научих от мисис Клемънтс, биха могли да се обърнат срещу него, а може да съществуват и други начини, които да подсилят каузата ни. Има моменти от разказа на мисис Мичелсън, които показват, че графът е сметнал за нужно да установи сам връзка с мистър Феърли и може би в тази му постъпка съществуват компрометиращи обстоятелства. Докато отсъствувам, Мариан, пишете на мистър Феърли и кажете, че искате да ви опише точно какво се е случило между графа и него и да ви осведоми също за подробностите, ако има такива, които са доведени до негово знание във връзка с племенницата му. Кажете му също, че това, за което го молите, рано или късно ще бъде изискано от него, ако не желае по своя воля да ви го съобщи сега.
— Писмото ще бъде написано, Уолтър. Но вие наистина ли сте решили да заминете за Уелмингам?
— Категорично. Ще посветя следващите два дни на работа, за да спечеля необходимите средства за идната седмица, а на третия ден заминавам за Хампшър.
Когато настъпи третият ден, бях готов за моето пътуване. Тъй като бе възможно да отсъствувам доста време, уговорих се е Мариан да си пишем всеки ден — разбира се, под чужди имена, от предпазливост. Ако тя ми пишеше редовно, нямаше да имам основания да смятам, че се е случило нещо лошо! Но ако със сутрешната поща не получех писмо, щях естествено да се върна в Лондон с първия влак. Успях да накарам Лора да се примири със заминаването ми, като й казах, че отивам в провинцията да търся нови купувачи за нейните и моите рисунки, и я оставих заета с работата си и щастлива. Мариан ме изпрати до пътната врата.
— Помнете неспокойните сърца, които оставяте тук — прошепна тя, докато стояхме в коридора. — Помнете всичките надежди, които се уповават на вашето завръщане невредим. Ако непредвидени неща се случат по време на пътуването ви, ако вие и сър Пърсивъл се срещнете.
— Защо мислите, че ще се срещнем? — попитах аз.
— Не зная — имам страхове и мисли, които не мога да обясня. Можете да ми се смеете, Уолтър, ако искате, но, за бога, обуздайте нрава си, ако ви се случи да се срещнете с този човек!
— Не се бойте, Мариан, Аз отговарям за самообладанието си.
С тези думи се разделихме. Закрачих бързо към гарата. В мен проблясваше надеждата. В съзнанието ми се затвърждаваше убеждението, че този път пътуването ми няма да бъде напразно. Беше хубава, ясна, студена утрин. Нервите ми бяха силно изопнати и усещах как в цялото ми тяло бушува силата на моята решимост.
Когато прекосих перона и се огледах наоколо сред скупчените хора, търсейки лица, които можех да позная, хрумна ми, че може би щеше да бъде по-добре, ако се бях предрешил, преди да се отправя за Хампшър. Но имаше нещо, което много силно ме отблъскваше в тази идея — нещо долно, което свързвах с цялата пасмина от шпиони и осведомители, и затова зарязах мисълта в мига, в който се появи. Подобно начинание бе крайно съмнително дори и само като опит. Ако го изпробвах у дома, собственикът на къщата рано или късно щеше да разбере и това веднага би предизвикало подозренията му. Ако го изпробвах извън дома, едни и същи лица можеха по случайност да ме видят предрешен и непредрешен, а това щеше да привлече вниманието и да създаде недоверие, което беше от мой най-насъщен интерес да избягвам. Дотук бях действувал със собственото си име и бях решен да продължа да действувам така до края.
Пристигнах в Уелмингам рано следобед.
Има ли пустош сред пясъчните земи на Арабия, има ли безутешна гледка на разруха сред развалините на Палестина по-противни за окото и по-подтискащи за ума от вида на едно английско провинциално градче в първия стадий на неговото съществуване, преди да е настъпил периодът на благополучието му? Зададох си този въпрос, докато вървях по чистата пустота, подредената грозота и превзетата строгост на уелмингамските улици. Търговците, които ме гледаха вторачено от празните си магазини, дърветата, клюмнали безпомощно от безводие, за които все още не бяха намерили време да се погрижат, мъртвите скелета на постройките, напразно очакващи човешка ръка да им вдъхне живот — всяко същество, което виждах, всеки предмет, покрай който минавах, изглежда, отговаряха едногласно; пустините на Арабия са нищо пред нашата цивилизована пустош, развалините на Палестина са лишени от нашето съвременно униние!
