сигурност.
— Непосредствено преди да се омъжи, била ли е мисис Катърик на служба във Варнък Хол?
— Да, сър.
— И колко време е работила там?
— Три-четири години, сър. Не съм напълно сигурна.
— Чували ли сте някога името на джентълмена, комуто по това време е принадлежал Варнък Хол?
— Да, сър. Той се казваше майор Дънтърн.
— Чувал ли бе мистър Катърик или някой друг от вашите познати сър Пърсивъл да е бил някога приятел на майор Дънтърн? Виждан ли е бил сър Пърсивъл в околностите на Варнък Хол?
— Доколкото си спомням, няма такова нещо, сър. Нито Катърик, нито друг някой бе чувал.
Записах си името и адреса на майор Дънтърн, предполагайки, че може още да е жив и да се окаже полезно да се обърна към него в бъдеще. Междувременно моето заключение бе напълно в противоречие с мнението, че сър Пърсивъл е бащата на Ан, и напълно в подкрепа на предположението, че тайната на скришните разговори с мисис Катърик нямаше нищо общо с позора, който жената бе лепнала на доброто име на съпруга си. Не ми идваха наум повече въпроси в подкрепа на това ми впечатление и затова подтикнах мисис Клемънтс да заговори за детството на Ан, внимавайки да не пропусна някое предположение, което би могло да възникне в хода на беседата.
— Все още не съм чул — започнах аз — как тъй се случи, че бедното дете, родено в грях и окаяние, бе поверено на грижите ви.
— Нямаше кой друг, сър, да поеме малкото, безпомощно същество — отвърна мисис Клемънтс. — Лошата майка, изглежда, го мразеше — сякаш бедното детенце бе съгрешило от деня, в който се бе родило. Сърцето ме болеше за него и аз предложих да го отгледам тъй нежно, сякаш е мое.
— Оттогава изцяло ли се грижехте за Ан?
— Не напълно, сър. Понякога мисис Катърик я прихващаше и тогава почваше да предявява претенции към детето, сякаш искаше да ми прави напук, защото го гледам. Но тези прищевки никога не продължаваха дълго. Бедната малка Ан винаги се връщаше при мен и се радваше, че се е прибрала — макар че в моята къща животът й не беше весел, защото нямаше другарчета, с които да се забавлява. Най-дългата ни раздяла бе, когато майка й я заведе в Лимъридж. Точно по това време загубих съпруга си и реших, че е по- добре при тази скръб Ан да не е в къщата. Тя беше девет-десет годишна тогава, бавно учеше уроците си, бедничката, и не беше жизнена като другите деца. Но пък да знаете само какво красиво момиченце беше! Изчаках майка й да я върне и тогава предложих да я взема със себе си в Лондон — истината е, сър, че сърце не ми даваше да остана в Стария Уелмингам след смъртта на съпруга ми. Всичко се беше променило и ме подтискаше.
— Прие ли мисис Катърик вашето предложение?
— Не, сър. Тя се върна от север още по-твърда и рязка от всякога. Хората говореха, че най-напред трябвало да поиска разрешение от сър Пърсивъл, за да замине; и че отишла да гледа умиращата си сестра само защото уж имала спестени пари. А в същност тия пари едвам стигнали, за да я погребат. Възможно е всичко това да е озлобило мисис Катърик, но както и да е, тя не искаше и да чуе да взема детето със себе си. Изглежда, й беше приятно, че и двете сме опечалени от раздялата. Единственото, което можах да направя, бе да дам на Ан адреса си и да й кажа насаме, че ако някога изпадне в беда, може да дойде при мен. Но минаха години, преди да се случи това. Не я бях виждала, бедничката, преди нощта, в която избяга от лудницата.
— Вие знаете ли, мисис Клемънтс, защо сър Пърсивъл е затворил Ан?
— Зная само онова, което тя самата ми каза, сър. Бедното създание говореше тъй объркано и несвързано. Каза, че майка й знаела някаква тайна на сър Пърсивъл и я издала пред нея много след като аз напуснах Хампшър; а сър Пърсивъл я затворил, щом разбрал, че тя я знае. Каза ми само, че майка й можела да унищожи сър Пърсивъл, ако поискала. Може би мисис Катърик се е изпуснала да й съобщи само това и нищо друго. Повече от сигурна съм, че бих чула цялата истина от Ан, ако тя наистина я знаеше, както твърдеше или както по всяка вероятност си въобразяваше, че я знае, бедничката.
