Това бил приют за душевноболни. Тук за първи път чула, че се обръщат към нея с името на Ан Катърик и тук, като последно забележително обстоятелство в историята на заговора, със собствените си очи се уверила, че е облечена с дрехите на Ан Катърик. Първата вечер в приюта сестрата й показала монограмите на долното й бельо, когато се събличала, и най-учтиво, без всякакво раздразнение й казала: „Вижте собственото си име на собствените си дрехи и недейте повече да ни притеснявате с твърденията си, че сте лейди Глайд. Тя е мъртва и погребана, а вие сте жива и здрава. Хайде, погледнете дрехите си! Ето, ясно изписано е както и на старите ви вещи, които тук пазим — Ан Катърик — черно на бяло!“ Наистина било така, когато мис Халкъм разгледала бельото на сестра си вечерта след пристигането им в Лимъридж Хаус.
Това били единствените спомени — всичките несигурни и някои от тях противоречиви, които с внимателни въпроси били изтръгнати от лейди Глайд по време на пътуването към Къмбърланд, Мис Халкъм не я притеснила с никакви въпроси, отнасящи се до събитията в приюта, тъй като било очевидно, че разсъдъкът й не е в състояние да се насочи към тях. Знаела от доброволното признание на собственика на лудницата, че била приета там на двадесет и седми юли. От тази дата до петнадесети октомври (деня на избавлението) Лора била поставена под контрол; при което систематично утвърждавали самоличността й като Ан Катърик и непрекъснато твърдели, че е с болен разсъдък. Дори една не тъй деликатна чувствителност, дори едно не тъй крехко здраве не биха могли да останат незасегнати от такова изпитание. Нито един човек, подложен на подобно нещо, не би могъл да излезе от него непроменен.
Тъй като пристигнали в Лимъридж късно вечерта на петнадесети, мис Халкъм разумно решила, че е по- добре да отложи опитите си да доказва самоличността на лейди Глайд за следващия ден.
Първото нещо, което сторила на другата сутрин, било да отиде при мистър Феърли и след като предварително и предпазливо го подготвила, разказала му недвусмислено случилото се. Щом като отминало първоначалното му изумление и тревога, той ядосано заявил, че мис Халкъм се е оставила да я подведе Ан Катърик. Той й припомнил писмото на граф Фоско и това, което самата тя му казала за приликата между Ан и покойната му племенница; и той категорично отказал да види, дори и за минута, една луда жена, чието присъствие у дома му било възмутително оскърбление.
Мис Халкъм излязла от стаята и изчакала да премине първата вълна на възмущението й. Сетне размислила, че в името на най-обикновената човечност мистър Феърли трябва да види племенницата си, преди да й затвори като на непозната вратите на дома си, и затова без всякакво предварително предупреждение завела лейди Глайд в стаята му. Слугата стоял на пост пред вратата, за да им попречи да влязат, но мис Халкъм го отстранила и застанала пред мистър Феърли, водейки сестра си за ръка.
Последвалата сцена, макар и продължила само няколко минути, била тъй мъчителна, че самата мис Халкъм отбягваше да говори за нея. Достатъчно е само да кажем как мистър Феърли най-категорично заявил, че не познава жената, въведена в стаята му — че не вижда нищо в лицето и поведението й, което и за миг да го накара да се усъмни, че племенницата му лежи погребана в църковния двор на Лимъридж. Той посочил, че ще потърси защитата на закона, ако, преди да е изтекъл денят, тя не бъде отведена от къщата.
Дори и при най-лошото мнение за себичността и равнодушието на мистър Феърли, както и за привичното отсъствие на всякаква чувствителност у него, било явно невъзможно да се допусне, че той е способен на такава низост, при която тайно би познал и открито би отрекъл детето на брат си. Мис Халкъм човешки и разумно положила всички усилия, за да разсее предубеждението и тревогата му и да го отклони от решението да изпълни намеренията си, като в тази светлина започнала да разказва за случилото се. Но когато поставила на проверка слугите, те също, до един, били несигурни, най-меко казано, дали представената им дама е тяхната млада господарка или Ан Катърик, за чиято прилика с нея били чували, и печалното заключение било неизбежно. Промяната, настъпила в изражението и поведението на лейди Глайд в резултат на затварянето й в приюта, била много по-голяма, отколкото мис Халкъм първоначално предположила. Злостната измама, наложила смъртта й, не можела да бъде разобличена дори в дома, където била родена, сред хората, с които била живяла.
