който да каже:
— Все още има надежда датата да се уточни, мистър Кърл.
— В деня, когато се уточни, мистър Хартрайт, вие ще имате казус. Ако в момента съществува някаква вероятност да я научите, кажете ми, за да ви посъветвам.
Размислих. Икономката не можеше да ни помотае-, Лора не можеше да ни помогне, Мариан не можеше да ни помогне. По всяка вероятност единствените живи същества, които знаеха датата, бяха сър Пърсивъл и графът.
— В момента не ми идва наум начин, по конто да удостоверим датата — казах му, — защото не мога да се сетя за никого другиго, освен сър Пърсивъл Глайд и граф Фоско, който да я знае.
Върху спокойното и вежливо лице на мистър Кърл за първи път се появи усмивка.
— При вашето мнение за поведението на тези двама джентълмени — каза той — едва ли очаквате помощ от тяхна страна. Ако те са се съюзили в заговор, за да се сдобият с големи парични суми, не вярвам, че нещо може да ги накара да я съобщят.
— Могат да бъдат принудени да я признаят, мистър Кърл.
— От кого?
— От мен.
Станахме и двамата. Той се вгледа внимателно в лицето ми с интерес, който досега не бе показал. Видно беше, че съм го поозадачил.
— Вие сте непоколебим — каза той. — Несъмнено имате лични причини, за да продължите, но не е моя работа да питам за тях. Ако в бъдеще се стигне до съдебен процес, искам да ви уверя, че ще бъда на ваша услуга с всичко, което е по силите ми. Същевременно съм длъжен да ви предупредя, тъй като паричните въпроси винаги касаят правните, че виждам малка надежда, дори ако безспорно докажете, че лейди Глайд е жива, да възстановите състоянието й. Чужденецът вероятно ще напусне страната, преди да е започнала правната процедура, а сър Пърсивъл е достатъчно затруднен и притеснен и вероятно прехвърля всяка сума, с която разполага, на кредиторите си. Вие, разбира се, знаете…
В този момент го спрях.
— Нека не обсъждаме работите на лейди Глайд — казах му. — Не бях запознат с тях в миналото, не зная нищо и сега — освен че е загубила състоянието си. Предположението ви, че се ръководя от лични мотиви при изясняването на въпроса, е вярно. Бих искал те да бъдат винаги тъй безкористни, както са понастоящем…
Той се опита да ме прекъсне и да обясни. Предполагам, че бях малко разгорещен от усещането, че се съмнява в мен и продължих безцеремонно.
— Няма да има никакви парични подбуди — казах аз, — никаква мисъл за лично облагодетелствуване в услугата, която искам да направя на лейди Глайд. Тя бе отвергната като непозната от родния си дом — една лъжа, удостоверяваща смъртта й, е написана на надгробната плоча на майка й — и има двама души, живи и ненаказани, които са отговорни за нея. Този дом ще отвори вратите си отново, за да я посрещне в присъствието на всички, последвали измамното погребално шествие до гроба, лъжата ще бъде публично изтрита по, нареждане на главата на семейството и тези двама мъже ще отговарят за престъплението си пред МЕН, въпреки че правосъдието е безсилно да упражни властта си.
Той се отдръпна към бюрото си в мълчание. Лицето му ясно показваше, че според него заблуждението бе завладяло разума ми и не е напълно безполезно да ме съветва повече.
— Всеки от нас има свое мнение, мистър Кърл — продължих аз, — и трябва да изчакаме, докато бъдещите събития решат кой е прав. Междувременно съм ви много задължен за вниманието, с което се отнесохте към мен. Показахте ми, че правните мерки в буквалния смисъл на думата не са за нас. Ние не можем да представим правни доказателства и не сме достатъчно богати, за да платим юридическите разноски. Да се знае това, все пак е нещо.
Аз се поклоних и тръгнах към вратата. Той ме повика и ми връчи писмото, което го видях да поставя на масата в началото на разговора ни.
