Катърик в Лондон и я бяха разделили от мисис Клемънтс, е била осъществена изцяло от граф Фоско и графинята, а по въпроса, дали някои от действията на съпрузите са противозаконни, си заслужаваше да се помисли в бъдеще. Но целта, която сега имах пред вид, ме поведе в друга посока. Непосредственият замисъл на моето посещение при мисис Клемънтс бе да се доближа, макар и малко, до разкриването на тайната на сър Пърсивъл, а дотук тя не бе казала нищо, което да постигне тази важна цел. Почувствувах, че е наложително да разбудя спомените й за други времена, лица и събития извън тези, към които се бе съсредоточила паметта й, и когато отново заговорих, макар и не направо, мислех именно за това.
— Много бих искал да ви окажа някаква помощ в тази тъжна история — казах аз. — Но единственото, което мога да направя, е да съчувствувам искрено на отчаянието ви. Ако Ан беше ваше дете, мисис Клемънтс, вие не бихте могли да й засвидетелствувате по-голяма обич — не бихте могли да проявите по- голяма жертвоготовност за нея.
— Това не е никаква заслуга, сър — отвърна простичко мисис Клемънтс. — Бедното създание ми беше повече от дете. Аз я отгледах от бебе, сър, от парче месо, а тора не беше лесна работа. Не бих преживяла тъй покрусително загубата й, ако не й бях шила първите ризки и не я бях учила да ходи. Винаги казвах, че ми е пратена да ме утеши, задето нямам ни дете, ни коте. А ето че сега я няма — старите спомени не ме оставят на мира и дори на моята възраст не мога да не плача — наистина не мога, сър!
Изчаках малко, за да дам време на мисис Клемънтс да се успокои. Дали светлината, която дирех, започваше, макар и слабо, да проблясва в спомените на добрата жена за детството на Ан?
— Познавахте ли мисис Катърик, преди Ан да се роди? — запитах аз.
— Не много дълго, сър, не повече от четири месеца. По това време често общувахме, но никога не сме били в много приятелски отношения.
При този отговор гласът й стана по-сигурен. Колкото и мъчителни да бяха спомените, забелязах, че изпита несъзнателно облекчение, когато се върна към загубилите вече очертания минали тревоги, след като тъй дълго бе говорила за настоящите страдания.
— Съседи ли бяхте с мисис Катърик? — запитах я, повеждайки колкото се може по-окуражително паметта й назад.
— Да, сър — съседи в Стария Уелмингам.
— Стария Уелмингам? В такъв случай в Хампшър има две селища с това име?
— Имаше, сър, тогава — преди повече от двадесет и три години. Построиха нов град на около миля, за да бъде по-близо до реката. И Старият Уелмингам, който беше просто едно село, постепенно бе напуснат. Сега новият град е това, което наричат Уелмингам, но старата църква си остана църквата на енорията. Стои си сама, а около нея къщите са или съборени, или оставени на саморазрушение. Бях свидетелка на тъжни промени. По мое време това бе приятно, красиво място.
— Преди да се омъжите ли, живеехте там, мисис Клемънтс?
— Не, сър, аз съм от Норфолк. И мъжът ми не беше родом оттам. Той беше от Гримсби, както ви казах, и чиракуваше там. Но тъй като имаше приятели на юг, чу там за една възможност и започна да работи самостоятелно в Саутхамптън. Не печелеше кой знае колко, но достатъчно за старините на един обикновен човек и тогава се установи в Стария Уелмингам. Отидох с него там, когато се ожени за мен. Не бяхме млади, но живеехме щастливо — по-щастливо от нашия съсед мистър Катърик, който дойде със съпругата си в Стария Уелмингам една-две години след нас.
— Познавал ли ги е съпругът ви преди това?
— Катърик — да, сър, но не и жена му. И двамата не я знаехме. Някакъв джентълмен се застъпил за Катърик и той бил назначен за псалт в уелмингамската църква, поради което се установи при нас. Доведе и булката си. По-късно разбрахме, че тя била камериерка в едно семейство, което живеело във Варнък Хол близо до Саутхамптън. Катърик много трудно я склонил да се омъжи за него, защото се държала много високомерно. Той я молил, молил и накрая се отказал, виждайки, че тя няма подобни намерения. Но когато се отказал, тя пък променила решението си и ни в клин, ни в ръкав отишла по собствена воля при него. Бедният ми съпруг винаги казваше, че точно тогава трябвало да й даде добър урок. Но Катърик твърде много я обичаше, за да направи подобно нещо — той никога не я е порицавал, нито преди, нито след като се ожениха. В чувствата си той беше много припрян, осланяше се на тях твърде много, те го подвеждаха ту на една, ту на друга страна. Той би разглезил и по-добра жена от мисис Катърик, ако беше намерил такава. Не обичам да говоря лошо за никого, сър, но тя беше безсърдечна жена, ужасно своеволна, вятърничава и много обичаше хубавите дрехи. Дори и от приличие не си правеше труда да Покаже поне пред хората уважение към Катърик, който винаги така мило се отнасяше с нея. Когато дойдоха да живеят при нас, мъжът ми каза, че нещата ще тръгнат на лошо, и думите му се потвърдиха. Не минаха и четири месеца и в дома им стана жесток скандал, позорна история. И двамата бяха виновати — боя се, че и двамата бяха еднакво виновати.