В по-малко критична ситуация усилието все още можело да не се смята за безнадеждно.
Например камериерката Фани, която точно тогава отсъствувала от Лимъридж, трябвало да се върне след два дни. Съществувала вероятността тя да познае господарката си, тъй като била в постоянен контакт с нея, о и била много по-силно привързана към нея от останалите слуги. Освен това можело лейди Глайд да бъде скрита в дома или в селото, докато се възстанови малко здравето й и се стабилизира съзнанието й. Когато отново можело да се разчита на помощта на паметта и, тя естествено щяла да започне да говори за хора и събития от миналото с увереност и познания, каквито никоя натрапница не би могла да изсимулира. Тъй впоследствие самоличността, която собственото й появяване не могло да установи, щяла да се докаже чрез едно по-сигурно средство — думите.
Ала това било практически невъзможно при обстоятелствата, при които била получила отново свободата си. Диренето, отклонено за момента към Хампшър, неминуемо щяло да се насочи към Къмбърланд. Лицата, натоварени с търсенето на бегълката, можели да пристигнат след няколко часа в Лимъридж Хаус, а поради състоянието, в което се намирал, мистър Феърли вероятно щял веднага да им окаже съдействие, като упражни влиянието и властта си в околността. Най-елементарната загриженост за безопасността на лейди Глайд принудила мис Халкъм да се откаже от борбата в нейна защита и да я отведе незабавно от мястото, което в случая било по-опасно от всички други — родния й край.
Първата и най-разумна мярка за сигурност била да се върнат веднага в Лондон. В големия град следите им биха могли най-бързо и най-добре да се заличат. Нямало нужда от никакви приготовления — нямало с кого да се прощават. Следобеда на този паметен ден — шестнадесети октомври — мис Халкъм повела сестра си към последното изпитание и без жива душа да им пожелае добър път на раздяла, двете поели сами в света, напускайки завинаги Лимъридж Хаус.
Били изкачили хълма над църковния двор, когато лейди Глайд настояла да се върнат, за да отиде за последен път на гроба на майка си. Мис Халкъм се опитала да я разколебае, но в този единствен случай старанията й били напразни. Лора била непреклонна. Замъгленият й поглед припламнал изведнъж и очите и засвяткали през спуснатия пред тях воал, изтощените й пръсти започнали все по-силно да стискат приятелската ръка, която до този момент държали съвсем безжизнено. Дълбоко вярвам, че божията ръка им е сочела пътя, че най-невинното и най-измъченото от чедата на всевишния е било избрано в този тежък момент, за да ги води.
Те се върнали обратно към гробището и с това свързали в едно бъдещето на трима ни.
III
Това бе историята на миналото — историята, доколкото ни бе известна тогава.
След като я чух, стигнах до две очевидни заключения. Първо, видях в цялата й мрачност същината на заговора; как са били проследени всички възможности и как са били насочвани обстоятелствата, за да се извърши безнаказано едно дръзко и заплетено престъпление. Макар и подробностите да бяха все още загадка за мен, низостта, с която е била използувана приликата между жената в бяло и лейди Глайд, бе напълно ясна. Безспорно бе, че Ан Катърик е била представена в къщата на граф Фоско като лейди Глайд, безспорно бе, че лейди Глайд е била заведена вместо покойната в приюта, при което размяната е извършена така, че невинни хора (лекарят и двете служителки — със сигурност, и собственикът на лудницата — по всяка вероятност) са били направени съучастници в престъплението.
Второто заключение бе неизбежно следствие от първото. Ние тримата не можехме да очакваме милост от граф Фоско и сър Пърсивъл Глайд. Успехът от заговора бе донесъл чиста печалба на тези мъже в размер на тридесет хиляди лири — двадесет хиляди за единия и десет хиляди за другия чрез съпругата му. Поради това, както и поради други причини те бяха заинтересовани да останат неразкрити и щяха да преобърнат света, да извършат всичко, да прибягнат до всякаква подлост, за да открият мястото, където е скрита жертвата им, и да я разделят от единствените приятели, които имаше на този свят — Мариан Халкъм и мен.
Мисълта за тази сериозна заплаха, която с всеки ден и всеки час би могла да се приближава към нас, бе единственото нещо, определило избора ми на нашето убежище. Предпочетох източните покрайнини на
