питомка, че мис Халкъм благоразумно решила да се премести в един почтен пансион в същия квартал, препоръчан от омъжената сестра на мисис Веси. На следващия ден се отправила към приюта, намиращ се недалеч от Лондон в северна посока.
Веднага била приета от собственика.
Отначало той, изглежда, решително се противопоставял на искането й да се види с пациентката му. Но след като му показала послеписа в писмото на граф Фоско, след като му припомнила, че тя е тази „мис Халкъм“, за която става дума в него, че е близка родственица на покойната лейди Глайд и че следователно проявява естествен интерес, по семейни причини, да се запознае лично със степента на душевното разстройство на Ан Катърик, свързано с покойната й сестра, тонът и поведението на собственика на приюта се променили и той оттеглил възраженията си. Вероятно е усетил, че при тези обстоятелства един упорит отказ не само щял да бъде израз на неуважение, но би могъл също да наведе на мисълта, че дейността на неговата институция е от естество, неподходящо за проверки от страна на почтени личности.
Мис Халкъм останала с впечатлението, че собственикът на приюта не е доверено лице на сър Пърсивъл и графа. Фактът, че въобще се съгласил тя да посети пациентката му, бил достатъчно убедително доказателство за това, а направените с готовност признания, които едва ли биха излезли от устата на един съучастник, били още едно.
Например във встъпителния разговор той уведомил мис Халкъм, че Ан Катърик му била доведена с необходимата заповед и документи от граф Фоско на двадесет и седми юли. Освен това графът представил обяснително писмо и нареждания, подписани от сър Пърсивъл. Собственикът признал, че приемайки повторно своята пациентка, забелязал у нея някои странни промени. Подобни промени естествено не били безпрецедентни в опита, който имал с душевноболните. При такива хора често се редували външни и вътрешни изменения, влошавания и подобрявания на състоянието, при които лудостта водела и до промени във външния вид. Той допуснал това, както допуснал и промяната в халюцинациите на Ан Катърик, която несъмнено се отразила на поведението и изражението й. Но все пак от време на време бил озадачен от известни различия в пациентката му, преди да избяга и след като отново била доведена. Тези различия били твърде незначителни, за да се опишат. Той, разбира се, не смятал, че тя била напълно променена в ръста, фигурата и във външния си вид, в цвета на косите и очите или в очертанията на лицето; промяната била в нещо, което той по-скоро усещал, отколкото виждал. С две думи, случаят представлявал загадка от самото начало, а сега предоставял допълнителна неяснота.
Не може да се каже, че този разговор подготвил дори частично съзнанието на мис Халкъм за това, което щяло да се случи. Но въпреки това той й оказал сериозно въздействие. Нервите й така се разстроили, че й било необходимо известно време, за да се овладее достатъчно, преди да последва собственика на приюта към онази част на сградата, където се намирали болните.
Както били осведомени, предполагаемата Ан Катърик се разхождала по това време в градината. Една от сестрите се съгласила да заведе мис Халкъм при нея, тъй като собственикът на приюта бил задържан за няколко минути от някакъв случай, изискващ неговата намеса. Той обаче казал, че след това ще се присъедини към посетителката в градината.
Сестрата завела мис Халкъм в една по-отдалечена част, която била добре поддържана, и след като се по-огледала наоколо, свила по една затревена алея, засенчена с храсти от двете страни. Някъде по средата на тази алея видели две жени, които бавно приближавали към тях. Сестрата посочила към тях и казала: „Ето това е Ан Катърик, госпожо, със санитарката, която се грижи за нея. Санитарката ще отговори на всички въпроси, които искате да й зададете.“ След тези думи сестрата си тръгнала, за да поеме отново задълженията си.
Мис Халкъм закрачила към жените и те продължавали да вървят към нея. Когато се приближили на десетина крачки, едната от жените се заковала на мястото си, погледнала с трескаво изражение непознатата дама, отскубнала се от ръката на придружителката си и в следващата секунда се хвърлила към обятията на мис Халкъм. В този миг мис Халкъм познала сестра си — познала живата покойница.
За щастие, за успеха на предприетите впоследствие мерки в този момент нямало никого другиго освен придружителката. Тя била млада жена и първоначално така се изумила, че не могла да се намеси. Когато била в състояние да направи това, било й поискано пълно съдействие от страна на мис Халкъм, която от потресата на това откритие загубила контрол над собственото си самообладание. След като изчакала няколко минути в свежия въздух на прохладната сянка, на помощ й дошли природната й енергия и храброст и тя се съвзела достатъчно, за да разбере колко е необходимо заради клетата й сестра да възвърне присъствието на духа си.
