за комарджийските дългове.
— Всичко, което знам, е, че трябва да ги плати, а ти ще ни донесеш парите.
Джой се подразни от начина, по който той каза „ни“. Откога и Дани участваше?
— Гледах те в „Солидно“, синко — намеси се майка му и устните й потрепнаха. — Бях толкова горда, като те видях там, на екрана.
— Защо не ми се обади?
— Исках, но бях толкова… заета.
О, да. Но не беше никак заета да му се обади, когато се нуждаеше от пари.
— Как си счупи зъба? — попита той. — Или си паднала още веднъж?
Дани се изхили.
— Да бе, тъпата путка не може да върви по права линия, когато е пияна.
Джой го стрелна с убийствен поглед.
— Какво каза?
— Това, което казах — отговори Дани, докато си чистеше зъбите с кибритена клечка. — Нещо не се погаждаме с тебе, момчето ми. Тогава върви на майната си. Не си единственият тук, който се грижи за старата курва.
— По-добре си затваряй устата — каза Джой.
Дани го погледна право в очите.
— Хубавкото актьорче ще ми казва какво да правя?
— Задник — изсъска Джой.
— Хей, момчета — прекъсна ги Аделайд като истинска Лана Търнър в гангстерски филм. — Да не сте посмели да се карате пред мене.
На Джой му се доплака. Тя не разбираше ли или какво? Тази жалка старица беше негова майка, неговата единствена прекрасна Аделайд — светлината на живота му, на която никога не й беше пукало за него. А сега тя беше пияна отрепка и живееше с някакъв гаден тип.
— Ще ти кажа какво ще направя. Ще се срещна с онези момчета, на които дължиш пари. Ще се споразумея с тях. Става ли?
— Не става — отсече Дани. — Имаме нужда от пари в брой. Веднага.
— Я млъквай — каза Джой. — Не се меси, докато не оправя тази бъркотия.
— Има само един начин да я оправиш. И той е да ми дадеш парите на ръка.
— Да, Джой — страхливо се намеси Аделайд. — Дай парите на Дани и можеш да си вървиш.
Какво си въобразяваха те — че той е банка? Дай парите и майната ти. Какво й ставаше?
— Носиш парите, нали? — попита Аделайд.
— Една част — предпазливо отговори той.
— Надявам се да не си ги оставил в хотела — добави Дани.
— Не съм на хотел.
— Тогава нали ще ни ги дадеш?
— Може би.
— Дай ги бързо, момчето ми.
— Направи го — насърчи го Аделайд.
— Ще дам парите само на хората, на които ги дължиш.
— Тъп педал! — избухна Дани. И преди Джой да се опомни, Дани беше извадил пистолет и вече се целеше в него. — Остави пачката на масата, синко, и изчезвай.
Аделайд не каза нищо. Само гледаше.
— Що за заговор е това? — попита Джой.
— Съжалявам — промърмори Аделайд.
Съжалението й не можеше да го спре. Той се ядоса. Не беше дошъл в Сейнт Луис, за да се чуди какво да прави с някакви си долни отрепки. А кучият му син беше насочил пистолет срещу му. В никакъв случай този чук нямаше да се измъкне безнаказано. Освен това Дани не беше такъв куражлия, за да използва оръжието — Джой бе успял да види страха в очите му.
Ритна го, както беше гледал да го правят по филмите. Дани падна, а пистолетът изхвърча от ръката му.
— Смотан глупак — изрева Дани и запълзя по пода към оръжието си.
— Аз съм смотаняк, а? — изсмя се Джой и ритна пистолета. — Искаш ли да ти покажа колко съм смотан?
— Спрете — изрева Аделайд. — Моля ви, спрете.
Дани се изправи и го удари с юмрук. Джой му отвърна със същото, като успя да го цапардоса по брадичката.
— Шибаняк! — изквича Дани. — Нямаш представа какво правиш.
— На кого му пука? — Джой се бореше с него. — Искам да изчезнеш от живота на майка ми.
— Ти я наричаш своя майка? — подигра му се Дани. — А аз я наричам тъпа курва.
Сега се търкаляха по пода и си разменяха удари. После Дани притисна Джой към пода, сграбчи някаква подпора за книги от близката полица и удари Джой отстрани по главата с такава сила, че за момент той загуби съзнание. Отдалече чу изстрел и си помисли, че с него е свършено.
Опита се да отвори очи. Дани се бе свлякъл на пода — кръвта бликаше от дупката във врата му. Аделайд стоеше до него с пистолет в ръка и цялата трепереше.
— О, по дяволите, мамо — изпъшка Джой и допълзя до нея. — Какво ще правим сега? По дяволите! — издърпа пистолета от ръката й и я накара да седне. След това изтича до кухнята за бутилка бренди и я накара да изпие няколко глътки.
Съседите започнаха да тропат по вратата. Някакъв груб мъжки глас се обади:
— Всичко наред ли е там? Какво става? Ще повикам полиция.
Без да се замисли, той грабна покривката от кухненската маса и се зае да бърше пистолета. След това остави по него собствените си отпечатъци.
— Не си го извършила ти, мамо — пот и кръв се стичаха по лицето му. — Помни, не си го извършила ти — аз бях. Защитавах те. Нали?
— Да, синко — гласът й трепереше. — Не съм го направила аз. Ти го направи.
— Вземи парите — той бръкна в сакото си и й подаде пачката. — Някой трябва да се обади в полицията. Не съм избягал. Ще им обясня, че беше при самозащита.
Самозащита… разбира се. Получи осем години за непредумишлено убийство — и излезе след шест за добро поведение. Ето защо Маделин не си получи парите.
Майка му никога не дойде да го посети в затвора. Когато излезе оттам, научи, че е заминала за Пуерто Рико с някакъв безделник певец и не е оставила никакъв адрес.
Той се качи в самолета и се върна в Ню Йорк.
Беше пропилял шест години от живота си заради престъпление, което не беше извършил. Шест изгубени години на жестоки мъчения, които си припомняше в кошмарите си.
След това в живота му влезе Лара и всичко се промени. Имаше шанс да бъде истински щастлив. Шанс, който Ричард Бари му бе отнел и бе разклатил почвата под краката му.
Майната му на Ричард Бари и на всичко, което представляваше. Майната му на ревнивия шибаняк, който разби бъдещето му.
Решен да намери Лара, вдигна телефона и се обади на кучия му син.
— Какво искаш? — попита Ричард студен като тридневен труп.
