Лондон, където малцина се разхождаха и обикаляха безцелно улиците. Избрах го в един беден и пренаселен квартал, защото колкото по-тежка бе борбата за съществуване сред хората, които ни заобикаляха, толкова по-малка бе вероятността те да си губят времето и да си правят труда да се занимават с някакви непознати, появили се между тях. Това бяха предимствата, на които най-много държах, но местонахождението ни имаше още една положителна страна и тя в никакъв случай не бе по-маловажна. Можехме да преживяваме евтино от всекидневния ми труд и да пестим всяко пени, което притежавахме, за целта, справедливата цел — която сега ни за миг не забравях — да възстановим правдата, погубена от една позорна злина.
След седмица Мариан Халкъм и аз определихме пътя, по който щеше да се развива новият ни живот.
Други наематели в къщата нямаше и ние имахме възможността да влизаме и излизаме, без да минаваме през магазините. Поне в началото нито Мариан, нито Лора не трябваше да прекрачват прага, без да съм е тях, а когато отсъствувах от къщи, те под никакъв предлог не биваше да допускат никого в жилището. След като установихме това правило, отидох при един мой отдавнашен приятел — гравьор, с голяма практика, — за да потърся работа. При това му обясних, че имам основания, поради които желая да остана в неизвестност.
Той веднага заключи, че съм потънал в дългове, изказа с обичайните изрази съжалението си и сетне обеща да направи каквото може, за да ми помогне. Оставих го с погрешното му впечатление и приех работата, която можеше да ми даде. Той знаеше, че може да се довери на опита и трудолюбието ми. Притежавах усърдието и способностите, от които той се нуждаеше, а припечеленото, макар и малко, задоволяваше потребностите ни. Щом като имахме вече тази сигурност, Мариан Халкъм и аз събрахме вкупом притежанията си. Тя имаше между двеста и триста лири, а и на мен ми бе останала почти същата сума от ликвидацията на учителската ми практика, преди да напусна Англия. Така събрахме повече от четиристотин лири. Депозирах това малко състояние в банката, за да го използувам за тайните проверки и разследвания, които бях решил да организирам или да извърша сам, в случай че не намеря помощ от никого. Изчислихме седмичните си разходи до последното пени и държахме непокътнат малкия си капитал, освен ако не се налагаше да направим нещо в интерес на Лора или заради нея.
Домашната работа, която щеше да се върши от прислужница, ако се бяхме осмелили да допуснем непознат човек до себе си, бе поета от първия ден, като нейна лична привилегия, от Мариан Халкъм. „Това, за което са гойни ръцете на жената — каза тя, — рано или късно ще бъде годно и за моите ръце.“ Изтощените й ръце потрепераха при тези думи. Те сами разказаха своята тъжна история, когато тя нави ръкавите на бедната си проста дреха, която носеше от предпазливост; но неугасимият дух на тази жена въпреки преживяното гореше ярко в нея. Видях как сълзите изпълват очите й и бавно се стичат по страните й, когато ме погледна. Тя ги изтри рязко с жест, който ми напомни някогашната й енергичност, а в усмивката й проблесна нещичко от някогашното й добро настроение. „Не се съмнявайте в храбростта ми, Уолтър — помоли ме, — плача не аз, а слабостта ми.“ И тя удържа на думата си — победата бе спечелена, когато се видяхме вечерта и тя седна да си почине. Големите й тъмни очи ме погледнаха непоклатимо, искрейки с решителността си от отминалите дни. „Все още не съм напълно сломена — каза тя. — Може да се доверите на моето участие в делото.“ Преди да й отговоря, тя прошепна: „И можете спокойно да ми доверите риска и опасностите също. Спомнете си за това, когато му дойде времето!“
Спомних си го, когато дойде времето.
В края на октомври нашето всекидневие следваше вече своята определена посока и тримата бяхме така изолирани в своето убежище, като че ли къщата, която обитавахме, бе пустинен остров, а многобройната плетеница от улици и хилядите човешки същества около нас — водите на едно безкрайно море. Вече разполагах с малко свободно време, за да обмисля бъдещия си план за действие и как по-добре бих могъл да се въоръжа от самото начало за предстоящата битка със сър Пърсивъл и графа.
Напълно безнадеждно бе да се използува като доказателство за самоличността на Лора фактът, че аз и Мариан сме я познали. Ако не я обичахме тъй силно, ако инстинктът, породен от тази обич, не бе много по- сигурен от доводите на разума, много по-силен от всякаква наблюдателност, дори и ние бихме се поколебали, виждайки я за първи път.