— Това се получи по пощата преди няколко дни — каза той. — Може би няма да имате нищо против да го предадете? Моля ви, предайте още на мис Халкъм колко искрено съжалявам, че засега не съм в състояние да й помогна освен със съвет, който, боя се, няма да й бъде по-полезен, отколкото на вас.
Погледнах писмото, докато говореше. То бе адресирано:
Излизайки от стаята, зададох един последен въпрос:
— Знаете ли случайно дали сър Пърсивъл Глайд е все още в Париж?
— Върнал се е в Лондон — отговори мистър Кърл. — Поне така разбрах от адвоката му, когото видях вчера.
След този отговор аз излязох.
Напускайки кантората, първата предпазна мярка, която трябваше да съблюдавам, бе да не привличам вниманието, като се оглеждам наоколо си. Закрачих към един от най-тихите от големите площади в северен Холбърн, сетне изведнъж спрях и се извърнах на едно място, където зад мен се простираше дълга павирана ивица.
В единия край на площада имаше двама мъже, които също бяха спрели и сега стояха и си говореха. След като размислих за миг, аз се върнах, за да мина покрай тях. Единият тръгна, когато започнах да се приближавам, и сви зад ъгъла, откъдето започваше улицата. Другият не помръдна. Погледнах го и веднага познах един от мъжете, които ме бяха следили, преди да напусна Англия.
Ако се бях оставил на инстинктите си, вероятно щях да го заговоря и накрая да го поваля на земята, Но бях длъжен да мисля за последиците. Веднъж сгрешил публично, аз незабавно давах оръжие в ръцете на сър Пърсивъл. Нямах друг избор, освен да се противопоставя на хитрината с хитрина. Свих в улицата, в която бе изчезнал вторият мъж, и го видях да чака пред една врата. Беше ми непознат и се зарадвах, че вече зная как изглежда в случай на бъдещи неприятности. След това отново се отправих на север, докато стигнах до Ню Роуд. Там завих в западна посока (като през цялото време мъжете бяха зад мен), спрях на едно място недалеч от пиацата и зачаках да се появи някоя бърза, Празна двуколка. След няколко минути се появи една. Скочих в нея и казах на човека да кара бързо към Хайд Парк. Но за шпионите нямаше втора бърза двуколка. Видях ги как хукнаха към отсрещната страна на пътя, за да тичат подире ми, докато срещнат някоя карета или стигнат до някоя стоянка. Но аз имах преднина и когато спрях кочияша и слязох, те не се виждаха никъде. След като най-подир закрачих към дома, бяха минали много часове и отдавна се беше стъмнило.
Сварих Мариан да ме чака сама в малката дневна. Тя бе убедила Лора да си легне, след като преди това й обещала да ми покаже рисунката й веднага щом се върна. Бедната, малка, плаха рисунка — толкова незначителна сама по себе си и толкова богата по своите асоциации — бе подпряна грижливо на масата с две книги, така че да я осветява колкото се може по-добре единствената свещ, която си позволявахме да използуваме. Седнах, за да гледам рисунката и да разкажа шепнешком на Мариан за случилото се. Стената, която ни разделяше от другата стая, бе толкова тънка, че почти чувахме дишането на Лора и можехме да я събудим, ако говорехме високо.
Мариан запази спокойствие, докато й предавах разговора с мистър Кърл. Но лицето й стана тревожно, когато й разказах за мъжете, тръгнали подир мен от кантората на адвоката, и когато й съобщих, че сър Пърсивъл се е върнал.
— Лоши новини, Уолтър — каза тя. — Най-лошите новини, които можехте да донесете. Имате ли да ми кажете още нещо?
— Имам да ви предам нещо — отговорих аз, връчвайки й писмото, което мистър Кърл ми бе поверил.
Тя погледна адреса и веднага позна почерка.
— Познавате ли човека, който ви е писал?
— Твърде добре — отговори тя. — Този човек е граф Фоско.
Отговаряйки ми така, тя отвори плика. Лицето й се покри със силна червенина, докато четеше, очите й засвяткаха гневно, когато с възмущение ми даде писмото да го прочета на свой ред.
Ето неговото съдържание:
