„Подтикван от благородно възхищение — благородно към самия мен, благородно към вас, — пиша ви, великолепна Мариан, в интерес на вашето спокойствие, за да ви кажа утешителните думи: не се страхувайте от нищо!
Използувайте удивителния си разум, даден ви от природата, и останете в уединение. Скъпо и възхитително женско създание, не предизвиквайте опасните гласове на публичността. Смирението е блаженство — приемете го. Скромният домашен покой носи вечно ободрение — наслаждавайте му се. Злините на житейските бури отминават долината на Усамотението — живейте, скъпа госпожице, в тази долина.
Сторете това и аз ви уверявам, че няма от какво да се боите. Нови беди няма да съкрушат вашата чувствителност — тъй скъпа за мен, сякаш е моя. Няма да бъдете обезпокоявана. Милата спътница на самотата ви няма да бъде преследвана. Тя намери нов приют във вашето сърце. Безценен приют. Завиждам й и я оставям там.
Една последва предупредителна дума, изпълнена със загриженост, с бащински съвет, и аз се изтръгвам от очарованието да ви говоря — приключвам тези пламенни редове.
Не продължавайте по-нататък оттам, докъдето вече сте стигнали. Не излагайте на риск ничии сериозни интереси, не заплашвайте никого. Не ме принуждавайте, умолявам ви, да действувам — Мен, Човека на Действието, когато копнея да остана бездеен, да огранича огромната територия на моята енергия и замисли. Ако имате безразсъдни приятели, уталожете Пагубния им плам. Ако мистър Хартрайт се завърне в Англия, не поддържайте връзка с него. Вървя по свой собствен път, а Пърсивъл ме следва по петите. В деня, когато мистър Хартрайт пресече този път, той е загубен човек.“
Единственият подпис под тези редове бе инициалът
— Опитва се да ви сплаши — сигурен знак, че самият той е изплашен — казах аз.
Тя беше прекалено много жена, за да се отнесе към писмото тъй, както аз се отнесох към него. Наглата фамилиарност на езика бе твърде много за самообладанието й. Когато ме погледна през масата, ръцете й бяха вкопчени една в друга върху скута й и старият буен нрав проблесна отново по лицето и очите й.
— Уолтър — каза тя. — Ако някога тези двама попаднат в ръцете ви и сте задължен да пощадите единия, нека да не бъде графът.
— Ще задържа писмото, Мариан, за да подпомогне паметта ми, когато дойде времето.
Тя ме погледна внимателно, докато прибирах писмото в портфейла си.
— Когато дойде времето? — повтори тя. — Може ли да говорите за бъдещето, сякаш сте сигурен в него, след това, което чухте в кантората на мистър Кърл, след това, което ви се е случило днес?
— Не броя дните от днес, Мариан. Единственото, което направих днес, бе да помоля един друг човек да действува от мое име. Аз броя дните от утре…
— Защо от утре?
— Защото утре смятам да действувам сам.
— Как?
— Ще замина за Блакуотър с първия влак и ще се върна, надявам се, вечерта.
— За Блакуотър!
— Да. Имах време да размисля, след като напуснах мистър Кърл. По един въпрос неговото мнение потвърждава моето. Трябва да проявим упоритост докрай, за да разберем датата на Лориното заминаване. Единствената слабост в заговора и вероятно единствената възможност да докажем, че тя е живо същество, е именно разкриването на тази дата.
— Имате пред вид — каза Мариан — откриването на факта, че Лора е напуснала Блакуотър Парк след датата, удостоверяваща смъртта й в медицинския документ?
— Разбира се.
— Какво ви кара да мислите, че може да е заминала след това? Лора не може да ни каже нищо за времето, по което е пристигнала в Лондон.
