с мисис Тод през последните месеци. Не ни беше известно как мисис Клемънтс се е разделила с Ан, но тя най-вероятно е решила да търси изчезналата жена там, където най-силно е била привличана, а именно околностите на Лимъридж. Веднага схванах, че предложението на Мариан вещае успех и тя съответно написа още същия ден писмо на мисис Тод.
Докато чакахме отговора, аз се запознах с всички сведения, които Мариан можеше да ми даде по въпроса за семейството на сър Пърсивъл и младостта му. Всичко, което научих от нея, бе плод на приказки от втора ръка, но тя имаше основания да вярва, че малкото, което знаеше, бе истина.
Сър Пърсивъл нямаше братя и сестри. Баща му — сър Феликс Глайд, страдал по рождение от мъчителен и неизлечим недъг, който от ранна възраст го карал да Отбягва обществото. Единствена радост му доставяла музиката и той се оженил за дама със сродни нему вкусове, за която се говорело, че е безупречна музикантка. Наследил имението Блакуотър още като млад. След като преминали във владение, нито той, нито съпругата му направили каквито и да са опити за установяване на връзки с местното общество и никой не смеел да ги накара да излязат от уединението си, ако не се смята злощастното начинание на енорийския пастор.
Пасторът бил най-лошият от всички невинни пакостници — една прекалено усърдна личност. Той бил чул, че в колежа сър Феликс си бил създал едва ли не име на политически революционер и атеист и с чиста съвест заключил, че е негов морален дълг да призове господаря на имението да чуе здравите възгледи, проповядвани в енорийската църква. Сър Феликс така буйно възнегодувал срещу добронамерената, но попаднала на погрешен адрес намеса на духовника и тъй грубо и публично го обидил, че семействата от околността изпратили гневни протестни писма и дори арендаторите от Блакуотър изразили мнението си, доколкото смеели. Баронетът, който нямал отношение към земята, нито пък бил привързан към имението или някого в него, заявил, че няма да даде повторна възможност на обществеността в Блакуотър да го разгневи, и отпътувал с жена си веднъж за винаги.
След кратко пребиваване в Лондон той и съпругата му заминали за континента и повече не се върнали в Англия. Делели времето си между Франция и Германия, живеейки в онова пълно уединение, което болезненото чувство за личния недъг на сър Феликс било превърнало в необходимост. Синът им Пърсивъл се родил в чужбина и получил образованието си при частни преподаватели. Загубил най-напред майка си. Баща му починал няколко години след нея през 1825 или 1826 година. На младини сър Пърсивъл посещавал един-два пъти Англия, но запознанството му с покойния мистър Феърли датирало едва след смъртта на баща му. Те скоро станали много близки, макар че по онова време сър Пърсивъл рядко посещавал Лимъридж Хаус. Мистър Фредерик Феърли може би се бе запознал с него в компанията на мистър Филип Феърли, но сигурно го е познавал много слабо. Единственият близък приятел на сър Пърсивъл от семейство Феърли бил бащата на Лора.
Това бе всичко, което можах да науча от Мариан. То с нищо не можеше да бъде от полза за сегашната ми цел, но аз си записах грижливо данните, в случай че в бъдеще се окажат от значение.
Отговорът на мисис Тод (адресиран, по наше искане, до поискване в един по-далечен пощенски клон) се бе получил, когато отидох да го потърся. Шансовете, които досега бяха вървели срещу нас, оттук нататък се обърнаха в наша полза. Писмото на мисис Тод съдържаше първото сведение, което дирехме.
Излизаше, че мисис Клемънтс (както бяхме предположили) е писала до Тодс Корнър, първо за да се извини за безцеремонния начин, по който тя и Ан са напуснали приятелите си от фермата (сутринта, след като бях срещнал жената в бяло в църковния двор), а след това уведомявала мисис Тод за изчезването на Ан, молейки я да разпита наоколо, тъй като имало вероятност тя отново да се е върнала в Лимъридж. Отправяйки тази молба, мисис Клемънтс не забравила да упомене адреса, на който винаги можела да бъде намерена, и този адрес мисис Тод съобщаваше на Мариан. Той бе в Лондон и се намираше на половин час път от собствената ни квартира.
Както гласи поговорката, бях решен да кова желязото, докато е горещо. На следващата сутрин тръгнах, за да говоря с мисис Клемънтс. Това беше моята първа крачка по посока на разследването. Историята на отчаяния опит, на който се бях врекъл, започва тук.