Тази мисъл ми беше хрумвала неведнъж. Вече бях споделил пред Мариан съмнението си, че Лора е била на път да направи някакво важно разкритие, когато граф Фоско ги е изненадал с Ан при навеса за лодки. При душевното разстройство, от което страдаше Ан, — съвсем спокойно би могло да се предположи, че тя си е въобразявала, че знае тайната, когато в същност е била чула някакви неясни намеци, които майка й непредпазливо е направила в нейно присъствие. Гузната съвест на сър Пърсивъл в случая неизбежно му е втълпила невярното внушение, че Ан знае всичко от майка си, тъй както по-късно в ума му се загнезди невярното подозрение, че жена му е научила всичко от Ан.
Времето течеше, утринта се изнизваше. Съмнително бе, че ако остана още, ще чуя нещо повече от мисис Клемънтс, което щеше да ми бъде от полза. Вече бях открил подробностите, отнасящи се до мисис Катърик, които дирех, и бях стигнал до известни заключения, напълно нови за мен, които можеха да ми окажат неимоверна помощ в по-нататъшния ход на моите действия. Станах, за да се сбогувам и да благодаря на мисис Клемънтс за приятелската готовност, с която ми бе предоставила сведенията.
— Боя се, че ме сметнахте за много любопитен — казах й. — Обезпокоих ви с въпроси, на които мнозина не биха си направили труда да отговорят.
— С най-голямо удоволствие бих ви казала всичко, което зная, сър — отговори мисис Клемънтс. Тя спря и ме погледна замислено. — Но — продължи горката жена — много бих искала да ми кажете нещо повечко за Ан. Когато дойдохте, по лицето ви ми се стори, че бихте могли да ми кажете. Не можете да си представите колко е жестоко да не зная дали е жива или мъртва. Бих могла по-лесно да го понеса, ако бях сигурна. Казахте, че според вас едва ли ще я видим отново жива. Знаете ли, сър, знаете ли истината, че бог е решил да я прибере?
Не можах да устоя на тази гореща молба. Ако го бях сторил, щях да проявя неимоверна низост и жестокост.
— Боя се, че в това няма никакво съмнение — отговорих кротко. — Имам основания да смятам, че нейните мъки на този свят са приключили.
Горката жена се отпусна на стола си и отвърна лице от мен.
— О, сър — каза тя. — Откъде знаете? Кой ви го е казал?
— Никой не ми е казал, мисис Клемънтс. Но имам причини да бъда сигурен — причини, които обещавам да ви разкажа в мига, когато ще мога да сторя това без всякаква опасност. Убеден съм, че не е била оставена без грижи в последните й часове; Убеден съм, че сърдечното заболяване, от което страдаше тъй много, е истинската причина за смъртта й. Скоро ще бъдете не по-малко сигурна от мен в това; скоро ще разберете, че е погребана в един тих църковен двор — едно хубаво, спокойно място, което самата бихте могла да изберете за нея.
— Мъртва! — прошепна мисис Клемънтс. — Мъртва — тъй млада, а аз доживях да го чуя. Аз й уших първите роклички. Научих я да ходи. Когато каза „мама“ за първи път, на мен го каза — а сега аз съм жива, а Ан я няма! Казахте ли, сър — заяви горката жена, сваляйки кърпичката от лицето си, като ме погледна за първи път, — казахте ли, че е била погребана както трябва? Така ли е погребана, както ако беше мое дете?
Уверих я в това. Отговорът ми, изглежда, я изпълни с необяснима гордост — изглежда, в него намери утеха, която никакви други по-важни съображения не можеха да й дадат.
— Бих умряла от мъка — каза тя простичко, — ако Ан не е била погребана както трябва. Но откъде знаете, сър? Кой ви е казал?
Отново я помолих да почака, докато мога да говоря без задръжки.
— Бъдете сигурна, че ще се видим отново — поясних аз, — защото искам да ви помоля за една услуга, когато малко се поуспокоите — може би след ден-два.
— Няма защо да изчаквате заради мен, сър — каза мисис Клемънтс. — Ако мога да ви бъда полезна, не обръщайте внимание на плача ми. Ако сте си наумили нещо да ми казвате, сър, моли ви, кажете го сега.
— Искам да ви задам един последен въпрос — рекох аз. — Искам само да науча адреса на мисис Катърик в Уелмингам.
Молбата ми тъй смая мисис Клемънтс, че, изглежда, в момента тя дори забрави вестта за смъртта на Ан.