— Имате пред вид двамата съпрузи?
— О, не, сър! Нямам пред вид Катърик — горко му на него. Искам да кажа, жена му и лицето…
— И лицето, което бе причина за скандала?
— Да, сър. Един джентълмен по рождение и възпитание, който би трябвало да бъде за пример. Вие го познавате, сър. И моята бедна, скъпа Ан много добре го познаваше.
— Сър Пърсивъл Глайд?
— Да, сър Пърсивъл Глайд.
Сърцето ми се разтуптя — помислих, че съм уловил нишката. Колко малко знаех тогава за плетениците на лабиринта, които тепърва щяха да ме вкарат в заблуждение.
— В този район ли живееше сър Пърсивъл по онова време? — попитах аз.
— Не, сър. Той дойде сред нас напълно непознат. Баща му бил починал не много преди това в странство. Спомням си, че беше в траур. Отседна в една малка странноприемница край реката (тя вече е разрушена), където някои благородници ходеха на риболов. Отначало не му обърнахме внимание — много благородници от всички краища на Англия идваха там на риболов.
— Преди раждането на Ан ли се появи той в селото?
— Да, сър. Ан се роди през юни 1827 година, а мисля, че той се появи в края на април или началото на май.
— Без да го познава никой? Без да го познава мисис Катърик или някой от съседите?
— Така помислихме в началото, сър. Но когато избухна скандалът, вече никой не вярваше, че не се познават. Спомням си го, сякаш беше вчера. Една нощ Катърик дойде, в градината ни и ни събуди, като хвърли бучка пръст по прозореца. Чух го да моли съпруга ми, в името на бога, да излезе и да говори с него. Приказваха дълго време на входа. Когато съпругът ми се качи обратно горе, целият се тресеше. Той седна на кревата и ми каза: „Лизи! Винаги съм твърдял, че тази жена е лоша, винаги съм твърдял, че ще свърши зле, и си мисля, че краят вече е дошъл. Катърик намерил много дантелени кърпички, два пръстена и един златен часовник с верижка, скрити в чекмеджето на жена му — неща, които може да притежава само една дама по рождение, а жена му отказва да признае откъде се е сдобила с тях. — «Мисли ли той, че ги е откраднала?» — питам го аз. «Не — отговаря ми той. — Кражбата е лошо нещо. Но в случая е по-лошо и от това. Тя е нямала откъде да ги открадне, пък и не е такъв човек. Те са й подарени, Лизи — върху часовника са гравирани инициалите й и Катърик я е видял да говори насаме — нещо, което нито една омъжена жена не би трябвало да си позволи — с онзи джентълмен в траур — сър Пърсивъл Глайд. Сега не говори повече за това — за тази вечер поне успях да успокоя Катърик. Рекох му да си държи езика зад зъбите, да слуша и да гледа, и да изчака ден-два, докато се увери.» — Мисля, че и двамата грешите — казвам му аз. — Мисис Катърик тъй добре се е настанила тук, хората я уважават и няма да вземе да се занимава с един случаен непознат като сър Пърсивъл Глайд.“ — „Аха, ама дали й е непознат? — пита мъжът ми. — Ти забравяш как жената на Катърик се е омъжила за него. Сама отишла при него, след като му отказвала не знам колко си пъти. Колко порочни жени има, Лизи, възползували се от честните мъже, които ги обичат, за да спасят името си… И аз много се боя, че мисис Катърик е сред най-опасните от тях. Ще видим — допълни съпругът ми, — ще видим.“ И два дни по-късно ние наистина видяхме.
Мисис Клемънтс поспря за секунда, преди да продължи. Дори в този момент започнах да се съмнявам дали нишката, която мислех; че съм уловил, наистина ме водеше към главната загадка на лабиринта. Можеше ли тази обикновена, твърде обикновена история за подлостта на един мъж и слабостта на една жена да бъде ключът към тайната, превърнала се в пожизнена заплаха за сър Пърсивъл.