VI
Адресът, предаден от мисис Тод, ме отведе в къща с мебелирани стаи под наем, намираща се на една почтена улица близо до Грейс Ин Роуд. Когато почуках, вратата ми отвори самата мисис Клемънтс. Тя, изглежда, не ме помнеше и попита какво желая. Припомних й нашата среща в църковния двор на Лимъридж след разговора ми с жената в бяло и че аз именно съм лицето, помогнало на Ан Катърик (както самата Ан й бе казала) да избегне преследвачите от приюта. Тя си спомни, щом заговорих, и ме покани в гостната, горяща от нетърпение да разбере дали не й нося новини за Ан.
Невъзможно ми бе да й кажа цялата истина, без да навляза в подробности от заговора, които беше опасно да доверявам на един непознат човек. Онова, което можех да сторя, бе да се въздържа най- внимателно от даването на фалшиви надежди и после да обясня, че целта на посещението ми е да открия истинските виновници за изчезването на Ан. Дори добавих, за да освободя собствената си съвест от всякакви по-нататъшни укори, че ни най-малко не питая надежди да я открия и съм убеден, че никога вече няма да я видим жива, а основното, което ме ръководи в това дело, е да бъдат наказани двама души, заподозрени от мен, че са я подмамили, и които са сторили на мен и на скъпи мои приятели жестоко зло. След това обяснение оставих мисис Клемънтс сама да прецени дали нашият интерес по въпроса (независимо от различията на мотивите, от които бе подбуден) не е общ и дали би искала да ми помогне, като ми съобщи известните ней сведения, засягащи моето разследване.
Бедната жена бе първоначално твърде объркана и развълнувана, за да разбере веднага какво й говоря. Тя можа само да отвърне, че от благодарност за любезността ми към Ан ще ми каже на драго сърце всичко; но тъй като не била готова тъй неочаквано да се впусне в разговор с непознати, ме помоли да я насоча и да й кажа откъде да започне.
Знаейки от опит, че най-ясният разказ, който може да се получи от хора, непривикнали да подреждат мислите си, е този, започващ от самото начало; за да се избягнат трудностите на ретроспекцията в неговия ход, помолих мисис Клемънтс да ми каже най-напред какво се е случило, след като е напуснала Лимъридж, и после с внимателни въпроси я поведох от едно на друго, докато стигнахме до момента на изчезването на Ан.
Същината на сведенията, които получих по този начин, е следната.
Напускайки фермата в Тодс Корнър, мисис Клемънтс и Ан още същия ден пристигнали в Дърби, където заради Ан останали цяла седмица. След това отишли в Лондон и живели цял месец или повече в тогавашната квартира на мисис Клемънтс, но обстоятелства, свързани с къщата и хазаина, ги принудили да се преместят. Ужасът на Ан, че може да бъде разкрита в Лондон или в околностите му всеки път, когато се осмелявали да излязат на разходка, постепенно се предал на мисис Клемънтс и тя решила да се пресели в едно от най-отдалечените кътчета на Англия — градчето Гримсби, в Линкълншър, където покойният й съпруг бил прекарал младините си. Неговите родственици, заселили се в този град, били почтени хора; те винаги се отнасяли към мисис Клемънтс много мило и тя решила, че най-доброто, което може да направи, е да отиде там и да се посъветва с приятелите на съпруга си. Ан не давала дума да се изрече за връщането й при майка й в Уелмингам, защото именно оттам била отведена в приюта и защото било сигурно, че сър Пърсивъл отново ще я търси там. Това възражение било сериозно и мисис Клемънтс усещала, че не може лесно да му се противопостави.
В Гримсби у Ан започнали да се проявяват първите признаци на болестта. Те се появили скоро след като вестниците съобщили новината за брака на лейди Глайд.
Лекарят, повикан да прегледа болната, установил веднага, че тя има сериозно сърдечно страдание. Заболяването траело дълго, с периодически повтарящи се, макар и не много силни кризи, от които тя напълно се изтощила. Останали в Гримсби през първата половина на новата година и вероятно щели да се задържат там много по-дълго, ако не било неочаквано взетото от Ан решение да предприеме опасния опит да се върне отново в Хампшър, за да разговаря насаме с лейди Глайд.
Мисис Клемънтс направила всичко по силите си, за да се противопостави на този рискован и необясним план. Ан казала само, че била убедена в близката си смърт и че имала нещо наум, което на всяка цена трябвало да съобщи тайно на лейди Глайд. Решението да изпълни намерението си било неотменимо и тя
