— И така, сър, Катърик се вслуша в съвета на мъжа ми и зачака — продължи мисис Клемънтс. — А както ви казах, не се наложи дълго да чака. На втория ден той видял жена си и сър Пърсивъл да си шепнат съвсем свойски близо до църковната канцелария. Сигурно са мислели, че това е последното място в света, където някому би хрумнало да ги дири, но се оказало, че не е тъй. Сър Пърсивъл, който очевидно се объркал и смутил, взел да се защищава виновно, а горкият Катърик (за чийто буен нрав вече ви казах) изпаднал в ярост от собственото си унижение и ударил сър Пърсивъл. Той не можел да се мери (за съжаление) с човека, който му бе причинил злото, и бил набит най-жестоко, преди да могат да ги разделят съседите, които дотърчали, след като чули разправията. Всичко това се случило на свечеряване. Когато съпругът ми отиде в дома на Катърик, той бил заминал и никой не знаел накъде. Никой от селото повече не го е видял. Той вече знаел много добре коя е подлата причина, поради която жена му се е омъжила за него, и още по- силно е изпитвал окаянието и позора си, особено след случилото се със сър Пърсивъл. Пасторът пусна съобщение във вестника, умолявайки го да се върне, като го убеждаваше, че няма да загуби мястото или приятелите си. Но Катърик имаше твърде горд дух, както казваха някои хора — а пък аз мисля, че твърде много се отдаваше на чувствата си, сър, — за да погледне отново съседите си в очите и да се опита да забрави позора. Той писа на съпруга ми, след като напусна Англия, и още един път, след като се бе установил благополучно в Америка. Доколкото зная, все още е там, но никой от нас, а най-малко порочната му жена, едва ли някога ще го види.
— Какво стана със сър Пърсивъл? Замина ли си той?
— Да, сър. Обстановката беше прекалено жежка, за да остане. Чули го да се кара с мисис Катърик същата нощ, когато избухна скандалът, а на следната утрин се махна.
— А мисис Катърик? Тя не може да е останала в селото сред хората, които са знаели за позора й?
— Остана, сър. Тя бе достатъчно твърда и безсърдечна, за да не даде и пет пари за това, което мислят съседите й. Заяви на всички, като се започне от свещеника, че е станала жертва на ужасна грешка и че никакви клюкари не са в състояние да я накарат да напусне селото като виновна жена. Докато аз бях там, тя живя в Стария Уелмингам; а след като заминах, когато се строеше новият град и всички почтени съседи взеха да се преместват, тя също се премести, сякаш бе решила на всяка цена да живее сред тях и да ги скандализира докрай. Там е и сега и ще бъде там, напук на всички, до последния си ден.
— Но как е преживявала през всичките тези години? — запитах аз. — Бил ли е в състояние и искал ли е съпругът й да й помага?
— И едното, и другото, сър — каза мисис Клемънтс. — Във второто писмо, което написа на добрия ми мъж, той заявяваше, че тя носи името му, живее в дома му и колкото и да е лоша, не бива да умира от глад като просякиня. Той можел да си позволи да й праща скромна издръжка, която тя да тегли всяко тримесечие от едно място в Лондон.
— Прие ли тя издръжката?
— Нито пени, сър. Каза, че никога няма да бъде длъжна на Катърик дори и за троха хляб, пък дори да живее сто години. И удържа на думата си. Когато бедният ми скъп съпруг почина и ми остави всичко, писмото на Катърик премина в мое владение. Заедно с другите неща и аз й казах да ми съобщи, ако някога изпадне в нужда. „Цяла Англия ще разбере, че съм изпаднала в нужда — рече ми Тя, — преди да кажа на Катърик или на някого от приятелите ми. Приемете това за отговор и му го предайте, ако някога ви пише пак.“
— Предполагате ли, че е имала свои пари?
— Ако въобще е имала, те са били много малко, сър. Говореше се и — боя се — достоверно, че сър Пърсивъл Глайд тайно я издържал.
След този отговор изчаках малко, за да премисля чутото. Ако дотук бях приемал безрезервно историята, сега ставаше ясно, че никакъв път, пряк или непряк, към тайната все още не се разкриваше пред мен и че преследваната цел отново ме бе изправила лице в лице с очевиден и отчайващ провал.