— Но собственикът на приюта ви е съобщил, че тя е била приета на двадесет и седми юли. Съмнявам се, че граф Фоско е Можел да я държи в Лондон безчувствена за всичко, което става около нея, повече от една нощ. В такъв случай тя трябва да е тръгнала на двадесет и шести и трябва да е пристигнала в Лондон един ден след упоменатата в акта за собствената й смърт дата. Ако можем да докажем тази дата, ние доказваме обвиненията си срещу сър Пърсивъл и срещу графа.
— Да, да, разбирам. Но как може да се получи това доказателство?
— Разказът на мисис Мичелсън ми подсказа два начина, чрез които мога да се опитам да я разбера. Единият от тях е да разпитам лекаря мистър Досън, който трябва да знае кога е подновил посещенията си в Блакуотър Парк след заминаването на Лора от къщата. Другият е да разпитам в странноприемницата, където сър Пърсивъл е отишъл през нощта. Знаем, че той е заминал няколко часа след Лора и по този начин можем да стигнем до датата. Във всеки случай заслужава си да опитаме и утре аз съм твърдо решен да го направя.
— А ако не излезе нищо от това — сега мисля за най-лошото, Уолтър, но ще мисля за най-доброто, ако разочарованията ни подложат на изпитание. Да предположим, че няма кой да ви помогне в Блакуотър?
— Има двама души, които могат да ми помогнат и ще ми помогнат в Лондон — сър Пърсивъл и графът. Невинните биха могли лесно да забравят датата, но те са виновни и те я помнят. Ако не сполуча никъде другаде, решен съм да изтръгна признание от единия или и от двамата с мои средства.
Жената в нея отново заговори с пълната си сила.
— Започнете с графа — прошепна тя пламенно. — Заради мен — започнете с графа.
— Трябва да започнем — заради Лора — оттам, където имаме най-големи шансове за успех — отговорих аз.
Руменината обляла лицето й, избледня и тя поклати тъжно глава.
— Да — каза ми, — прав сте. Подло и жалко беше от моя страна да говоря така. Опитвам се да бъда търпелива, Уолтър, и в това отношение бележа по-голям успех, отколкото някога в щастливите, дни. Но все още е останало малко от стария ми нрав и то взема връх, когато мисля за графа.
— Ще дойде и неговият ред — обещах аз. — Но помнете, че засега не ни е известна нито една тъмна страна от живота му. — Изчаках малко, за да й дам възможност да се овладее, и тогава изрекох решителните думи: — Мариан, има една тъмна страна в живота на сър Пърсивъл, за която и двамата знаем…
— Имате пред вид тайната!
— Да. Тайната! Това е единственият ни сигурен коз срещу него. Мога да го измъкна от защитената му позиция, мога да извадя него и злодейството му на бял свят само по този начин. Каквото и да е вършил графът, сър Пърсивъл се е съгласил да участвува в заговора срещу Лора не само заради изгодата, а и поради още една подбуда. Чули сте го да казва на графа, че според него собствената му съпруга знае достатъчно, за да го съсипе? Чули сте го да казва, че е загубен, ако се разкрие тайната на Ан Катърик?
— Да, да! Чух го.
— Е, Мариан, ако всичките ни други източници се окажат безполезни, аз съм решен да узная тайната. Старото ми суеверие все още не ме е напуснало. Повтарям отново, че жената в бяло все още упражнява влияние върху живота на трима ни. Краят е определен — той ни тегли и Ан Катърик — мъртва в гроба — все още сочи пътя.
V
Предстои да чуете разказа за моите първи проверки в Хампшър. Заминавайки рано от Лондон, аз успях да пристигна в дома на мистър Досън преди обяд. Разговорът ни, доколкото засягаше целта на моето посещение, не доведе до задоволителен резултат.
Бележниците на мистър Досън ми показаха кога е подновил посещенията си при мис Халкъм в Блакуотър Парк, но да се направят точни пресмятания със задна дата, бе невъзможно без помощта на мисис Мичелсън, която, както ми бе известно, не можеше да я окаже. Тя не можеше да каже по памет (кой може в подобен