Получила разрешение да говори насаме с пациентката при условие, че няма да се отдалечават от погледа на придружителката. Време за въпроси нямало; имало време мис Халкъм да внуши на клетата си сестра колко е наложително да се овладее и да я увери, че ако направи това, незабавно ще й помогне и ще я спаси. Перспективата за бягство от приюта, ако се вслуша в наставленията на сестра си, била достатъчна, за да се успокои лейди Глайд и да разбере какво се иска от нея. Мис Халкъм отишла след това при санитарката, сложила в ръцете й всичките пари, които имала у себе си (три златни суверена), и попитала кога и къде може да говори с нея насаме.
Отначало жената се изненадала и проявила недоверие. Но след като мис Халкъм заявила, че я интересували само някои въпроси, които поради голямото си вълнение не можела да зададе сега, и когато я уверила, че няма никакво намерение да я кара да върши нещо, противоречащо на служебния й дълг, жената приела парите и предложила да проведат разговора на другия ден в три часа следобед. Тя можела да се измъкне тогава за половин час, след като пациентите са обядвали, и определила среща в едно усамотено място отвъд високата северна стена, която ограждала сградата. Мис Халкъм успяла само да се съгласи и да пошепне на сестра си, че ще получи известие от нея на другия ден, когато собственикът на приюта се присъединил към тях. Той забелязал вълнението на посетителката, което мис Халкъм обяснила с факта, че разговорът с Ан Катърик я смутил леко в началото. Тя си тръгнала колкото се може по-бързо след това — по-точно, когато успяла да събере сили, за да си наложи да остави клетата си сестра.
Когато тази й способност се възвърнала, не било нужно дълго да разсъждава, за да се убеди, че всеки опит, дори и успешен, да се установи самоличността на лейди Глайд и да бъде освободена по законен път би довел до закъснение, което можело да се окаже фатално за разсъдъка на сестра й, разстроен вече от ужаса на наложеното й положение. Когато мис Халкъм се върнала в Лондон, тя вече била взела твърдото решение да организира сама бягството на лейди Глайд с помощта на жената, която се грижела за нея.
Веднага отишла, при своя борсов посредник и продала малкото акции, които притежавала, възлизащи на около седемстотин лири. Решена, ако е необходимо, да даде и последното си пени за цената на Лорината свобода, тя се отправила на следния ден, като носела със себе си цялата сума в банкноти, към уречената среща отвъд стената на приюта.
Жената я чакала. С много предварителни въпроси мис Халкъм пристъпила предпазливо към целта. Тя открила между другите подробности, че от сестрата, която се грижела преди за истинската Ан Катърик, била потърсена отговорност (макар да нямала вина) за бягството на пациентката и впоследствие загубила мястото си. Същото наказание, било й казано, щяло да сполети и сегашната й събеседничка, ако предполагаемата Ан Катърик изчезнела за втори път; а освен това била особено заинтересована да запази мястото си. Тя била сгодена и заедно с бъдещия й съпруг изчаквали, докато спестят заедно двеста-триста лири, за да започнат самостоятелен бизнес. Възнаграждението й било добро и тя се надявала, че със строги икономии в срок от две години ще може да вложи своя малък дял към необходимата сума.
При този намек мис Халкъм заговорила. Тя заявила, че предполагаемата Ан Катърик е нейна близка родственица; че поставянето й в приюта се дължи на фатална грешка и че сестрата ще извърши едно добро християнско дело, ако чрез нея двете успеят отново да се съберат. Без да я изчаква да възрази, мис Халкъм извадила от портфейла си четири банкноти по сто лири и ги предложила на жената като компенсация за риска, който щяла да поеме, и за загубеното място.
Сестрата се колебаела, обхваната явно от силна изненада и недоверие. Мис Халкъм започнала да я убеждава.
— Вие ще извършите добро дело — повтаряла тя. Ще помогнете на най-онеправданата и нещастна жена на този свят. Ето като отплата необходимите за брака ви пари. Доведете ми я тук и тогава ще сложа тези четири банкноти в ръцете ви.
— Ще ми дадете ли писмо, което да покажа на любимия си, когато ме попита откъде имам тези пари? —