Но имаше един момент в разказа, който ме накара да се усъмня в безрезервността, която го приемах, и който ми подсказваше мисълта за нещо скрито под повърхността. Не можех да си обясня обстоятелството, че виновната жена на псалта драговолно е решила да доживее съществуването си на мястото, където е била опозорена. Собственото й твърдение, че постъпва така, за да докаже на практика невинността си, не ме задоволяваше. Струваше ми се по-естествено и по-вероятно тя да не е била господарка сама на себе си, тъй както е уверявала. В такъв случай кое бе лицето, което най-вероятно е имало властта да я принуди да остане в Уелмингам? Несъмнено лицето, което й осигуряваше средства за живот. Тя бе отказала помощта на съпруга си, не е била в състояние да се издържа сама, била е унижена и без приятели: от кого другиго би могла да получава помощ освен от източника на мълвата — сър Пърсивъл Глайд?
Разсъждавайки върху тези предположения и без да забравям единствения сигурен факт, който можеше да ме ръководи — че мисис Катърик знае тайната, — аз лесно си обясних, че в интерес на сър Пърсивъл бе да я държи в Уелмингам. С името, което си бе създала в това място, бе съвсем сигурно, че тя ще бъде изолирана от съседки, които биха й дали възможността да говори непредпазливо в моменти на раздумки с любопитни близки приятелки. Но каква беше тайната, която трябваше да се крие? Това едва ли бе скандалното участие на сър Пърсивъл в опозоряването на мисис Катърик, защото именно съседите бяха онези, които знаеха за него; едва ли бе и подозрението, че той е бащата на Ан, защото именно Уелмингам бе мястото, в което това подозрение най-вече съществуваше. Ако приемех вината им безрезервно, тъй както бяха сторили това останалите, ако направех същото повърхностно заключение, до което бяха стигнали мистър Катърик и съседите му, какво от всичко чуто подсказваше съществуването, на опасна тайна между сър Пърсивъл и мисис Катърик, която трябваше да бъде пазена през цялото това време?
И все пак в тези скришни срещи, в тези шушукания между жената на псалта и „джентълмена в траур“ се таеше несъмнено ключът към разкритието.
Възможно ли бе в случая на повърхността нещата да са изглеждали едни, а през цялото време неподозираната истина да е била съвсем друга? Можеше ли твърдението на мисис Катърик, че е жертва на ужасна грешка, да бъде вярно? Или ако бе лъжовно, можеше ли заключението, което свързваше сър Пърсивъл с нейната вина, да се основава на някаква известна грешка? Дали сър Пърсивъл не бе подхранвал едно погрешно подозрение, за да отклони от себе си друго, което беше основателно? Тук — ако можех да го открия — бе пътят към Тайната, скрита дълбоко под повърхността на видимо необещаващата нищо история, която току-що бях чул.
Следващите ми въпроси целяха сега единствено да установят дали мистър Катърик е бил напълно убеден в изневярата на жена си. Отговорите, които получих от мисис Клемънтс, разсеяха всичките ми съмнения по въпроса. Фактите недвусмислено говореха, че мисис Катърик се е компрометирала още като мома с някакво неизвестно лице и се е оженила, за да спаси името си. Категорично било установено посредством изчисления на времето и мястото, в които не е необходимо да се впускам, че дъщерята, която носи името на съпруга й, не е негово дете.
Следващият въпрос — дали е сигурно, че сър Пърсивъл е бащата на Ан, бе обграден с много по-големи трудности. В този случай не бях в състояние да премеря на везните вероятностите по друг начин освен с личното сходство.
— Предполагам, че често сте виждали сър Пърсивъл, когато е бил във вашето село? — запитах аз.
— Да, сър, много често — отговори мисис Клемънтс.
— Правеше ли ви впечатление, че Ан прилича на него?
— Тя въобще не приличаше на него, сър.
— Може би е приличала на майка си?
— И на нея не приличаше, сър. Мисис Катърик беше тъмна жена с едро лице.
Не приличала на майка си, не приличала и на предполагаемия си баща. Знаех, че на личното сходство не може безусловно да се доверявам, но, от друга страна, то не можеше и изцяло да се отхвърля. Възможно ли беше да се потърси потвърждение на факта посредством други обстоятелства, свързани с живота на мисис Катърик и сър Пърсивъл преди появяването им в Стария Уелмингам? Следващите си въпроси зададох с оглед на това.
— Когато сър Пърсивъл пристигна във вашето село — казах аз, — разбрахте ли откъде идва?
— Не, сър. Някои казваха, че идва от Блакуотър Парк, а други от Шотландия, но никой не знаеше със