С питане стигнах до квартала, където живееше мисис Катърик — това бе площад, заграден от малки, едноетажни къщи. Насред него идваше парче затревена земя, заобиколена е евтина телена ограда. Възрастна слугиня и две деца седяха в един от ъглите и гледаха една мършава коза, завързана за колче в тревата. Двама минувачи си говореха от едната страна на тротоара, а от другата едно малко момченце се шляеше бавно с малко кученце, което водеше с въженце. В далечината се носеше приглушено дрънчене на пиано, на което пригласяха равномерно ударите на нечий чук, идещи по-отблизо. Такава беше гледката и нейните звуци, които ме посрещнаха на площада.
Отправих се незабавно към вратата на номер 13 — номера на къщата на мисис Катърик — и почуках, без да се замисля как ще бъде най-добре да се представя, когато вляза. Преди всичко трябваше да видя мисис Катърик. Тогава, след първото впечатление, можех да преценя най-сигурния и лесен начин за постигане целта на моето посещение.
Вратата ми отвори една меланхолична прислужница на средна възраст. Дадох й визитната си картичка и попитах дали мога да видя мисис Катърик. Картичката бе отнесена в гостната и прислужницата се върна, изпратена да попита по каква работа съм дошъл.
— Съобщете, ако обичате, че идвам във връзка с дъщерята на мисис Катърик — отговорих аз. Това бе най-добрият претекст, който можах да измисля в момента, за да обясня посещението си.
Прислужницата отново изчезна в гостната, отново се върна и този път ме покани да вляза, гледайки ме с мрачно удивление.
Влязох в малка стая с ярки тапети на огромни мотиви. Столовете, масичките, бюфетчето и канапето — всичките блестяха с лепкавия гланц на евтините мебели. На най-голямата маса в средата на стаята, точно в центъра върху вълнена покривка в червено и жълто, бе подпряна красива Библия; а край масата, съвсем до прозореца, с малка кошничка за плетене в скута й и една хриптяща, сълзлива болонка, свита в краката й, седеше възрастна жена с черна, мрежеста шапчица, черна копринена рокля и тъмносини ръкавици без пръсти. Стоманеносивата й коса падаше тежко от двете страни на лицето й; тъмните й очи бяха устремени напред с твърд, предизвикателен, непреклонен поглед. Тя имаше квадратни скули, изострена, решителна брадичка и плътни, чувствени, безцветни устни. Фигурата й беше здрава и яка, а поведението й говореше за враждебност и хладнокръвие. Това беше мисис Катърик.
— Дошли сте, за да говорите с мен за дъщеря ми — каза тя, преди още да успея да изрека и една дума дори. — Бъдете добър да съобщите това, което имате да казвате.
Гласът й бе твърд, предизвикателен, непреклонен като погледа й. Тя посочи един стол и докато сядах, внимателно ме изгледа от главата до петите. Разбрах, че единственият ми шанс да говоря с тази жена е да използувам нейния тон и още от самото начало да подходи с нейните способи.
— Известно ви е — казах й, — че дъщеря ви изчезна.
— Много добре го зная.
— Не сте ли изпитвали опасения, че нейното изчезване може да бъде последвано от смъртта й?
— Да. Дошли сте да ми кажете, че е мъртва?
— Точно така.
— Защо?
Тя зададе този необичаен въпрос без ни най-малка промяна в гласа, изражението или поведението си. Не би могла да си придаде по-голямо безразличие, ако й бях съобщил, че е умряла козата, намираща се отвън на тревата.
— Защо? — повторих аз. — Нима питате защо съм дошъл да ви известя за смъртта на вашата дъщеря?
— Да. Защо се интересувате от мен или от нея? Откъде именно вие знаете нещо за дъщеря ми?
— Ще ви кажа. Срещнах я в нощта, когато избяга от приюта, и й помогнах да се подслони на безопасно място.
— Постъпили сте много неправилно.
— Съжалявам, че трябва да чуя това от майка й.
— Да, майка й мисли така. Откъде знаете, че е мъртва?