Външните промени, наслоени от страданието и ужаса, заплашително, почти безнадеждно бяха засилили фаталната й прилика с Ан Катърик. В разказа ми за събитията от времето на моето пребиваване в Лимъридж Хаус съм записал от собствените ми наблюдения върху двете, как в изумителното им при пръв поглед сходство съществуват важни различия при вглеждане в подробностите. Тогава, ако застанеха една до друга, никой нито за миг не би ги объркал — както често се случва при близнаци. Сега не бих твърдял това. Мъката и страданието, с които някога се бях обвинил, че свързвам, макар и с мимолетна мисъл, бъдещето на Лора Феърли, бяха оставили скверните си следи върху младостта и красотата на лицето й; а фаталната прилика, която на времето ме бе накарала да изтръпна, сега бе пред очите ми, неподправена и истинска. Близки и приятели дори биха се усъмнили дали тя е онази Лора Феърли, която са познавали някога, ако им я бяхме представили в първите дни след избавлението й от приюта. И не бихме могли да ги виним за съмнението, защото те не я гледаха с нашите очи.
Последният шанс, на който в началото разчитах — шансът да я накараме да си припомни лица и събития, които никаква натрапничка не би могла да знае, — се оказа безнадежден от направения по-късно печален опит. Всяка предпазлива стъпка, с която Мариан и аз подхождахме към нея, всяко деликатно средство, с което се опитвахме да заздравим и постепенно да укрепим отслабналите й способности, ни караха отново да си спомняме колко е рисковано да насочваме съзнанието й към тревожното и ужасно минало.
Единствените събития от дните, останали зад нас, за които дръзвахме да разбудим спомените й, бяха дребните, всекидневни случки от онова щастливо време в Лимъридж, когато отидох за първи път там и я учех да рисува. Денят, когато я подтикнах към тези спомени, като й показах рисунката й, дадена ми от нея сутринта на нашата раздяла, която оттогава винаги носех със себе си, бе денят на първата ни надежда. Постепенно и нежно пред погледа й изплуваха познатите пътеки и бедните, измъчени, тъгуващи очи се обърнаха към Мариан и към мен с нов интерес, с плаха мисъл, която от този момент нататък грижовно поддържахме неугасваща. Купих й малка кутия е бои й скицник, като стария, който видях в ръцете й сутринта на запознанството ни. Отново, о, боже мой, отново — в свободните часове от работа на бледата лондонска светлина, в бедната лондонска стая — седнах до нея, за да насочвам плахите й щрихи, да помагам на слабата ръка. Ден след ден подхранвах упорито новия интерес, докато най-сетне той утвърди мястото си в празнотата на съществуването в, докато започна да мисли за рисуването, да говори за него и търпеливо да се занимава сама, припомняйки си нерешително невинното удоволствие от моите насърчения, растящата радост от собствения й напредък, които принадлежаха на изгубения живот и изгубеното щастие на някогашните дни. Тъй простичко и бавно помагахме на разсъдъка й; в хубави дни я водехме на разходки, заставайки от двете й страни, до тихия, стар градски площад, който беше наблизо и където нямаше нищо, което да я смути или разтревожи. Отделихме няколко лири от капитала си, за да й купуваме вино и добра, питателна храна, от която се нуждаеше. Вечер я забавлявахме с детски игри на карти и албуми, пълни с изрезки, които взимах назаем от моя работодател гравьора. С тези и други подобни малки знаци на внимание успяхме да я успокоим и укрепим, и макар заети и угрижени, питаехме големи надежди, дарявайки я с непрестанната си обич, без нито веднъж да изпаднем в отчаяние. Но да я изтръгнем безмилостно от уединението и покоя, да я изправим лице в лице с непознати или познати, което беше все пак малко по- добре, да разбудим болезнените впечатления от миналото, които тъй грижовно бяхме сподавяли — това, дори в собствените й интереси, не смеехме да направим. Каквито и жертви да струваше, колкото дълго, изтощително и сърцераздирателно да бе всяко забавяне, ако имаше земно средство, което можеше да се пребори със стореното и зло, то трябваше да бъде победено без нейно знание и без нейната помощ.
Взимайки това решение, вече ни предстоеше да помислям какъв да бъде първият риск, към който да се насочим, и как първоначално да действуваме.
След като се посъветвах с Мариан, реших да започна със събирането на всички възможни факти, а после да се консултирам с мистър Кърл (комуто знаехме, че можем да се доверим) и преди всичко да го попитам дали можем да прибегнем до правни процедури. Длъжен бях в интерес на Лора Да не оставям цялото й бъдеще на собствените ми, неподпомогнати от никого усилия, в случай че съществуваше и най- малката перспектива да заздравим позицията си при наличието на някаква благонадеждна помощ.
